ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

(1878-79 – 1881-85г.)

Руско-турската война от 1877-1878г. разбива петвековните окови на българския народ и му донася дългоочакваната свобода. Тя изиграва ролята на национално-освободителна, държавно-демократична революция, открила пътя на свободно развитие на капиталистическите отношения. Освободителната война приключва с подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор на 19.02.(03.03)1878г. Според него се създава автономно, трибутарно Княжество България със собствено правителство и войска. Границите му обхващат цяла Северна България без Северна Добруджа (дадена като контрибуция на Румъния), цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Охридско и цяла Македония, без Солунска област и Халкидическия полуостров. Тези граници съвпадат, в общи линии, с териториалния обхват на Българската екзархия, съгласно султанския ферман от 1870г. Княжеството получава излаз на Бяло море. Договорът предвижда руски военни части да останат за срок от две години в страната до окончателно изграждане на местна администрация и милиция.

С цел да получи официално международно признание, Санстефанският договор трябва да получи одобрението на Великите сили. На 01.06.(13.06.)1878г. е свикан Берлинският конгрес, под председателството на Ото фон Бисмарк. След остри спорове по българския въпрос на 01.07.(13.07)1878 с.г. е подписан Берлинският договор, който разпокъсва новосъздадената Българска държава. На север от Стара планина, в земите на някогашния Дунавски вилает, управляван от Мидхат паша и Софийски синджак, като символ на свободните български земи, е създадено автономно Българско княжество, васално на Турция. Южна България под името Източна Румелия остава в пределите на Османската империя, като получава административна автономия, но се намира под пряката политическа и военна власт на султана. Македония и свободната част от Одринска Тракия са върнати на Турция, но според чл.23 и 62 на Берлинския договор, султанът е задължен да проведе реформи и да даде по-голяма религиозна и общинска самостоятелност на християнското население в македонските земи. Сърбия получава част от западните български територии, а Румъния се разширява в Добруджа. Същевременно Княжество България се задължава да спазва всички договори, сключени от империята дотогава.

Като резултати от Берлинския договор възникват: от една страна добруджанският въпрос – довел до влошаването на българо-румънските отношения; от друга страна – македонският въпрос – за освобождаване на населената предимно с българи Македония и от трета – националният въпрос, който включва в себе си другите два, но чиято основна цел е съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Същевременно срокът на пребиваване на руски войски и администратори в Княжеството е съкратен от 2 години на 9 месеца, с цел да се избегне засилване на руското влияние на Балканите. В решенията на Берлинския конгрес са очертани най-общо и тенденциите на устройство и управление на свободните земи. За изграждането на държавните структури на младото Княжество решаваща роля има т.нар. Временно руско управление (ВРУ).

Неговият подготвителен етап започва още през ноември 1876г., когато към главнокомандващия руската армия се създава “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи”. С този акт, руското правителство подчертава освободителния характер на войната, която предстои да се води на Балканите. Начело на Канцеларията е поставен способният администратор – княз Владимир Черкаски. Негови сътрудници са Сергей Лукиянов, ген. Анучин и Александър Пипин, подпомогнати от българските общественици Н. Геров, проф. М. Дринов, Т. Бурмов, П. Каравелов, Т. Икономов и др. Канцеларията за гражданско управление е натоварена със задачата да събира исторически и статистически материали и отчитайки националните особености на българите и отражението на османската феодална система да проектира формата на бъдещото държавно устройство на България. Предвижда се изработването на планове за подобряване на стопанското и културно положение на освободеното население. Новото управление трябва да се въвежда постепенно в освободените от действащата армия земи, като за целта се привличат предани на Русия местни жители.

Комисия начело с полк. Скобелев заминава за Букурещ, където събира сведения за политическото, стопанското и културното положение на българите. Тя издава 5 тома “Материалы для изучения Болгарий”, които съдържат ценни сведения за българското общество и уредбата на местните земи.

Черкаски обръща особено внимание върху подбора и подготовката на бъдещите административни кадри на България. Той се сближава със “старите” сред българската емиграция и се отнася с недоверие към “младите”, събрани около Българското централно благотворително общество (БЦБО). Още преди руските войски да преминат р.Дунав, между “стари” и “млади” се води борба за спечелване благоволението на русите, т.е. за завоюване на позиции в административните структури на новата държава.

В помощ на Вл. Черкаски руското правителство командирова 80 офицери за губернатори, окръжни управители, полицейски началници и т.н. Важно място в бъдещата администрация се отделя за онези представители на едрата буржоазия, които са руски поданици или дългогодишни служители в руски ведомства.

Вторият (военновременен) етап на ВРУ поставя началото на същинското организиране и уредбата на Българската държава. Той започва с преминаването на руските войски южно от р.Дунав и завършва с прекратяването на военните действия (август 1877 – февруари 1878г.).

Основната задача на Канцеларията е изграждането на местна власт и съдебни съвети в различните административни единици. Възстановени са съветите на старейшините по селата и градските административни съвети. Макар, че предпочита участието на по-заможни хора в тези органи, Черкаски се съобразява с демократичните български традиции от времето на Възрождението. По тази причина съветите са изборни и в тях намират място представители от всички вероизповедания и обществени слоеве, т.е. хора не само от едрата, но и от демократично настроената среда и дребна буржоазия. Новата власт черпи кадри предимно от средите на малобройната българска интелигенция.

Извършени са промени в данъчната система. Някои данъци са премахнати, като например църковния налог – владичина, а на мястото на т.нар. десятък е въведен поземлен данък. Положението на населението е облекчено, след като се отменя системата за откупуване на данъци и се удължават сроковете за тяхното плащане.

