ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 2

ХVІІІ ВЪПРОС
ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ (1879 -1885)
РАЖДАНЕТО НА АВТОНОМНАТА ОБЛАСТ
Южна България (без Софийското поле) е от-късната от възстановената българска държа-ва по искане на Великобритания и Австро-Унгария с аргумента, че на юг от Балкана ще останат да живеят много гърци. Тези две Ве-лики сили се опасяват от български излаз на Егейско море, чрез който Русия също се доб-лижава до Средиземноморското крайбрежие. Това не желае да допусне нито една от посо-чените държави.
Връщането на Южна България в пределите на Османската империя, независимо от фор-мата, под която се извършва, е въпиеща не-справедливост. Тази област е жестоко разоре-на по времето на Априлското въстание от 1876 г. Още по-страшни са жертвите и нанесе-ните материални загуби по време на Освобо-дителната война. Опожарени и разрушени са близо 41 000 къщи, 182 църкви, 120 училища и т. н. Невинно избитите хора възлизат на пове-че от 17 000 души. Тези факти разкриват кол-ко неморално е взетото в Берлин решение. Великите сили поставят своите интереси над жертвите и страданията на цял един народ. Според Берлинския договор от Южна Бълга-рия се създава една област с изкуственото име Източна Румелия (32 974 кв. км площ и 815 951 души население). Тя е оставена под пряката власт на султана при условията на ад-министративна автономия. Управлението й се възлага на главен управител - християнин, назначаван от турското правителство с одоб-рението на Великите сили. Турция има право да строи укрепления по границите на област-та и да държи в нея свои гарнизони. Една Ев-ропейска комисия от представители на Вели-ките сили и Турция трябва да изработи Орга-нически устав (конституция) на Източна Ру-мелия.
Веднага след подписването на Берлинския до-говор Временното руско управление взема енергични мерки за изграждането на авто-номната област. Руските власти имат за цел поне отчасти да неутрализират неблагоприят-ните за българите последици. Правителството на Русия дава ясни указания на своя генера-лен консул в Пловдив Алексей Николаевич Церетелев „да положи големи старания", за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на България. Начело на администраци-ята в Южна България е поставен способният и енергичен генерал-лейтенант Аркадий Сто-липин. Държавните институции в Източна Ру-
мелия бързо добиват български облик. В ад-министрацията и милицията повечето от рус-ките представители са заменени с местни жи-тели.
Решаващ фактор за укрепването на българс-кото влияние в Източна Румелия са нейните въоръжени сили. Още през пролетта на 1878 г. руският императорски комисар нарежда да бъде въведена обща военна повинност. Пър-вият набор дава около 9000 войници. Подгот-вени и обучени от руски офицери, те са вклю-чени в Източнорумелийската милиция. Вто-рият набор, събран веднага след Берлинските решения, дава възможност още няколко хиля-ди души да придобият военни умения и нави-ци. Измежду формираните от руските офице-ри части и подразделения за Източна Румелия са определени девет пеши дружини и две кон-ни сотни. Почти целият им редови състав е от български младежи.
