ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

България през управлението на правителствата
на Стефан Стамболов и Константин Стоилов
(1887 – 1899 г.)

След Освобождението Княжество България изживява динамично и противоречиво развитие. Стопанската политика на всички правителства е насочена към модернизацията и капиталистическата динамика. В индустрията и селското стопанство, в занаятчийството и търговията, в транспорта и в банковото дело страната за кратко време постига успехи, които бързо променят доосвобожденския ориенталски облик на българските земи. С модерното законодателство и амбицията на цялата нация са положени основите на ускореното капиталистическо развитие, което доближава Княжеството до напреднала Европа.
Липсата на достатъчно капитали обаче затруднява модернизацията. В селското стопанство преобладава примитивното зърнопроизводство. Основна в българската индустрия е преработващата промишленост, типична за по-изостаналите страни. Държавата насърчава индустриалното производство, но само някои негови клонове се доближават до средните европейски показатели и модели. Правителствените грижи за подобряване на инфраструктурата се оказват недостатъчни. Нахлуването на по-евтините и по-качествени западноевропейски стоки, както и загубата на традиционните и непретенциозни турски пазари води до западането на редица занаяти. Княжество България все още не може да се похвали с модерна стопанска конюктура.
Процесите в икономиката обуславят и сравнително бавните изменения в социалната структура. Преобладаваща част от населението продължава да бъде селска. Относително висок е делът на занаятчиите и дребните търговци. Започва постепенно социално разслоение, което към края на века води до частично стабилизиране на дребните и средни собственици (преобладаващата част от българското общество). Чиновнците, учителите, военните, свещениците и др. образуват постоянно нарастващия местен елит. Все още типично имотните слоеве са малобройни, неголям е и броят на наемните работници.
Всяка една от тези прослойки търси чрез партиите своето присъствие в политическата сфера, развиваща се сложно и нееднозначно. До средата на 80-те години на XIX век българските политически партии все още запазват облика си на широки обществени течения, обединяващи единомишленици около една силна и авторитетна личност. Нейното ръководно присъствие налага силен персонален отпечатък върху цялостната дейност на съответната партия. Борбите за власт между либерали и консерватори внасят определени деформации в оформящата се буржоазнодемократична парламентарна система.
Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. определя важни обществетно-политически тенденции в историческото развитие на българския народ. В резултат на Съединението е премахната изкуствената граница между Северна и Южна България, разширява се националният пазар, а България се превръща в най-голямата християнска държава на Балканите. Съединението обаче е осъществено без одобрението на Русия, което води до рязък спад на доверието в княз Алексанъдър I. Конфликтът между Батемберг и Русия се отразява върху българския политически елит, сред които настъпва ожесточена поляризация на позициите спрямо личността на княза. Възелът от противоречия е разсечен от извършения от група русофилски настроени офицери преврат срещу княз Александър Батемберг на 9 август 1886 г. България изпада в остра вътрешно и външнополитическа криза (1886-1887 г.). На 2 август 1887 г. немският принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски полага клетва пред Конституцията като български княз, с което “годината на безкняжието” приключва.
Така всъщност се реализира нежеланата от никой български политик формула “без Батемберг и без Русия”. Княжеството демонстрира ясно волята си за самостоятелно политическо развитие, но за сметка на това се лишава от важната опора на Русия в сложната динамика на международните си отношения. В страната се установява твърд антируски курс. През ноември 1886 г. българо-руските дипломатически отношения са прекъснати за около 10 години. Княз Фердинанд встъпва на българския престол без официалното признание на никоя от Великите сили, както и на Турция (всички те се съобразяват с позицията на Русия). Българското общество се обрича на едно пагубно разделение на русофили и русофоби. Едновременно с това българските управници трябва да се грижат за модерното капиталистическо развитие на стараната, както и за съдбата на българите в границите на Османската империя.
На управлението на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов са посветени редица изследвания на български и чуждестранни учени. Основни са трудовете на Никола Станев, Христо Христов, Веска Николова, Радослав Мишев, Радослав Попов, Стайко Трифонов, Стойчо Грънчаров, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Димитър Саздов, английският историк Ричард Крамптън и др.
Новият княз на българите – Фердинанд I е роден през 1861 г. във Виена. Той е родственик на Орлеаните, Бурбоните, Кобургите, внук на последния френски крал Луи Филип. Цар на българите от септември 1908 г. Абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си Борис. Умира през 1948 г.