Под ръководството на Вл. Черкески по места се формират въоръжена стража и караули, които да се грижат за реда в селищата и да предпазват българското население от башибозушки нападения. Вземат се мерки и за обезоръжаване на мюсюлманите. Създадени са административни ядра, които се грижат за ранените войници и офицери, организира се икономическо подпомагане на армията, откриват се първите пощенски станции. Големи затруднения създават вълните от бежанци, прииждащи предимно от селищата в Южна България. Вл. Черкаски полага специални грижи за тези хора, като им позволява да приберат реколтата от изоставените турски ниви и да ги подготвят за следващата реколта. По този начин частично се решава бежанския проблем.

Цялостната дейност на новите административни органи се ръководи от временни правила за военно полицейските, административните и съдебните органи, съставени и утвърдени от руските компетентни власти. Тези правила са съобразени с демократичните стремежи на българския народ.

Заболял още в хода на войната, княз Вл. Черкаски умира в деня на подписването на Санстефанския мирен договор. Същевременно на 03.03.1878г. започва третият, мирновременен етап в изграждането на Българската държава. Мирните условия благоприятстват постепенната подмяна на руските представители в управлението на страната с българи и ускореното изграждане на държавните структури. Голяма заслуга за осъществяването на тези задачи има ген. Анучин, който временно оглавява гражданското управление след смъртта на Черкаски и княз Александър Дондуков – Корсаков, който заема новата длъжност – руски императорски комисар в България. Под негово ръководство е изграден Съвет на имперския комисар, със седем отдела. Седалището му е преместено от Търново в Пловдив, предвиден за столица на младата държава.

На 31.03.1878г. са положени основите на българската армия, наречена “Земска войска”. С цел да я осигури с кадри, ВРУ въвежда задължителна военна повинност за мъжете между 20 и 30 годишна възраст. Още през април същата година е събран първият набор войници, въоръжени от руското командване. На 08.07.1878г. е открито и военното училище, което още на следващата година дава първия випуск от млади офицери на българската армия. Успоредно с войската се изгражда и полиция. Нейните кадри, събрани предимно от средите на бившите опълченци, получават добро възнаграждение, за да се укрепи престижа на професията и да се избегне корупцията.

Започва процес на разделение на властите, като съдът се създава като независима от изпълнителната власт институция. Първоначално съдиите се ръководят от местното обичайно право и от старите турски закони. Извършено е обновление в местното самоуправление и окончателно е вдигнато военното положение. Реформирана е данъчната система и се създават предпоставки за развитие на външната търговия.

След Берлинския конгрес започва четвъртия заключителен етап от ВРУ, който продължава до май 1879г. Той се характеризира с ускореното и пълно преминаване на органите на централното административно управление в ръцете на българите. Поради намаления срок на пребиваване на руските войски (от 2 години на 9 месеца), княз Дондуков – Корсаков е упълномощен с широки правомощия с цел по-бързо изграждане на административните структури. Седалището на ВРУ се премества в София, т.к. Пловдив остава в автономната област Източна Румелия.

Под ръководството на проф. М. Дринов, завеждащ отдела за просвещението и духовните дела, е проведена реформа в учебното дело. Училищата са поставени под единно управление и учебни планове. Въведено е светско образование на говорим български език, задължително и безплатно в началния курс и за двата пола. Възстановени са и открити много нови училища, читалища и библиотеки. На 15.01.1879г. тържествено е открита Народната (публична) библиотека. Княз Дондуков – Корсаков лично се интересува от църковното дело. По негова инициатива са възстановени и подготвени за служба много от разрушените през Априлското въстание и войната църкви.

ВРУ полага грижи и за развитието на банковото и медицинското дело. На 25.01.1879г. отваря врати Българската народна банка с 2 млн. лева начален капитал, открити са редица болници и аптеки.

Подобрява се състоянието на селяните, които запазват иззетите от забягналите турски чифликчии земи, като по този начин се задълбочава аграрният преврат в българското село.

През този етап руските власти отделят особено внимание на изграждане на администрацията в Източна Румелия. Под ръководството на ген. Столипин, българите заемат ключовите постове в местната управленска система. Руски офицери организират българската военна защита срещу евентуално навлизане на турски войски за оформяне на гарнизони, както предвиждал Берлинският договор. Положените основи за уредбата на обществения живот и създадената организация за военна защита в Източна Румелия имат важно значение за запазването на българския й характер и за политическото съзряване на населението й за предстоящите борби за национално обединение.

ВРУ в България създава условия за изграждане на буржоазнодемократично управление и за ликвидиране на остатъците от турския феодализъм. То осигурява независимостта и суверенитета на Българската държава, въпреки васалното й положение спрямо Високата порта. Държавните институции в двете свободни части на България – Княжеството и Източна Румелия – и след Берлинския конгрес запазват българския си характер. В тях събират управленчески опит първите български чиновници и администратори.

Заключителният етап на ВРУ започва със свикването на Берлинския конгрес (01.06.1878г.). Поради това той се характеризира не само с реформите, проведени от руските администратори и военни, но и с проявите на народно недоволство срещу Берлинския диктат.

Първите опити за съпротива сред българите се забелязват още след подписването на Санстефанския договор. Широк размах взема национална кампания – събиране на подписи, подаване на изложения и молби до представителите на руското правителство и западните държави. Най-многобройни са изложенията, изпратени до руския император, до руските дипломатически и военни дейци, до отделни представители на руската общественост. Още към края на март 1878г. селища от Централните Родопи, останали извън Санстефанска България подписват обръщение към граф Игнатиев.