В граничните райони на Турция с Източна Ру-мелия се съсредоточават хиляди въоръжени башибозуци и мухаджири (бежанци). Те чакат с нетърпение изтеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. формираната мест-на милиция е твърде малобройна, за да се справи с тях. По тези причини, а и с цел да ох-лади желанието на Високата порта да изпра-ти войски в Източна Румелия, генерал Тотле-бен - командващ руските войски на Балкани-те - предлага на император Александър П ефикасен план. Оръжието, освободено от пре-въоръжаването на руските части, е предоста-вено на българите от Южна България. За кратко време са раздадени над 80 000 пушки. На много места се създават складове с оръ-жие и боеприпаси. Всички мъже, годни за во-енна служба, преминават през т. нар. гимнас-тически дружества. Под ръководството на руски офицери „гимнастиците" се упражняват да боравят с оръжие. Те вършат това с огро-мен ентусиазъм по два дни седмично. Общото ръководство на цялата кампания се осъщест-вява от ген. Скобелев. В отговор на зададен му въпрос той заявява: „Защо да крия, че аз въоръжавам българите? Вярно е, че им разда-вам пушки, които имам под свое разпорежда-не, но като им раздавам пушките, аз се трудя да им внуша, че те трябва да ги употребят само за защита на своите правдини, а не за изнасилване на чуждите. Не крия от тях, че за да придобие един народ свобода, трябва да се кръсти в кръв. Европа унижи Русия в Берлин - ние ще го преглътнем, защото царят иска изпълнение на Берлинския договор: ще се из-теглим с войските си, но нека никой не мис-ли, че ние ще зарежем напълно тези, които вчера освободихме. Ще им дадем поне средс-тва да се бранят от чуждото нашествие и аз съм уверен, че те ще се бранят добре." Той изработва подробен план за отбраната на Южна България, в случай че Турция реши да изпрати войски. За готовността на българите да отстояват свободата си красноречиво гово-рят думите на 864 жени от Карлово, „че турс-ки войски няма да влязат в България, освен ако не минат през труповете на карловските вдовици".
Създадените в Южна България реалности из-пепеляват надеждата на Високата порта да превърне Източна Румелия в обикновен турс-ки вилает. Ако желае да се възползва от даде-ните й права, Турция, изтощена от току-що водената война, трябва да води нова.
УРЕДБА НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ
Европейската комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва своята работа в началото на септември 1878 г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в гр. Плов-див, избран за столица на Източна Румелия, където продължава своите заседания. На но-вото място делегатите се виждат поставени в напълно нова ситуация, потапят се в атмосфе-рата на българските стремежи и въжделения. Още при пристигането на комисията в Плов-див тя е посрещната от местните първенци. В специален мемоар те изразяват мислите и чувствата на българското население в област-та. В него остро се протестира срещу широки-те пълномощия на султана по отношение на Източна Румелия. Мемоарът завършва с ду-мите, че само „обединението на българския народ би допълнило делото на умиротворява-нето на Изтока".
Членовете на Европейската комисия се убеж-дават, че Източна Румелия е българска земя. В своя отговор на мемоара те се опитват да успокоят местното население, като заявяват, че областта никога няма да се превърне в тур-ски вилает. Самият британски делегат Уолф посещава султана, за да му обясни, че трябва да се откаже от мисълта да изпрати войски в Източна Румелия.
При работата върху Органическия устав в ко-мисията се води борба между руските предс-тавители полк. Шепелев и княз Церетелев, които упорито отстояват българските интере-си, и делегатите на Великобритания, Австро-Унгария и Турция. На 14 април 1879 г. след продължителни дискусии и направените ком-промиси Органическият устав на Източна Ру-мелия е приет. Неговите принципни положе-ния повтарят в общи линии решенията на Берлинския конгрес за Южна България. Цен-трална фигура в управлението на автономна-та област остава главният управител, който е „облечен в изпълнителна власт" и отговаря пред султана „за всичките дела, които извър-шва в управлението си и службата си". В Органическия устав се отрежда важно мяс-то на Областното събрание. То е законодате-лен орган, който обсъжда и приема законите. Неговият състав е определен на 56 души: 10 се посочват от главния управител; 10 влизат в него „по право" и 36 се избират пряко от жи-телите на областта. Членовете „по право" са духовните началници на петте етнически хрис-тиянски общности, мюфтията, главният равин, главният контрольор на финансите, председа-телят на върховния съд и председателят на върховните съдилища за административни раз-ходи. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемат от Постоянен ко-митет от 10 души, който изпълнява ролята на сенат (горна камара). Начинът на формиране на Областното събрание е значително по-кон-сервативен от Народното събрание в Княжест-во България, където всички депутати се изби-рат с преки избори. функциите на Министерс-ки съвет в Източна Румелия се изпълняват от Частен съвет (Директорат) при Главния упра-вител в състав от 6 души. Най-влиятелната фи-гура в него е главният секретар, който е и ди-ректор на вътрешните работи. В административно отношение Източна Ру-мелия е разделена на 6 департамента (окръга) и 28 кантона (околии). За седалища на окръ-жията са определени градовете Пловдив, Па-зарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас. Окръзите се управляват от префекти (окръжни управители), а околиите - от око-лийски началници.