На 20 август 1887 г. княз Фердинанд назначава за министър-председател бившия регент Стефан Стамболов. Членове на кабинета са Константин Стоилов, Григор Начевич, Сава Муткуров и Георги Странски. Те не са обединени по партиен принцип, а въз основа на русофобските си позиции. През декември 1888 г. Константин Стоилов и Григор Начевич напускат кабинета.
Ieiei ecai?eoa ca IIN i?ac 1890 a. Noaiaieia nucaaaa naiy ia?oey под името Ia?iaiieeaa?aeia ia?oey. Нaeia i?aaiecaoeiiia iniiaa noaaao a?o?eieeoa “Aueaa?ey ca naaa ne”, а неин пa?aoai i?aai – a. ”Naiaiaa”. Народнолибералната партия, както и новата Либерална партия на бившия министър-председател д-р Васил Радославов, се ражда от Либерална партия на Петко Каравелов. И двете нови партийни формации са русофобски и разчитат най-вече на подкрепата на Австро-Унгария и Англия. В Княжеството партията на Стамболов се поддържа от богатите предприемачи, търговци и земевладелци. Те имат интерес от ускорено капиталистическо развитие на страната, от нейната цялостна и дълбока модернизация.
Стефан Стамболов е роден през 1854 г. в Търново. Посещава духовна академия в Одеса. Поема министър-председателския пост на 33-годишна възраст, но зад гърба си той вече има впечатляваща политическа кариера: участва в дейността на БРЦК и в Старозагорското въстание, главен апостол на Търновския окръг по време на Априлското въстание от 1876 г., деец на БЦБО, един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., член на Либералната партия, депутат, председател на Народното събрание, първи регент. Той е талантлив, амбициозен и надарен държавник, който притежава размах и европейска мярка в управлението на страната. Поел държавното кормило на една политически нестабилна страна с непризнат владетел, Стамболов практически управлява еднолично. Реконструкциите, които князът прави в кабинета са частични и волята на Стамболов остава определяща при вземането на отговорни решения.
Задачите, които Стамболов си поставя в управлението на държавата се изразяват най-вече в успокояването на раздираната от политически страсти държава, в укрепването и в създаването на условия за едно стабилно икономическо развитие, в търсенето на начин за решаване на националния въпрос и за спечелване на международно признаване на княза.
Още от самото си начало управлението на Стамболов е белязано с много остра политическа конфронтация между кабинета и опозицията, между русофоби и русофили. Русофилите, които представляват т.нар. “нелегална опозиция” (най-видните им представители са Драган Цанков, Петко Каравелов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев), се обявяват против избирането на Фердинанд за княз и настояват за подобряване на отношенията с Русия. Стамболов вижда в оставането на Фердинанд най-големия шанс на България и не се колебае да използва срещу русофилската опозиция антидемократични и противоречащи на Конституцията мерки. Срещу нея са предприемани безкомпромисни действия – пример за това са т.нар. “екзекуции” по селата и побоищата над русофилски дейци като Петко Киряков. Петко Каравелов е затворен в “Черната джамия” в София. Русофилските водачи са принудени да емигрират в Русия, Турция, Румъния, Сърбия.
Същевременно срещу Стамболов се оформя и т.нар. “легална опозиция”. Тя се обявява в защита на княза и е без принципни различия от политиката на Стамболов. Към нея принадлежат привържениците на д-р Васил Радославов, групата около Константин Стоилов и Григор Начович, както и Каравелисти, Цанковисти, които не се спират пред използването и на нелегални средства в борбата срещу правителството (организират заговори и атентати). Като цяло в “легалната опозиция” влизат и всички русофили.
Noaiaieia acaia e?ooe ia?ee i?ioea i?iyaaoa ia anyei iaaiaienoai e iaiia?eiaiea ia iaaiaaoa iieeoeea. Ca i?eaee?aia ia eioi?iaoi?e e caneeaaia ia iieeoaeneey aia?ao na ec?acoiaaao ia?iiie n?aanoaa io au??aaiey a?a?ao. Ia?eaiaioa?ieoa ecai?e ca IIN i?ac 1887 a., 1890 a., e 1893 a e ca AIN i?ac 1893 a. na nia?aeaie io noaiaieiaenoeoa, ii a oneiaeyoa ia ?ai?anee n?auo iiiceoeyoa. Noaiaieia aaenoaa n oau?aa ?uea e n?еuo iiiie?auaoa ai Aeca?oey. Oaieiyaao na ?eiiaieoe n iiiceoeiiie ae?aaiey. Aeniee iinoiaa iieo?aaao nuia?oeйци aac aieacaie i?ioaneiiaeie ea?anoaa.