Молби и жалби изпращат и българите от Македония. Главна роля в тази кампания играят висшите държавници и представители на малобройната българска интелигенция. Основна движеща сила са дребната и средната градска и селска буржоазия. По същество борбата за изпълнение на Санстефанския мирен договор е израз на стремежа за ликвидиране на турския феодален гнет, за решаване на аграрния въпрос, за националното освобождение на всички българи и за борба против ревизията на този договор.

С откриването на Берлинския конгрес протестите на българите се засилват. Великите сили обаче не се вслушват в тях, а България дори няма свой представител на конгреса. До страните – участнички са изпратени множество програми, молби и т.н., като особено показателно е писмото на карловските вдовици. В отговор на всичко това, цинично прозвучават думите на Бисмарк, че целта на конгреса е да осигури европейски мир, а не щастието на българите.

Същевременно в страната рязко се засилват вълненията и сред все още не успелите да се изселят от Северна България турци. Българите оказват упорита съпротива срещу инсценирания в Родопите бунт под предводителството на бившия английски консул във Варна – Сенклер. Целта на този антибългарски бунт е да бъдат компрометирани руските войски, охраняващи района и да бъде присъединен към Турция районът между Харманли и Хасково. Бунтът е потушен от руските войски с подкрепата на местните българи, организирани от легендарния български войвода капитан Петко Киряков.

Вълна от недоволство се надига и сред българите от Пиротския край, които са насилвани от сръбските окупационни власти да се признаят за сърби. Нерадостна е съдбата на българите от Охридска Тракия и на тези от Лозенградски санджак, които изготвят прошение с искане да се присъединят към свободните земи.

По същото време в Одринско се забелязват първите симптоми на преселническото движение и бежанския проблем. Това води до обезбългаряване на останалите под турска власт земи.

Българите от Македония дори не успяват на почувстват свободата, тъй като руските войски достигат едва до Горна Джумая (дн. Благоевград). През пролетта на 1878г. до ВРУ са изпратени писма с настояване да бъде изградена българска администрация в Македония.

След като стават известни решенията на Берлинския конгрес, националноосвободителната борба взема широки размери и обхваща всички райони на страната. Важна роля за нейното организиране играят комитетите “Единство”. През лятото на 1878г. във всички по-големи градове на Княжество България и Източна Румелия възникват такива комитети. Инициатори за създаването им са предимно бивши участници в национално-освободителните борби. Такъв е случаят с Търновския комитет (основан на 29.08.1878г.), който пръв стигнал до замисъла за общонародно начинание и призовава към въоръжена съпротива срещу Берлинския диктат. Сред учредителите му личат имената на Л.Каравелов, Ст.Стамболов, Хр.Караминков, Г.Живков, архимандрит Стефан и др. Комитетите “Единство”, чиито център се утвърждава в София, извършват широка кампания. Особено силен е изработеният от проф. М.Дринов и Ив.Гешов мемоар, в който се казвало, че ако портата изпрати гарнизон в Източна Румелия, то българите “Ще отговорят на насилието с насилие”. Той е връчен на посланиците на Великите сили в Цариград от делегация в състав Д.Греков, Т.Икономов и Гр.Начович.

Едновременно с мирните протести, източнорумелийските българи се подготвят за въоръжен отпор срещу евентуална нова турска окупация. По инициатива на бивши участници в национално-революционното движение и с негласното одобрение на руските власти, възникват гимнастическо-стрелкови дружества за широка военна подготовка на всички мъже, годни да носят оръжие. Те възкресяват комитетите от времето на Левски и създават нови такива. Въоръжението на населението и неговата подготовка се извършват с помощта на руски офицери, останали да обучават източнорумелийската полиция. Българите се готвят за въоръжена борба, чиято цел е не само пълното им освобождаване, но и обединение на разпокъсаното Отечество.

Борбата против решенията на Берлинския конгрес приема най-остри проявления в Македония. Напрежението там се повишава от посегателствата върху редица права на българите, извоювани още през Възраждането. Османската администрация масово закрива училища, заличава общинското самоуправление, допуска данъчен произвол и посегателства над българското население. Във връзка с това, сред политическите дейци в княжеството се появяват две тенденции. Според едните трябва да се изградят административните структури и да се изработи Конституция. Другите имат по-радикални възгледи и настояват да се довършат освободителните борби. В крайна сметка те надделяват и решението за въстание в Македония е взето, след като в Кюстендил пристига изтъкнатият общественик и църковен деец Натанаил Охридски, участник в църковните борби и сподвижник на Г.С. Раковски и В.Левски. Той търси подкрепата на славянофилските кръгове в Москва, а чрез тях и на руското правителство за борбата на македонските българи. Свързва се с водачи на съществуващото вече съпротивително движение в Тракия, като изпраща писмо до Петко войвода, среща се и с част от старите войводи, начело с Ильо Марков.

Важна роля за подготовката на въстанието изиграва съвещанието в Рилския манастир на 08.09.1878г. Взето е решение за вдигането на въстание, целта на което е отхвърляне на турската власт в откъснатите земи и обединяване на България. В изпълнение на взетите решения в пограничните с Турция райони се създава въоръжена стража. От вътрешността на Македония пристигат войводите Стоян Карастоилов, Коста Кукето, Тодор Паласкаря и др., към които се присъединяват дошлите от Княжеството бивши опълченци. В подготовката на въстанието активно се включва и Софийският комитет на “Единство”, който изпраща две чети начело с офицерите от руската армия Адам Калмиков и Луиз Войткевич. Не е създаден обаче единен ръководен център с ясна програма за действие и липсват връзки между съществуващите революционни ярда в Македония.