Европейската комисия посредством Органи-ческия устав налага на Източна Румелия три официални езика: български, турски и гръц-ки. Очевидно нейните членове гледат на об-ластта като на многонационална. Според една поправка, предложена от руските представи-тели, за официален език по места се приема този на преобладаващата народност. Така българският език се налага като официален почти в цяла Източна Румелия. Автономната област получава правото на свои собствени въоръжени сили - местна ми-лиция (войска) и жандармерия (полиция). През 1879 г. милицията съставлява 12 дружи-ни (7500 души), а жандармерията - 12 пеши роти, една конна полицейска рота и един по-луескадрон (общо 1500 души). В Главния щаб на въоръжените сили на Източна Румелия се назначават предимно чужденци. Едва през 1883 г. тук е изпратен първият българин - ма-йор Сава Муткуров. Докато щабът се ръково-ди предимно от западни военни специалисти, и български офицери. Редовият състав е фор-миран предимно от български младежи. Въп-реки своята относителна самостоятелност, Източна Румелия е обвързана посредством много нишки с Турция. В нея са запазени всички права и привилегии, които западните Велики сили са извоювали в миналото от Ви-соката порта за себе си. Областта изпраща на Турция годишен данък в размер на 240 хил. турски лири, едно голямо за времето си финан-сово бреме. Султанът одобрява законите, гла-сувани от Областното събрание, назначава и повишава старшите офицери от милицията и жандармерията и т. н. Източна Румелия няма право на самостоятелна външна политика.
ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ
За първи главен управител на Източна Руме-лия е назначен Алеко Богориди. Той присти-га в Пловдив на 15 май 1879 г. След дълги ко-лебания, на път за столицата на автономната област Богориди снема турския фес и слага на главата си български калпак. Промяната е символична, но важна. Така главният управи-тел показва на чувствителното местно насе-ление, че идва не като турски чиновник, а като български управител. Веднага след като заема поста си, Алеко Богориди съставя своя Частен съвет. В него са включени четирима популярни и подготвени български политици и общественици: Гаврил Кръстевич^ Тодор Кесяков, д-р Георги Вълкович и Йоаким Груев. Султанът се възползва от правото си и назначава за директор на милицията и жан-дармерията ген.-майор Виталис (грък по про-изход, бивш френски офицер, преминал на турска служба). Европейската комисия нала-га за директор на финансите А. Шмит. Изг-раждането на изпълнителната власт завърш-ва в основни линии с назначаването на ок-ръжните управители и околийските начални-ци.
Първите избори за Областно събрание се про-веждат на 17 октомври 1879 г. Те дават съкру-шително предимство на българите. От избра-ните 36 депутати 31 са българи, само 3 са гър-ци и 2 - турци. Така по един категоричен и безспорен начин се доказва етническата при-надлежност на огромната част от жителите на Източна Румелия. Българското надмощие в законодателната институция на областта има важно значение за насоката на нейното развитие, както и за бъдещето й. До изборите за Областно събрание на преден план в политическия живот стои борбата за влияние и надмощие между българи, гърци и турци, поради което не се забелязва никакво деление на политически партии. Съкрушител-ната победа на българите, тяхното болшинст-во в органите на властта изтласква по-назад междуетническите противоречия и борби. Сред българските обществени и политически дейци постепенно се оформят противоборст-ва, които се градят предимно върху различно-то им отношение към Берлинския договор. Оформят се две основни течения, наричани умерени и крайни. Умерените гравитират око-ло Екзарх Иосиф, митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Г. Вълкович, братя Груеви. Това са икономически по-заможни хора, предста-вители на висшия църковен клир и пр. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но подк-репят мирните средства - петиции, мемоари и -др., за да издействат отстъпки от Великите сили. Умерените решително се противопоста-вят на въоръжената борба в този момент. Крайните най-често са бивши участници в на-ционалнореволюционното движение, предста-вители на селските маси, на градската средна и дребна буржоазия. Като техни водачи се изявяват Д. Матевски, К. Величков, свещеник Г. Тилев и др. Те подготвят българите в Из-точна Румелия за въоръжена борба. Руските военни и административни власти негласно ги подкрепят.