I?ac 1887 a. ae?e?e?aiioi io noaiaieiaenoeoa Ia?iaii nua?aiea i?eaia Зaeii ca eco?aaeaiea ia ?acaieie?anoaioi e Зaeii ca ia?aoa. Oa eiao aioeeiinoeoooeiiai nienue, cauioi i?ioeai?a?ao ia i?ieeaie?aieoa a Ou?iianeaoa eiinoeoooey i?aaa e naiaiae ia a?a?aaieoa. Ii nuuanoai iu?aeyo caeii ii?aaaey i?aaioi ia eaaeiaoa aa onoaiiayaa aiaiii iiei?aiea a ianaeaieoa ianoa a Aueaa?ey, a aoi?eyo – aa onoaiiayaa oaico?a au?oo ia?aoa. Ai?e ?anoiaoa ei?aniiiaaioey na i?aaea?aa io niaoeaeie neo?eoaee. Множи се полицейският апарат. Inaai oiaa Noaiaieia iaeaaa ia ia?eaiaioa aaia iaeaaiaaoaenoaaua i?aaeoaenoaioi i?ioaao?a ia aeanoaaia ia caeiiiaaoaeieoa aeoiaa. IV AIN i?eaia e iii?aaea ia Eiinoeoooeyoa, nii?aa eiyoi aaei aaiooao na ecae?a ia ia 10 000, a ia 20 000 aooe.
Nuuaa?aiaiii auo?aoiият живот ia aueaa?neioi iauanoai i?ac Noaiaieiaioi oi?aaeaiea a белязан e от iyeieei iieeoe?anee caaiai?a. Iae-iianai ca aeanooa a oice io 1890 a. ia aa?iy io N?uanei aueaa?neaoa aieia Einoa Iaieoa. Oie a oaaaai, ?a ?aoaaaiaoi ia Iaeaaiineey aui?in ii?a aa noaia naii n iiiiuoa ia ?oney. Caaiai?uo a ?ace?eo, a Noaiaieia iaia?yaa niu?oiaoa i?enuaa ia Iaieoa. Oiaa i?aa?uua iaeaaiineeoa aueaa?e a y?inoie i?ioeaieoe ia Noaiaieia.
?a?oaa ia i?ioeaiaaenoaeaoi, ieacaii io iiiceoeyoa, noaaa ieienou?uo ia oeiaineoa O?enoi Aae?aa, oaeo iia?aoea aianoi Noaiaieia i?ac 1891 a., както e aeieiiaoe?aneeyo i?aanoaaeoae ia Aueaa?ey a Oa?ea?aa Aai?ae Aueeiae? (1892 a.).
Iianiinooa io aoaioao n?auo Oa?aeiaia i?eio?aaaa Noaiaieia aa inuuanoae ia anyea oaia iaaiaaoa ?aieoaa n oae aaaiooaeiioi io aaoa aa iaacienee oaeenoaioi ia eiyca. На 8 ai?ee 1893 a. eiyc Oa?aeiaia na i?aiaa ca Ia?ey-Eoeca, ao?aiinea e ia?inea i?iioana. На 3 май IV ВНС прави промяна в Eiinoeoooeyoa, според eiyoi престолонаследникът може да изповядва не само Ecoi?iioi i?aaineaaea. Заради съпротивата си по този повод митрополит Климент е заточен в Гложенския манастир.
Осъзнала безпомощността си срещу успешната политика на Стамболов п?ac лятото на 1893 a. голяма част от “легалната опозиция” се обединява в сoi?ie?aната “Nuaaeiaia iiiceoey”, разчитайки с общи сили да постигне целта си. Тя включва в редиците си рaaineaaenoe, съединисти, консерватори и либерали. Нейните най-видни представители са Eонстантин Noieeia, Григор Начович, Васил Радославов и Димитър Тончев. Печатен орган на тази част от опозицията става в. “Свободно слово”. Нейна основна цел е naaeyiaoi ia Noaiaieia. “Nuaaeiaiaoa iiiceoey” aene?aoii a iiae?aiyia io eiyca.