Щабът оглавяван от Димитър Попгеоргиев, не съумява обаче да обедини всички готови за въстанието сили около Рила и Пирин. Митрополит Натанаил предпочита да се набляга на организаторската и бойната дейност на четите, сред чиито предводители са войводите дядо Илия Беровски, Стоян Карастоилов, Баню Маринов и др. От княжеството, Ст. Стамболов и Н.Обретенов възразяват срещу това своеобразно възпроизвеждане на четническата тактика от възрожденското минало. Комитетите “Единство” в София и Търново настояват да се приложи стратегията на организираната, планомерна и масова националноосвободителна борба. В крайна сметка е възприета тактика, характерна за Априлското въстание, в това число допуснатите от него слабости и грешки.

Въстанието избухва на 05.10.1878г., когато голям отряд бунтовници разбива турски гарнизон край кресненските ханове. След българската победа пламъкът на въстанието се понася на юг и за кратко време са освободени селища по поречието на Струма в Петричко, Мелнишко, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско), Сярско, Малашевско и др. През ноември с.г. са превзети Разлог и Банско.

Скоро обаче започват да се проявяват и слабите страни на въстанието. Комитетите “Единство” в Княжеството не са в състояние да осигуряват редовно оръжие и боеприпаси. Западните държави негодуват срещу въстанието, като нарушение на Берлинския договор. Русия е принудена да зачете тяхното мнение и преустановява негласната си подкрепа. Остри противоречия разединяват и въстаническото ръководство. Софийският комитет “Единство” настоява да се водят бързи и внезапни действия в западна посока, за да може разширеният обхват на въстанието да предизвика намесата на Великите сили. Местните водачи се обявяват против прибързаното разпростиране на бунта и за укрепване върху свободните земи. Жертва на разногласията става Стоян войвода, а Д.Попгеоргиев губи ръковдния си пост в щаба.

Опити за излизане от критичното положение правят Натанаил Охридски и Ст.Стамболов. Те сформират Централен комитет, който да ръководи и регулира въстаническите действия. Противоречията обаче не са преодолени и с настъпването на зимата Кресненско-Разложкото въстание затихва. Четите се активизират отново през пролетта на следващата година, но усилията им се оказват недостатъчни, за да спрат започналото настъпление на турските войски. На 25.05.1879г. Натанаил Охридски разпуска четите.

Кресненско-Разложкото въстание е естествено продължение на българската национална революция, започнала пред възрожденсите години и продължила по време на Руско-турстата война от 1877 – 1878г. Въпреки неуспеха си, бунтът на българите в Македония е първата решителна стъпка към обединение на всички съотечественици. Кресненско-Разложкото въстание и цялата общонационална съпротива срещу Берлинския диктат са една от основните причини, принудили Турция да не изпраща гарнизони в Южна България. Борбите за национално обединение привличат вниманието на Великите сили. През 1881г. Русия, Германия и Австро-Унгария подновяват “Съюза на тримата императори”. Те подписват и таен протокол, който ги задължава да не възпрепятстват едно бъдещо съединение между Княжество България и Източна Румелия.

На 10.02.1879г. е свикано Учредително събрание за изработване на конституция на Княжество България. В неговия състав влизат 229 депутати, като между тях има пряко избрани от народа, назначени от императорския комисар и влезли по право (духовни лица и представители на административни съвети и съдилища). Събранието е открито с реч на княз Дондуков-Корсаков, в която се изтъква, че последната и решителна дума по конституцията принадлежи на българските депутати. След речта си, той напуска Търново, за да избегне обвиненията на западните държави и Турция, че упражнява натиск върху работата на УС.

Намесата на Петербург в изработването на българската конституция се ограничава с подготвяния за обсъждане проект на руския юрист Сергей Лукиянов. Той е изработен в умереноконсервативен дух, след допитване до видни български общественици, предимно от кръга на “старите” (М.Дринов, М.Балабанов, Т.Бурмов, Антим І, Екзарх Йосиф І и др.) Проектът е завършен още през октомври 1878г. Според него, князът е упълномощен с голяма власт. В народното събрание влизат делегати по право, назначени от княза и избрани от народа. Предвиден е имуществен ценз, като право да гласуват имат само онези български граждани, които притежават недвижима собственост или плащат данък. Проектът за конституция предвижда съществуването на Държавен съвет с административно-контролни и съвещателни функции, както и Сенат, като горна камара на парламента, за да бъдат огранчавани неговите права.

Работата на УС обаче не започва гладко. В самото начало дебатите по изработване на т.нар. Органически устав на Княжеството отстъпват пред националния въпрос. Силно влияние в това отношение оказват представителите на Македония, Одринска Тракия и Източна Румелия.

“Общонародният въпрос” разделя депутатите от УС, като се оформят две основни становища. Умерените (“старите” – Д.Греков, К.Стоилов, Гр.Нагович, М.Балабанов, Т.Икономов и др.) признават важността на повдигнатия проблем, но предлагат да се изпрати протестен мемоар до Великите сили, а събранието да продължи работата си. Крайните (“младите” – П.Каравелов, П.Р.Славейков, Др.Цанков Ст.Стамболов и др.) са за прилагането на по-радикални мерки. Те настояват да се разпусне УС до решаване на общонародния въпрос. Макар и без реални шансове за успех, тази позиция демонстрира непримиримостта на българите и тяхната решимост да се борят за националното си единение.