Когато Русия намира благоприятно решение на въпроса с турските гарнизони, двете тече-ния се обединяват около една тактика. Тя най-добре е формулирана от К. Хаджикалчев в писмо до Найден Геров: „Тук преобладаваща-та политика е да се възползуваме и оползотво-рим настоящите ни права, като очакваме и ра-ботим всички за съединението и улучшението на съдбата на злочестите македонци." Постепенно през следващите години сред българите се оформят две партии - Народна и Либерална. Разделянето става въз основа на различните възгледи, на оформилите се инте-реси, на отношението към главния управител и към Русия. Ръководна роля в първата пар-тия играят Ив. Ев. Гешов, д-р Г. Хаканов, М. Маджаров, Ст. Бобчев, К. Величков, Ив. Ва-зов. Нейни членове стават хора от бившите течения на умерените и крайните. В Народна-та партия влизат заможни търговци, банкери, едри земевладелци и др. Част от тях натруп-ват своето богатство още през Възраждането, а &яед Освободителната война го увеличават. Сред тях немалко са и бившите участници в националнореволюционното движение, които се замогват след прогонването на турците. Има и такива, които изкарват препитанието си в областната администрация. Либералната партия се сближава с главния управител и постепенно се настанява на власт, поради което е наречена казионна. Мнозина от членовете й са държавни чинов-ници. В нейните редове също има заможни хора, както и такива с европейско образова-ние. Тук са сравнително малко бившите учас-тници в националноосвободителното дви-жение. Между ръководителите на Либерална-
та партия личат имената на непопулярни лич-ности, обвързани в миналото с туркофилска политика, като д-р Ст. Чомаков, С. Каблеш-ков, заемал служби в турската администра-ция, Т. Кесяков, областен ковчежник преди Освобождението и т. н. Много активна роля в тази партия играят хора като Г. Странски, Ив. Салабашев и др.
Основните проблеми, около които се водят дискусии между двете партии, засягат Съеди-нението и отношението към Русия. Народна-та партия води енергична агитация за неза-бавното обединение на Източна Румелия с Княжеството. Тя има подкрепата на Русия и е за изграждането на близки приятелски връз-ки с нея. Либералната партия не е против Съ-единението, но смята, че моментът не е до-шъл. Тя обвинява Народната партия в корист, че използва една популярна идея, за да свали от власт Ал. Богориди. Либералите в Източна Румелия обявяват за свои основни принципи изграждането на ав-тономната област като „чисто българска страна" и „съвършено независима държава". Така се опитват да елиминират преди всичко силното руско влияние. Първоначално по-популярна е Народната партия. Помага й както близостта с Русия, към която населението се отнася все още с любов и преклонение, така и агитацията за незабавно съединение. Постепенно положени-ето се изменя. С подкрепата на Ал. Богориди либералите засилват своето влияние. Подкре-пят ги и пристигналите в Пловдив, след като в Княжество България се установява режим на пълномощията, П. Р. Славейков, П. Кара-велов и 3. Стоянов. В проведените през 1881 г. избори либералите почти настигат Народната партия. Две години по-късно, при подновява-нето на състава на Областното събрание, те вече печелят мнозинство. Мандатът на Ал. Богориди изтича през 1884 г. Между политическите партии в Източна Ру-мелия се повежда борба за това кой да бъде новият главен управител. Активна роля играе Русия. Тя успява да наложи на Високата пор-та своя кандидат Г. Кръстевич. С негова под-крепа и с лозунга за Съединението на уста Народната партия печели изборите за Облас-тно събрание, проведени през септември 1884 г. Бремето на властта и политическите реалнос-ти принуждават нейните водачи да заявят, че трябва да се изчакат по-благоприятни условия за обявяването на Съединението. Така те си спечелват прозвището „лъжесъединисти". В Източна Румелия още от самото начало тлее конфликт на етническа и верска основа. Мюсюлманите тук се радват на голяма свобо-да. Турското правителство се възползва от по-ложението и изпраща в областта ходжи и молли, които подстрекават хората към непод-чинение на новите власти. В Източните Родо-пи (Кърджалийска околия) е организиран бунт, чиято цел е присъединяването на този край към Турция. Метежът е потушен бързо и решително от Хасковската дружина. Правителството на Източна Румелия се сблъсква с още един тежък проблем. Двадесе-тина села по поречието на р. Въча, населени предимно с българи мохамедани, отказват да признаят властите в Пловдив. „Непокорните села" не плащат данъци и гонят изпратените при тях чиновници. Те се обявяват за незави-сими, но се намират под силното влияние на агитатори, изпратени от турското правителст-во. Тази т. нар. Тъмрашка република просъ-ществува до началото на 1886 г.