Редица историци считат, че по време на Стамболовото управление за първи път след Освобождението се очертават контурите на една цялостна стратегия за икономическо развитие на Княжество България. В някои отношения тази стратегия е прокарвана непоследователно, а в други – твърде праволинейно, но в крайна сметка тя създава добри основи за ускорен капиталистически напредък.
Дейността на Стамболов в икономическата сфера следва три основни направления: насърчаване на българското производство чрез активна протекционистична политика, привличане на чужди капитали и регулиране на търговските отношения с други държави в изгодни за България рамки. Още през 1887 г. по законодателен път се утвърждават сравнително високи мита на редица вносни стоки, които подбиват продуктите на родното производство. Друг закон стимулира местното текстилно производство, което се отразява благоприятно и върху добива на суровинната му база. В същата насока действат и изгодни безлихвени заеми за българските индустриалци, а някои перспективни производства се освобождават се от данъци за определено период от време. През 1889 г. възниква и индустриална комисия, която планира държавната финансова помощ за развитието на индустрията и отделя специални средства за изучаване на състоянието и перспективите за развитие на народното стопанство. Комисията работи за всички клонове на икономиката. Тази широка законодателна и организаторска дейност се извършва смело, с размах и в пряко нарушение на турските интереси. Заобиколени са редица клаузи на Берлинския договор, които обвързват Княжеството с капитулационните задължения на сюзерена – Османската империя.
Тази пионерска дързост в името на икономическото модернизиране на страната ярко проличава в Закона за сключване на търговски договори с други държави. След дълги преговори в търсене на равностойното партньорство, т.е. в защита на държавните интереси, през 1889-1890 г, са сключени търговски спогодби с редица западни държави: Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Швейцария. Това е не само икономически, но и политически успех, защото практически забранителните и ограничителните клаузи на Берлинския договор престават да действат. В периода 1887-1894 г. най-активно се развиват търговските отношения на България с Англия и Турция. Постепенно Австро-Унгария придобива приоритет във вноса.
Развитието на националната индустрия се затруднява от липсата на значителни чужди капитали. Така по времето на Стамболов страната получава своите първи външни заеми, получени от заподноевропейски банки. Правителството търси и други възможности за привличане на чужди инвестиции. Банковото, акционерното и застрахователното дело отбелязват значителен напредък (създават се над 40 акционерни дружества, Първа частна банка отваря врати). По времето на Стамболов се откриват над 80 предприятия на хранително-вкусовата и текстилната промишленост. През 1891 г. в Перник се полагат основите на добивната промишленост (създава се Първи закон за Мините).
По време на управлението на Стефан Стамболов се разгръща и широко транспортно строителство. Още в началото на Стамболовото управление се прокарват пътища от селата до околийските центрове и започва изграждането на държавни шосета. През 1888 г. е приет Закон за железопътната мрежа на Княжеството. В скоро време започва да фунционира трасето Цариброд-София-Белово, чрез което се осъществява транспортната връзка на България с Централна и Западна Европа. Държавата откупува и железопътната линия Русе-Варна. Построени са линиите Ямбол-Бургас и София-Радомир. Започва изграждането на трасетата София-Варна през Плевен и София-Русе през Търново. Започва и строителството на Бургаското пристанище, а през 1892 г. се създава “Българско търговско параходно дружество”. Постепенно разширяващата своята обхватност транспортна мрежа слага край на местната патриархална обособеност, укрепва и развива единния национален пазар, ускорява и поевтинява превоза на стоките. Новите железници и пътища привличат чуждите търговци и през 1892 г. врати за техните стоки отваря Първото Пловдивско изложение.
Стопанският просперитет на страната създава условия и за духовното съвземане на нацията. През 1888 г, е открито първото българско висше училище – бъдещият Софийски уиверситет. През 1891 г. става факт и първият български цялостен закон за народното просвещение. През 1890 г. е приет Закон за издирване на старините, с който се регламентира запазването на националното богатство. През 1890 г. се сформира първата българска опера, а през 1892 г. – театралната трупа “Сълзя и смях”. Чувствително нараства броят на интелигенцията. Полагат се усилия за благоустройството на големите градове, създават се общински здравни служби и се полагат основите на организираното пенсионно дело в България.
През 1891 г. се осъществява и реорганизация и превъоръжаване на българската армия с модерно оръжие.