След намесата на княз Дондуков-Корсаков кризата е преодоляна и УС се заема с основната си задача. По предложение на К.Стоилов събранието избира 15-членна комисия, на която се възлага да разработи принципите на българската конституция. Руският проект става само основа на обсъжданията, а внесеният в УС рапорт на комисията е издържан изцяло в консервативен дух. Той предлага силна княжеска власт и сенат (горна камара), който да се състои от 20-25 души, да тълкува Конституцията и да следи за нейното прилагане. Предложен е имуществен и образователен ценз за избирателите и ограничаване броя на депутатите. Проектирани са и двустепенни избори.

Внесените предложения са силно критикувани от мнозинството депутати. Ярки речи срещу тях държат П.Каравелов и П.Р.Славейков.

При обсъждането на проекта за конституция се оформят първите тенденции в българския политически живот. Представителите на “старите” формират т.нар. консервативно течение, което по-късно оформя Консервативната партия. Това са хора с висока култура и солидно образование, получено в европейските университети. Те изразяват интересите на заможните кръгове в българското общество (някогашните чорбаджии, едри търговци и земевладелци, лихвари, висши духовници и др.). Консерваторите се опасяват, че след петвековно османско владичество българинът е политически незрял и управленски неопитен. Поради това, те настояват за ограничени изборни права, тък като широките конституционни права на голяма част от народа могат да доведат до анархия и неуправляемост на младата държава.

Либералите се обявяват против всякакъв ценз и за широки пълномощия на народното представителство. Те отхвърлят решително идеята за двукамерен парламент. Тяхната позиция се диктува както от социалната им принадлежност (те произхождат главно от дребните и средните слоеве на тогавашното българско общество), така и от влиянието, което упражняват върху съзнанието им републикански, социални и дори крайно революционни идеи. Част от либералите са активни участници в национално-революционното движение. С конституционните си идеи, те обяснимо застъпват интересите на селяните и градските дребни стокопроизводители, които излъчват мнозинството на народните представители в Учредителното събрание.

Численото им превъзходство, а и политическите им качества, позволяват на либералите да наложат своите идеи при одобряването на Търновската конституция, която е приета на 16.04.1897г. Според основния закон, българската държава се оформя като парламентарна монархия с умеренолиберално устройство. Основният законодателен орган на държавата е Народното събрание, а държавният глава носи титлата “княз”.

Според Търновската конституция на княза се предоставят немалки пълномощия. Българският монарх е върховен представител и глава на държавата. Законодателната инициатива на княза е ограничена от НС. Той утвърждава приетите от парламента закони и има право на вето върху тях. Същевременно никое негово официално разпореждане не може да има законна сила, ако не е подписано от съответния ресорен министър, тъй като князът не носи никаква наказателна и гражданска отговорност, както по време на неговото царуване, така и в случай на абдикация. От името и под надзора на княза действат и органите на изпълнителната власт. Той има право да назначава или освобождава от длъжност министри, както и да разпуска НС и да обявява предсрочни избори. Монархът е върховен военачалник в Княжеството. Той е представител на България във външнополитическите й отношения и от негово име се подписват международните договори. Държавният глава има важни правомощия и спрямо съдебната власт – има право да смекчава дадените присъди и да дава амнистия, а съдилищата правораздават от негово име.

Според Търновската конституция Народното събрание бива Обикновено и Велико. То се избира с преки и тайни избори, в които участват всички български граждани от мъжки пол, навършили 21 години. Един депутат в ОНС има законодателна инициатива - обсъжда и приема законопректи, разглежда и гласува държавния бюджет, гласува предложения за държавни заеми, данъци и др. Министрите, при отправено към тях питане от страна на народните представители, са длъжни да дават обяснение за своята дейност и т.н.

Великото НС има по-специфични функции и се събира само за: изработване на нова или промяна на съществуващата вече Конституция; изменение на държавните граници; избор на княз или регенти.

Търновската конституция гарантира на българите широки граждански права. Тя защитава неприкосновеността на личността и собствеността, с което създава юридически предпоставки за ускорено капиталистическо развитие. Забранява се разделянето на съсловия, както и непредвидените в закона наказания, конфискуването на имоти, робството. Постановява се началното образование да бъде задължително и безплатно, осигурява се пълна свобода на печата и словото (т.е. забрана на цензурата), като единствено богослужебните книги подлежат на одобрение от Светия синод. Дава се свобода на сдруженията в случай, че не са насочени срещу интересите на държавата.

Въпреки утвърждаването на еднокамерен парламент, регламентирането на демократично местно управление и провъзгласените широки граждански права, Търновската конституция има и своите недостатъци. Тя дава широки правомощия на княза, които са предпоставка за злоупотреби с властта и лишава от избирателни права жените, които съставляват значителен процент от населението на Княжеството.

Като цяло Търновската контитуция е еманация на най-напредничавите идеи за времето си. Тя отразява усилията на либералите да приложат към българската действителност идеи на Великата френска революция и либералните начала на английския парламентаризъм. В нея са взаимствани елементи от френската, белгийската и сръбската конституции и е опит европейския демократизъм да се приспособи към традициите на балканските народи.

Освен изработването на Конституцията, УС избира и столица на възобновената държава. По предложение на проф. М.Дринов е избран град София, който се утвърждава като важно духовно средище през Възраждането. Като важно преимущество е изтъкнато, че тя е център на изконните български земи. Нейното провъзгласяване става на 03.04.1879г.

След избора на столица и приемането на Конституцията в окончателния й вид, УС е закрито и на следващия ден 17.04.1879г. е свикано Първото ВНС, за да избере княз на България. Според Берлинския договор, князът не може да принадлежи към никоя от властващите династии на Великите сили, за да не се превърне в проводник на чуждо влияние. Кандидатурите са много – една от тях е на самия Дондуков-Корсаков, обсъждана е и тази на Валдемар Датски. Руският император и неговото правителство се спират на младия германски принц Александър Батенберг – участник в Руско-турската война, племенник на руската императрица, обвързан с няколко управляващи династии. Тази компромисна кандидатура е одобрена от ВНС. След като прави посещение на руския император и се представя на своя “сюзерен” – султана, Батенберг пристига в България и на 26.06.1879г. полага клетва като български княз.