Съединението на Източна Румелия и Княжество Бьлгария (1885)
Първият опит за съединение между Княжество България и Източна Румелия е направен през 1880 г. Българските патриоти се опитват да из-ползват възникналата криза в отношенията на Турция с Гърция и Черна гора, както и идване-то на власт във Великобритания на либерално-то правителство начело с Уилям Гладстон. Този опит завършва без успех.
СЪЗДДВАНЕ И ДЕЙНОСТ
НА БЬЛГАРСКИЯ ТАЕН ЦЕНТРАЛЕН
РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ (БТЦРК)
След 1880 г. идеята за съединението се поддър-жа предимно чрез агитацията на Народната партия в Източна Румелия до нейното идване на власт. През 1880 г. съединистката идея е по-дета от т. нар. македонски комитети, които се образуват в различни градове на Княжество България: София, Варна, Русе и т. н. Техни ини-циатори и ръководители са Димитър Петков, Димитър Ризов, Георги Живков, кап. Коста Паница и др. Тези комитети си поставят за цел освобождението на Македония и присъединява-нето на Източна Румелия към Княжеството. В началото на януари 1885 г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив Таен комитет. Пловдивският „македонски комитет" наскоро се провъзгласява за БТЦРК (български таен централен революционен комитет) с председа-тел 3. Стоянов. Приетите от него Устав и Прог-рама разкриват тясната му връзка с оглавява-ния от Л. Каравелов и В. Левски БРЦК в Буку-рещ. Очевидно 3. Стоянов и неговите съратни-ци искат да демонстрират приемствеността в целите и задачите между двата комитета. БТЦРК възстановява старата комитетска мре-жа в Южна България. Много от идеите на бъл-гарските революционни дейци от Възраждането са възприети без съществена промяна. БТЦРК обявява, че се бори за „окончателното освобож-дение на българския народ чрез революция мо-рална и с оръжие". Неговите ръководители под-държат идеята за федерация на балканските на-роди върху основата на равноправието и нацио-налната самобитност. Те открито заявяват, че българите нямат претенции за чужди земи. В първоначалните идеи на 3. Стоянов и негови-те сподвижници има известна доза наивност и
революционна романтика. Постепенно БТЦРК се отърсва от тях и залага на активната и упо-рита организаторска работа за подготовка на святото дело.