България постепенно израства като добре организирана, укрепнала и с нарастващ европейски престиж държава. През Стамболовото управление се полагат основите на динамичното развитие, което България изживява в края на XIX и началото на XX в. С размаха и далновидността на Стамболов се очертава тенденцията към всеобща модернизация по примера на напредналите западни държави. Тази тенденция обяснява устойчивостта на Стамболовото управление в продължение на седем години. Трудно приемлива е обаче социалната и политическата цена на тази модернизация.
Закони като този за изтребление на разбойничеството и за печата дават основание периода от 1887 до 1894 г. да бъде наречен от някои “Стамболовия режим”. Противниците на Стамболов определят неговото управление за “диктатура” и “антидемократичен режим”. Насилието най-често съпровожда изборите и поради това активността на гласоподавателите остава твърде ниска. Страната почти достига ръба на гражданската война. Действително обаче изискванията на стопанската модернизация налагат успокояване на политическите страсти. В развитите държави това става чрез демократични преобразувания. Стопанската модернизация в България обаче едва ли би могла да се осъществи, опирайки се на прякото и механично копиране на западноевропейските модели на развитие. Те са създадени при друго историческо развитие и при други местни условия.
В основата на политическите сблъсъци е въпросът “за или против Русия”. Активните русофобски действия на правителството във вътрешнополитическия живот намират определен израз и във външната политика на Стамболовото управление. По същество прекъснатите отношения с Русия означават воля за постигане на държавна съмостоятелност. Разривът с една Велика сила обаче – при това особено силно популярната сред обикновения народ Русия – носи сериозни проблеми.
Във външната си политика Стамболов се стреми преди всичко да следва националните интереси на България. Поради отрицателното отношение на Русия към неговото управление и към княз Фердинанд, определен от Петербург за “узурпатор” на българския престол, Стамболов насочва външната си политика в руслото на твърдия антируски курс. Той търси подкрепата на Англия и Австро-Унгария, като разчита на техния антагонизъм с Русия. Лондон и Виена се отнасят добронамерено към Княжеството, но не признават официално княз Фердинанд, тъй като не желаят да се конфронтират с Петербург. При все това западните дипломатически представители в София започват да поддържат официални контакти със Стамболовия кабинет и с Двореца. През 1891-1892 г. князът, макар и като частно лице, е приет от австро-унгарския кайзер Франц Йосиф и английската кралица Виктория. Следствие от затоплянето на отношенията между България и Запада е и сватбата на княз Фердинанд с Мария-Луиза.
По отношение на националния въпрос Стамболов прилага стратегията на държавния национализъм, т.е. Българската държава става единствен отговорен фактор за осъществяването на националната политика. Съобразявайки се с международната обстановка, Стамболов налага мирната и дълговременна стратегия за решаването на македонския въпрос. Българската екзархия получава активна подкрепа в дейността си за културно-просветното развитие и опазването на националния дух в Македония като най-важни предпоставки за едно бъдеще обединение.
Същевременно сръбските и гръцките аспирации към македонските земи се засилват. Стамболов намира за най-добро противодействие сближението с Турция. Постепенно той съумява да стопи студенината в контактите и турският императорски комисар в София установява полуофициални отношения с българския владетел. Знак за признание е и визитата на Стамболов при султана през лятото на 1892 г. Министър-председателят оставя отлични впечатления в Цариград и дава допълнителен тласък за нормалното развитие на двустранните отношения.
Активната политика на Стамболовото правителство спрямо Турция дава първите си резултати през 1890 г., когато султанът подписва два берата за български владици в Скопска и Охридска епархии. До това изключително важно за българите събитие се стига след две ноти на българското правителство и на Екзарх Йосиф I до Цариград, в които освен бератите се иска и признаването на българския княз. Тук проличава далновидността на Стамболов, който осъзнава, че на този етап е невъзможно да получи признание на Фердинанд от Високата порта, но въпреки това го изисква, за да може компромисно турците да удовлетворят другото му искане – бератите. Това искане е подкрепено от Великите сили без Русия и Франция.
Впоследствие български духовници получават берати за екзархийски митрополити и във Велешка и Неврокопска епархии. По време на посещението си в Цариград българският министър-председател успява да извоюва екзархийски вестник, автономен статут за българските училища в Македония, както и построяването на българска църква в квартал “Фенер”. Турското правителство приравнява правата на българските и гръцките училища в Македония и признава българската националност на 40 нови общини. След няколкогодишни пререкания в полза на България е уреден спорът за експлоатацията на железопътното трасе Белово-Саранбей.