По време на тези събития в Княжеството, в Източна Румелия също се извършват преобразувания. Според Берлинския договор, тя е с различен статут, но развитието й се очертава твърде близко с това на България. По стечение на обстоятелствата, Органическият й устав е приет почти по същото време с Търновската конституци. На 14.04.1879г. той е подписан от европейска комисия в Цариград. В общи линии той осигурява либерални условия за развитие на областта. Въпреки предоставените значителни права на султана, тя има статута на почти самостоятелна държава. Начело на Източна Румелия застава Генерал-губернатор, който чрез частен съвет, “Директорат”, осъществява изпълнително-разпределителната власт. Законодателен орган е така нареченото Областно събрание. Правосъдието е поверено на кметски, околийски и окръжни съдилища и Върховен съд.

В административно отношение Източна Румелия се дели на департаменти (окръзи) и кантони (околии). Окръгът се управлява от окръжен управител (префект), подпомогнат от Главен съвет, а околиите – от околийски началници.

За официални езици са провъзгласени българският, турският и гръцкият. В Органическия устав обаче е регламентирано, че в окръзите, околиите и общините трябва да се използва езикът на мнозинството на населението. По този начин негласно българският става официален език в областта.

Първите стъпки в изграждането на администрацията на Източна Румелия са направени с помощта на руския офицер Аркадий Столипин. За пръв главен управител е назначен Алеко Богориди, а за главен секретар Гаврил Кръстевич. На 15.05.1879г. главният управител пристига в столицата на автономната област – Пловдив и поема функциите си.

Същевременно столицата на Княжеството – София се утвърждава като ядро на политическия живот. Политическите групировки в България се очертават в борбата около изработването на Търновската конституция. От тях през следващите месеци се оформят първите две политически партии – Либералната (ЛП) и Консервативната (КП).

В социално и политическо отношение ЛП не е еднородна, поради това в нея още от самото начало се очертават три течения. Умереното крило, начело с Др.Цанков е склонно на компромиси с консерваторите. Второто се оглавява от П.Каравелов и П.Р.Славейков. То е умерено русофилско и ръководен външнополитически принцип за него става въпросът за националното обединение в рамките на Санстефанска България. Радикалното течение в ЛП е представено от политически дейци като Ст.Стамболов и З.Стоянов. В него преобладават бивши революционери, носители на крайни демократични идеи. Поради критиката срещу консерваторите и борбата за утвърждаване на демократични свободи, либералите успяват да си изградят широка социална опора и да обединят около себе си дребните собственици от града и селяните.

Консерваторите защитават интересите на едрата буржозия. Като техни лидери се утвърждават К.Стоилов, Д.Греков, Гр.Начович. В КП се обособяват умерено и крайно течение, но като ръководен принцип и за двете се утвърждава резервираното отношение към либералните свободи и монархизма.

Амбициите на Александър І за силна монархическа власт и здрава династия обуславят идейното му сближение с консерваторите. На 05.07.1879г. той издава указ за назначаване на първия Министерски съвет. Отказът на либералите да се включат в замисляното от русите смесено правителство, довежда до съставянето на консервативно правителство, начело с Тодор Бурмов. То полага успешни усилия за модерно организиране на стопанския живот и администрацията. Новоизградените митници на южната българска граница предпазват вътрешния пазар с високи мита за чуждестранните стоки. Безмитен режим обаче насърчава търговията с Източна Румелия и Македония. По този начин се запзва икономическото единство на българските земи. Извършва се пътно стоителство, подобрява се администрацията, полагат се грижи за развитието на просветата, войската, пощенското и телеграфното дело. Правят се опити за ликвидиране на разбойническите банди от бивши турски войници. Направена е първата стъпка в областта на банковото дело с откриването на Българска народна банка (БНБ) през 1879г. Тя започва с начален капитал 2 млн. лева, като отговаря за емисията на банкнотите и изпълнява ролята на касиер на държавното съкровище.

Във външната си политика новото, правителство се стреми към разбирателство с Великите сили и най-вече с Русия. Свидетелство за укрепването на българския международен авторитет е замяната на чуждестранните наблюдатели с постоянни представители, носещи ранг дипломатически агент и генерален консул. България открива дипломатически агентства в Цариград, Белград и Букурещ.

Сблъсъкът между либералите и правителството е неизбежен. Страната е обхваната от митинги и демострации срещу увеличаването на косвените данъци, партийните назначения в администрацията и т.н.

Победата на либералите в изборите за Първо ОНС през октомври 1879г. не е изненада. Според установената практика на парламентарната демокрация, князът трябва да възложи на нейния лидер да състави правителство. Батенберг протака и след неуспешни преговори за коалиционен кабинет разпуска НС и насрочва нови избори. С княжески устав е съставено ново правителство от средите на умерените консерватори, начело с Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) – известен писател и общественик от Възраждането.

След разпускането на НС, либералите критикуват не само правителството, но и княза. Увлечен в междупартийните борби, кабинетът не успява да се справи с последиците от настъпилата суша и с разбойничеството, както и да обори нападките за назначението на чужди офицери в армията. При тези обстоятелства правителството на митрополит Климент остава на власт само няколко месеца.