В първите месеци от дейността на БТЦРК него-вото внимание е съсредоточено върху Македо-ния. За там се събират средства и се подготвят чети, организират се митинги в подкрепа на страдащото българско население. С тези дейст-вия в основни линии се изчерпва подготовката за въстание в Македония. Началният етап от дейността на БТЦРК про-дължава докъм края на юли 1885 г. През това време е извършена голяма пропагандна дейност в полза на съединението. Силно влияние върху съзнанието на българите в Източна Румелия оказват статиите на 3. Стоянов, публикувани във в. „Борба". Вестникът повежда открита борба против правителството в Пловдив и дори чертае планове за въоръжени акции. Нов етап в развитието на БТЦРК и в борбата за съединение започва след заседанието в с. Дер-мен дере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г. На него е избран нов състав на Централ-ния комитет: 3. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Сто-янович и дошлите от Княжеството Д. Ризов и кап. К. Паница. Взема се решение да се преус-танови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат насочени в Източна Руме-лия. Централно място БТЦРК започва да отде-ля на работата за спечелване на източноруме-лийската милиция. Тесни връзки се установяват с офицерите Д. Николаев, С. Муткуров, Р. Ни-колов, Д. филов и др., които прегръщат голя-мото патриотично дело. Повечето от тези мъже са бивши поборници и опълченци. Като офице-ри от руската армия те взимат участие в Осво-бодителната война 1877 - 1878 г. Своето отношение към съединисткото движе-ние променя и Либералната партия в Източна Румелия. Нейните водачи преценяват, че им се отдава благоприятен случай да възстановят сво-ята популярност и да се върнат отново на власт. С тези намерения либералите подкрепят БТЦ-РК и се съюзяват с него. Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на княз Александър I Ба-тенберг. След провала на режима на пълномо-щията влиянието и популярността му в Бълга-рия спадат. Той се намира в конфликт с Русия, която вече го смята за враг на своите интереси и не крие желанието си да го отстрани от българския престол. Крайните русофилски среди открито подканят княза да абдикира. Той раз-бира, че може да оцелее политически само ако подкрепи патриотичното движение за съедине-ние на Източна Румелия с Княжество Бълга-рия. БТЦРК от своя страна се нуждае от него-вата подкрепа. За да установи контакт с него с цел уговаряне на условията по подготовката на съединението, в Княжеството са изпратени Д. Ризов и майор Сава Муткуров. Князът поема протегнатата ръка и се приобщава към всена-родното дело.
ОБЯВЯВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО
Събитията в провинцията подтикват БТЦРК към решителни действия, за които благоприят-стват и някои други условия. Предстоят военни учения и под знамената са повикани резервис-тите, повечето от които са бивши „гимнасти-ци". За началник на въоръжения лагер край Пловдив е назначен привърженикът на съеди-нисткото движение майор Данаил Николаев. На 6 септември 1885 г. вечерта източноруме-лийските дружини, командвани от Данаил Ни-колаев и други офицери - съединисти, обкръжа-ват конака на главния управител. Гаврил Кръс-тевич, макар и добре информиран за подготве-ните събития, не се възползва от правото си да повика турски войски в Източна Румелия. Така той постъпва не като чиновник на султана, а като български патриот. Пред влезлите в поко-ите му да го арестуват членове на БТРЦК Г. Кръстевич заявява: „И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута."
Пред народа и войската е прочетена проклама-ция, написана от 3. Стоянов. Съставено е Вре-менно правителство начело с д-р Г. Странски. За главнокомандващ е назначен маяор Нико-лаев. Обявено е военно положение и е извърше-на мобилизация. С помощта на руски военни офицери е разработен план и започва подготов-ката за евентуална война с Турция. От околните на Пловдив градове и села пристигат въоръже-ни отряди, които подкрепят Съединението и се подготвят да го защитят. Временното правителство изпраща още на 6 септември телеграма до българския княз, с коя-то иска от него да признае Съединението. На 8 септември Александър I Батенберг, очакващ събитията при свиканите на учение свои войс-ки, издава манифест в Търново, с който обявя-ва, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на НС Ст. Стамбо-лов, тържествено посрещан по селата и градо-вете на Южна България, откъдето преминава, князът пристига в Пловдив.
СРЬБСКО-БЪЛГАРСКА ВОЙНА
Предварителният план предвижда Съединение-то да бъде провъзгласено на 15 септември 1885 г. Под напора на събитията той е променен. На 2 септември избухват вълнения в Панагюрище. Арестуваните от полицията трима младежи са освободени. Под звъна на камбаните събраните близо 2000 души викат: „Долу Румелия! Да жи-вее Съединението!" След Панагюрище въстават и други селища. В с. Голямо Конаре ръководи-телят на местния комитет Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запас-ните чинове). Пловдивският префект П. Димит-ров е арестуван.