Отстояването от Стамболов на неделимостта на Македония и цялостната му политика по македонския въпрос е високо оценена от българските историци. Тя стимулира процеса на национална консолидация на българите в Македония, без която е немислима всяка борба за освобождение.
Причините за падането на Стамболов от власт са няколко. В периода 1893-1894 г. привържениците на “Съединената опозиция” се увеличават значително. Българското общество е уморено от Стамболовата политика на “твърдата ръка”. Особено неблагоприятно върху престижа на Стамболовото управление се отразява “екзекуцията” на с. Садина през 1893 г. Същевременно отношенията на Стамболов и княз Фердинанд са изпълнени с лична неприязън, като премиерът твърдо се придържа към принципа, че “князът царува, но не управлява”. За 7 години обаче княз Фердинанд успява да стабилизира позициите си в България и иска да се отърве от постоянната опека на Стамболов. Същевременно противоречията на Англия и Австро-Унгария с Русия, на които разчита премиерът, губят предишната си острота и значение. Князът пък проявява склонност към помирение с Русия, за което иска тя да го удостои със своето признание. За подкрепа монархът се обръща към всички партии, противници на “твърдата ръка” на министър-председателя. Той и неговата управляваща партия остават обществено изолирани. Фердинанд разбира, че най-голямата пречка за признаване на княжеската му титла е Стамболов. Така на 18 май 1894 г. князът приема 15-та му демонстративна оставка.
На 3 юли 1895 г. Стамболов е жестоко посечен в центъра на София от македонските си врагове и на 5 юли умира. Отричан и възхваляван още преживе, Стефан Стамболов е обект на противоречиви оценки от страна на българската историография. Едни историци виждат в него преди всичко диктатор, други наблягат върху действията му за превръщане на България в субект в европейската политика, трети акцентират върху политиката му на държавен национализъм. Безспорно е обаче, че Стефан Стамболов е au??aaiee n ecee??eoaeai oaeaio e ?aciao, ia?a?ai a ?o?aeia “iieeoe?anee aaiee” e “aueaa?neey Aenia?e”.
На 19 май 1894 г. княз Фердинанд назначава за министър-председател Eiinoaioei Noieeia, един от лидерите на “Съединената опозиция”. Първият му, коалиционен кабинет е съставен от личности с разнородни политически идеи, но твърди противници на Стамболов: Васил Радославов, Григор Начович, Ив. Ев. Гешов, Димитър Тасев и Рачо Петров.
Константин Стоилов (1853-1901) a роден в Пловдив. Получава отлично образование – учи първо в Хайделберг, където защитава докторска титла по право, специализира в Париж и Прага. Той е бивш личен секретар на Aeaenaiau? Батенберг e aaei io iu?aino?ieoaeeoa ia Eiina?aaoeaiaoa ia?oey. Така нiaeyo ieienou?-i?aanaaaoae nu?aoaaa iieeoe?anee iieo n oi?aaeainee eioaeaeo. E ana iae io eeinaa aieyoa, iineaaiaaoaeiinooa e разiaoa ia Noaiaieia. Noieeia a ii-nei?i iae e ai ecaanoia noaiai aenoaioe?ai io a?oaeoa iieeoe?anee i?aae a Aueaa?ey.
Първоначалният състав на кабинета не позволява на Константин Стоилов да води активна самостоятелна политика. Ето защо той прави постъпки за създаване на собствена партия. Такава фактически се създава в края на 1894 г. 72-ма депутати от VIII ОНС се обявяват за членове на Народната партия, начело с Константин Стоилов. Скоро той създава ново правителство само на Народната партия (НП) и безпартийни.
Народната партия включва членовете на част от старата Консервативна партия, съединистите от Източна Румелия, част от цанковистите и др. Още от самото си създаване НП става изразител на интересите на най-заможните слоеве от българското общество. Зад нея стоят фамилиите Бурови, Гешови, Губиделкови и др. В НП влизат редица интелектуалци, предприемачи, юристи и др. Неин печатен орган е в. “Мир”. През 1894-1895 г. се избистрят и програмните принципи на НП. Тя се обявява за вярност към княза, за държавно покровителстване на икономиката и за сближение с Русия.