След неуспешното управление на консервативния кабинет, през януари 1880г. се провеждат избори за народно събрание. Либералите печелят голямо мнозинство. По съвет на Руския император, Батенберг възлага на ЛП да състави правителство. На 26.03. с.г. е съставено първото либерално правителство, начело с умерения във възгледите си Др.Цанков. Малко по-късно, поради конфликт между княза и Цанков, се извършват промени в кабинета, като министър-председателският пост е зает от П.Каравелов (септември 1880г.).

Първоначално либералното правителство се стреми към помирение с княза, който получава желаната титла “Величество” (вместо “Светлост”) и по-големи суми за издръжка на двореца. Напрежението в отношенията им обаче остава. През май 1880г., в отсъствие на княза, е гласуван Закон за народното опълчение, което като подчинена на парламента въоръжена сила, трябва да защитава народния суверенитет срещу всеки опит за преврат. Батенберг обаче решително отказва да го утвърди. Либералното правителство следва като цяло съобразена с Търновската конституция управленска линия. Гласуваните от парламента закони за ново административно деление, за съдене на министрите при злоупотреба с властта и за общинските избори допринасят за понататъшното демократизиране на българското общество чрез разширяване на народното участие в управлението. С други закони либералите се стремят да подобрят състоянието на земеделските стопани и да облекчат данъчното бреме. При тяхното управление се узаконява преразпределението на част от държавните и турските чифлишки земи, които се предават във владение на българските селяни. Това е т.нар. аграрен преврат.

Главен външнополитически ориентир в правителствената програма на либералите е Русия. Те се надяват, с нейна помощ да подготвят националното обединение чрез укрепване на държавния суверенитет, да пресекат австро-унгарското и германското проникване в България. Защитават твърдо националните интереси, както в проточилия се бежански и имотен спор с Турция, така и в противоречията си със съседни страни при очертаването на държавните граници. Русофилската ориентация на кабинета проличава най-ясно при решаването на железопътния и Дунавския въпрос. По силата на Берлинския договор, Австро-Унгария настоява оформящата се българска железопътна мрежа да бъде свързана с основното европейско трасе Виена-Цариград чрез изграждане на отсечка Белово-София-Пирот от австрийска компания. Князът и опозицията одобряват проекта, оценявайки предимствата му – свързване на България с икономически ръзвитата Западна Европа. Правителството, обаче, се опасява от прекомерно стопанско и политическо обвързване на Княжеството с Австро-Унгария. Подобна заплаха за българскатата независимост е заложена в проекта на Петербург за построяване от руски предприемачи на линията София-Търново-Свищов. Либералите принципно подкрепят този проект, въпреки че той неизгодно би свързал Княжеството с изоставащата в индустриално отношение Русия.

В края на 1880 г. правителството на ЛП се противопоставя на искането на Австро-Унгария да установи контрол върху корабоплаването по р. Дунав. Др. Цанков, въпреки че обещава на Батенберг българският представител в Европейската дунавска комисия да подкрепи австрийския проект, устно му нарежда да гласува против него. Научил за това, князът принуждава Др. Цанков да подаде оставка. Неговият приемник П. Каравелов продължава същата политическа линия. Същевременно във вътрешната си политика реформираното либерално правителство прави много за финансовото законодателство - приема законите за Върховната сметна палата, за Народната банка, за националната монета, за патентите, за съставяне и изменение на бюджета, за откриване на Статистическото бюро и др.

Консерваторите обаче засилват упреците срещу Каравелов, когато в разрез с конституцията, правителството разширява правомощията на изпълнителната власт чрез управленски укази. В разгара на политическата борба в Княжеството от Русия идва новината, че на 1.III.1881г. е убит император Александър II. Пред консервативните лидери се отдава удобен случай да компрометират ЛП и да я изместят от властта. Българските либерали са представени пред Русия като сподвижници и съидейци на убийците на императора.

Княз Батенберг посещава Петербург за погребението на Александър II. По време на престоя си там той убеждава със същите аргументи новия император Александър III в необходимостта да бъде суспендирана Търновската конституция. Князът намира подкрепата и на Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия. Възражение изказва строго придържащата се към парламентарната традиция, английска дипломация. Окуражен от международната подкрепа, Батенберг извършва държавен преврат на 27.4.1881г. Насилствено сваленото законно правителство на П. Каравелов е заменено с временен кабинет на военния министър - руския генерал Йохан Казимир Ернрот. Неговата задача е да управлява до свикването на ВНС, което да приеме условията на княза. Въведено е военно положение и на 1.5. с.г. излиза указ, по силата на който страната е разделена на пет административни области, начело с руски офицери като "чрезвичайни" (извънредни) комисари. Все още неотмененият официален конституционен ред е погазен с новоучредените военни съдилища към всеки комисар (V.1881 г.) и с наказателните мерки срещу печата.

След кратко стъписване либералите започват пропагандна борба срещу княза и консерваторите. По време на изборите дори избухват краткотрайни бунтове, подкрепени от ЛП. Строгите военни мерки и полицейски терор изпращат във ВНС послушни на княза депутати. На 1.7.1881г. те провеждат само едно заседание в Свищов. Без предварителни разисквания подписват протокол, че са съгласни с исканите от Батенберг извънредни пълномощия за срок от 7 години. Той получава правото да управлява с укази със силата на закони (законодателна инициатива), да променя системата на управление, като при изтичане на посочения срок, ново ВНС трябва да измени Търновската конституция в духа на вече извършените промени. Одобрено е създаването на непредвиден от конституцията Държавен съвет, като проектът за създаването му е възложен на проф. М. Дринов.

Под ръководството на Александър I е съставен кабинет от "безпартийни политици", който е подкрепен от КП и практически изпълнява нейната програма.