Обявеното Съединение между Княжество Бъл-гария и Източна Румелия засяга сериозно инте-ресите на Великите сили. Срещу него се обявя-ват всички, които са подписали Берлинския до-говор, с изключение на Великобритания. Голяма изненада сред българите предизвиква позицията на тяхната освободителка Русия. Рус-кото правителство се намира в конфликт с Ал. Батенберг. То се опасява, че Съединението, из-вършено под неговия скиптър, ще укрепи пози-циите му в България. Като следват своите егои-стични интереси, Германия, франция и Австро-Унгария също се обявяват срещу нарушаване на Берлинския договор.
Великобритания подкрепя Съединението въп-реки първоначалните си колебания. Тя се опит-ва да отслаби руското влияние в България и да укрепи тук своите позиции. Британската дипло-мация все повече обръща поглед към младите балкански държави, на които принадлежи бъде-щето, пред рухващата Османска империя. Срещу обединението на двете български части се обявяват почти всички съседи на България. Те се страхуват от създадената голяма и силна българска държава, която нарушавала равнове-сието на силите на Балканския п-в. Най-непри-мирима позиция сред тях заема Сърбия. Тя се опасява, че след Съединението България ще от-прави своя поглед към Македония, спрямо коя-то сърбите отдавна предявяват претенции. За да излезе от изолацията, правителството на България предприема енергични дипломатичес-ки постъпки както в столиците на Великите сили, така и пред Белград. Положените усилия не дават видим резултат. При тази обстановка на 24 октомври 1885 г. Великите сили свикват своя конференция в Цариград, на която искат да решат съдбата на Съединението. Сърбия отхвърля опитите на българите да пос-тигнат споразумение с нея. Тя не желае да изча-ка и резултатите от конференцията в Цариград. На 2 ноември крал Милан обявява война на България и сръбските войски започват бойни действия.
Войната заварва българската държава в тежко | положение. Армията е съсредоточена на южна- | та граница срещу Турция, откъдето се очаква нападение. Западната граница се охранява от малобройни отряди. Руското правителство из-тегля от България своите офицери и цялата те-жест по управлението на войската пада върху младите български командири. Сръбските войски са разделени на две армии. Главната от тях, Нишавската, настъпва към Со-фия, а Тимошката армия има за задача да прев-земе Видинската крепост. Българските войски са организирани в два кор-пуса - източен, командван от майор Николаев, и западен начело с майор Гуджев. Северозапад-на България се защитава от отряда на капитан Узунов.
Обявената от Сърбия война предизвиква неби-вал патриотичен подем сред всички слоеве на българското общество. По цяла България се ор-ганизират доброволчески отряди. Своите уси-лия в подкрепа на армията присъединяват хиля-ди бежанци от Македония, ученици от горните класове на гимназиите и т. н. Крал Милан и правителството на Сърбия са убедени, че войната срещу България ще бъде само една „военна разходка". Така мислят и в европейските столици. „Пророците" са скоро опровергани. Те не отчитат патриотизма, енер-гията и волята на един народ, който след петве-ковно чуждо иго е готов да брани с всички сили своето отечество.
Още през първите дни на войната на сръбската армия е даден сериозен отпор. Слабите българ-ски отряди, намиращи се по западната граница, се сражават самоотвержено и задържат настъп-лението на цели дивизии. Съдбата на България решават тридневните боеве край Сливница. Те започват на 5 ноември, когато все още прииж-дат, като извършват невероятни преходи, войс-ките от Южна България. При височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица сръбските войски са разбити и се разбягват. Българските войски преминават в решително настъпление. На 10 ноември те превземат Драгоман, преми-нават сръбската граница и продължават прес-ледването. Последен отпор сърбите дават при Пирот, където са сразени и повече не могат да задържат мощния напор на българската армия. Сръбските войски не постигат успех и в Северо-западна България. Отрядът на кап. Узунов ус-пешно отбранява Видин и не позволява на про-тивника да завземе града. Сърбия е изправена пред пълен военен разгром. За да я спаси, Австро-Унгария се намесва бързо и решително. Тя заплашва, че ако не бъде спря-но настъплението, българската армия ще срещ-не австро-унгарски войски. При така създадено-то положение на 7 декември 1885 г. България и Сърбия подписват примирие. Мирният договор, сключен в Букурещ на 19 февруари 1886 г., въз-становява положението отпреди войната. Победите на българската армия спасяват извършеното на 6 септември 1885 г. велико дело и разнасят славата на българското оръжие по це-лия свят. Те внушават уважение на всички към България и нейния героичен народ. Българска-та държава получава възможност да се развива по-сигурно и спокойно през идващите десетиле-тия.
ПРИЗНАВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО И НЕГОВОТО ЗНАЧЕНИЕ
След победите на българската армия, пред Ца-риградската конференция не остава друга въз-можност освен да намери формула за признава-не на Съединението.
По съветите на Великобритания Високата пор-та влиза в пряк контакт с правителството на България. След интензивни преговори на 20 януари 1886 г. е постигнато споразумение, кое-то предвижда: княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Ру-мелия за пет години; румелийската админист-рация се слива с тази на Княжеството, а руме-лийската милиция влиза в състава на княжеска-та войска; оказване на отбранителна помощ при необходимост; Княжеството отстъпва на Турция Кърджалийска околия и се задължава да плаща редовно румелийския дълг. Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава име-то Батенберг, а да се запише българският княз. Отхвърлени са и пунктовете за военна помощ и за отстъпването на Кърджалийска околия. След нови дипломатически усилия и борби спо-разумението е постигнато. На 24 март (5 ап-рил) 1886 г. е подписан т. нар. Топханенски акт, чрез който се урежда Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Уп-равлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Срещу това България отдава на Турция Кърджалийска околия и селата по долината на р. Въча, заселени предимно с мо-хамедани.
Успехът на България в Сръбско-българската война не е случаен. Той ясно демонстрира въз-можностите и потенциала на един народ, него-вата решимост да отстоява свободата, която току-що е добил. Победите дават самочувствие на българите, увереност в собствените им сили. Съединението на двете български области е ис-тинско общонародно дело. Под знамето за обе-динението на разпокъсаното отечество застават както бивши революционери, сподвижници и сътрудници на В. Левски и Хр. Ботев, така и по-литически и обществени дейци с по-умерени и дори консервативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-бедните до най-заможните слоеве на българското общест-во, без разлика на тяхната политическа ориен-тация. Замълчават, за да не навредят на велико-то дело дори и онези, които смятат, че условията са неблагоприятни и прибързани действия биха могли да го компрометират. Такова едине-ние по-късно българското общество не познава. Успехът на Съединението е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската ми-лиция, така и от въоръжените отряди, изпрате-ни от различните местни комитети. Подкрепа на съединисткото движение дава и младият български княз. Тази рядка проява на единоду-шие допринася не само за успеха на Съединени-ето, но и за неговата защита. Съединението от 1885 г. е едно от най-великите събития в новата българска история. То помита последните остатъци от турското владичество в Южна България и прави първата голяма крач-ка по пътя на националното единение на бъл-гарския народ и на разпокъсаната българска земя. България става една от най-големите и силни държави на Балканския п-в (96 345 кв. км пдощ и над 3 150 000 души население). Тя добива възможности да оказва ефикасна морал-на, материална и дипломатическа подкрепа на българите в неосвободените територии. Създа-ват се предпоставки за бърз икономически и ду-ховен напредък на българския народ и неговата държава.
Съединението има и своите сенчести страни. То довежда до остър сблъсък между България и нейната освободителка. В тежката борба за ос-вобождаване на Македония и Тракия се оказва, че България може да разчита само на собстве-ните си сили в противоборството с много и сил-ни противници. Това в значителна степен пре-допределя неуспеха на българската политика по националния въпрос и сериозно пречи на така желаното обединение на българския народ.

www.kabinata.com - Онлайн курсове