Въпреки всичко, князът не съумява да спечели подкрепата на либералите. Едни от тях са подложени на гонения, други, като П. Каравелов и П. Р. Славейков, в знак на протест се установяват в столицата на Източна Румелия - Пловдив, а някои са интернирани. Пропадат опитите на княза да привлече либерали в управлението. Същевременно ЛП ръководи разрастващата се обществена съпротива срещу режима на пълномощията. В напрегнатата вътрешнополитическа атмосфера, гледищата на опозицията и Александър I непреодолимо се разминават и това предвещава провала на опита за едноличен режим.

В тази обстановка Батенберг извършва политическа маневра. С помощта на славянофилите в Русия, той издейства пристигане в Княжеството на генералите Леонид Соболев и Александър Каулбарс. На 23.6.1882г. първият оглавява правителството с участие на консерваторите, а вторият получава портфейла на военното министерство. С този ход князът се опира на авторитета на Русия сред българския народ и успява да притъпи противоречията си с руското правителство.

Скоро възниква конфликт между княза и консерваторите от една страна, и министър-председателя и военния министър от друга, породен от различните становища по железопътния въпрос. Логично двамата генерали подкрепят руския проект, докато българския държавен глава - австро-унгарския. Опитът на Батенберг да компрометира генералите пред Александър III не успява, което води до изостряне на отношенията с Русия. В тази ситуация позицията на ЛП се оказва решаваща. Князът и консерваторите търсят подкрепата на Др. Цанков и неговото умерено крило в ЛП. В началото на август 1883г. е подписано споразумение, съгласно което КП се съгласява да бъде възстановена Търновската конституция, а Др. Цанков поема ангажимента за нейното изменение. Руските генерали, от своя страна, се ориентират към съюз с крайните либерали, които не приемат съглашението на умерените и категорично се обявяват срещу промените в Конституцията. Същевременно Батенберг търси изход от кризата и на 7.IX.1883г. назначава коалиционно правителство между консерватори и умерени либерали, под ръководството на Др. Цанков. Кабинетът одобрява австро-унгарския железопътен проект, а в началото на XII.1883г. III НС приема закон за изменение на Конституцията. Това довежда до разцепление в ЛП, където се оформят две части - каравелистка и цанковистка. В тази сложна политическа обстановка, князът разпуска НС и официално се отказва от пълномощията. В края на 1883г. консерваторите напускат правителството, а Александър I назначава нов кабинет на Цанков, съставен от умерени либерали.

На 27.V.1884г. се провеждат парламентарни избори, спечелени от крайните либерали. Князът е принуден да назначи тяхно правителство, оглавено от П. Каравелов (29.VI.1884г.). Чрез НС новият кабинет напълно възстановява Търновската конституция. В битката за държавно устройство на Княжеството демократично-конституционното начало се налага над олигархичното.

В Източна Румелия българският политически живот е представен от Либералната (казионна) партия и Народната партия, чиято цел е извоюване на обединение, като първата стъпка е съединение с Княжеството. Оттук произтича и името "съединистка", което привлича в партията патриотично настроени интелектуалци, общественици и бивши участници в националното освободително движение (братя Жекови, Ив. Вазов, Конст. Величков и др.). Съединистката идея е подкрепена и от Батенберг, който обявява, че ще подкрепи всяка акция без да се споменава името му, поради обтегнатите отношения с Русия. За голямо разочарование на българския народ, Руската империя се обявява открито против едно евентуално съединение между Княжеството и Източна Румелия.

Независимо от сложната вътрешно и външнополитическа обстановка през периода 1879 - 1885г. в Княжеството се осъществява както аграрен, така и индустриален преврат.

По време на Руско-турската война (1877 - 1878) започва процес на ликвидиране на османската поземлена собственост, който завършва докъм средата на 80-те години. Този процес (т.нар. аграрен преврат) първоначално се изразява в стихийно завземане на изоставените от турците, черкезите и татарите земи, а по-късно в изкупуването на тези земи. С настъпилите промени в частната собственост значително се увеличава делът на дребните и средните земевладелски стопанства. Поради факта, че селяните нямат средства за закупуване на земя, те често прибягват към услугите на лихвари. Това води до протичането на два успоредни процеса - на снабдяването на българското селячество със земя и на разоряване на значителна част от дребните и средни земеделски стопанства заради дългове към лихварите.

Промишлеността на Княжеството е на занаятчийско-манифактурен стадий. Наблюдава се тенденцията към западане на занаятите, които не издържат на конкуренцията на фабричните стоки. Това, от своя страна, води до обедняване на населението. Успоредно със западане на занаятчийството започва да се развива фабричната капиталистическа промишленост. Възникват нови предприятия, главно в областта на леката промишленост. Повечето от тях са от полузанаятчийски тип с малко работници. Полагат се основите на добивната индустрия. Важна пречка за развитието на българската промишленост до средата на 80-те години на XIX век е ограниченият, поради разпокъсването на България, вътрешен пазар, режима на капитулациите и Берлинския договор, който благоприятства вноса на европейски стоки в Княжеството и Източна Румелия.

Възобновената Българска държава поема по пътя на своето буржоазно-капиталистическо развитие с тенденция за осъществяване на обществено-икономически промени, макар че до голяма степен те са затруднени от разпокъсването на българските земи. В хода на Възраждането българското общество е едно от най-многолюдните. В резултат на Берлинския договор-диктат, Княжеството се оказва малка по териториален обхват и население балканска страна. Поради това, наред с административното и политическо изграждане, пред младата държава стои като актуален и въпросът за довършване на националноосвободителните борби и за обединението на българския народ.