При управлението на Народната партия политическият живот в страната започва да се нормализира. Веaiaaa i?iee?aaao no?aia?ът eui aaiie?aoey e aucnoaiiayaaia ia eiinoeoooeiiiioi oi?aaeaiea, oau?aa ?anoi i?aiaa?aaaaiи i?e oi?aaeaieaoi ia Noaiaieia. Iaaa oaico?aoa. I?eao a caeii ca nuaaia ia iacaeiiii caaiaaoaeeoa. Aaia ia?eaiaioa?ia eiieney caii?aa aa ?acneaaaa aaeaoa ia Noaiaieiaioi i?aaeoaenoai. Iayaaia a oe?iea aiienoey ca iieeoe?aneeoa caoai?ieoe. Iiei?eoaeie i?iiaie i?aou?iyaa Iaeacaoaeiey caeii. Процесът на aaiie?aoey nu?eayaa aaeiinooa ia iieeoe?aneeoa ia?oee. Oa aeoeaii na aee??aao a iauanoaaнey ?eaio e oaea ioiiai caii?aa aa ooieoeiie?a naiaiaiaoa iiiaiia?oeeia nenoaia.
I?iaue?aaao iaa?a aa aaenoaao aaoi?iaoeeoa, oa?aeoa?ie ca Noaiaieiaioi oi?aaeaiea. Ioe?eoi na “?ac?enoaao niaoee” n i?eau??aieoeoa ia Noaiaieia. Oaico?aoa ioeoeaeii a ioiaiaia, ii ?aaeoa ?o?iaeenoe na iaoueaao ia ia?aie?aiey i?e e?eoe?ie ca i?aaeoaenoaioi ioaeeeaoee. I?iaue?aaao aaccaeiieyoa i?e ecai?eoa, които през 1894 и 1896 г. са съпроводени с репресии и измами. Aoi caui iiiceoeiiieoa iieeoe?anee aiaa?e na ia?uuao ca iiae?aia eui iiia?oa, eieoi ?acoe?yaa aucii?iinoeoa ne aa ae iaieioee?a.
I?e oi?aaeaieaoi ia Eонстантин Noieeia na ecau?oaao e iyeieei iieeoe?anee oaeenoaa. Inaai Noaiaieia, i?ac 1896 a. a oaeo и Aeaei Eiinoaioeiia (aianoi i?ioeaieea ia i?aaeoaenoaioi Ieoaee Oaeaa).
Ioiioaieyoa ia?ao Noieeia e eiyc Oa?aeiaia ou?iyo nei?ii ?acaeoea. Iu?aiia?aeii Noieeia nai ou?ne iiae?aiaoa ia Oa?aeiaia, ii iinoaiaiii na iayayaa ca ?acoiia iaiana ia eiyca aua aeanooa. Oaea oie na i?aa?uua io ioyaeai i?ioeaiee ia Ou?iianeaoa eiinoeoooey a iaei ?aaiinoai caueoiee.
A iaeanoa ia noiiaineaoa iieeoeea i?aaeoaenoaioi ia Eонстантин Noieeia i?iaue?aaa eeieyoa ia au??aaai i?ioaeoeiiecui, auci?eaoa io Noефан Noaiaieia. Oaea a e?ay ia 1894 a. a i?eao Caeii ca ianu??aaaia ia ianoiaoa i?iieoeaiino. Oie i?aaae?aa inaiai?aaaaiaoi ia iiaiiino?iaie oaa?eee ca ii?aaaeai n?ie io iyeie aaiuoe. Ca oyo na ?ac?aoaaa aacieoai aiin ia no?iaeie io ?o?aeia, i?aaic ia noieeoa ii au??aaieoa ?aeacieoe n 35 % iaiaeaiea, i?aaeinoai i?e eceoioaaia ia i?iecaaaaieyoa ei i?e au??aaieoa ou?aiaa. С oice caeii eiaono?eaeieyo i?ioaeoeiiecui noaaa ioeoeaeia iieeoeea a Aueaa?ey.
I?ac 1897 a. a i?eao “Caeii ca caaue?eoaeii iinaia ia ianoie a?aoe e iaoaee” a ?aaioiiто a?aia ca ?eiiaieoeoa. Така се caueoaвa o?aaeoeiiiioi aueaa?nei i?iecaianoai. I?aaeoaenoaioi ia Noieeia aiae iieeoeea e ca iiaeoaaaia ia aiinieoa ieoa (ai 14 %). Oa na ooau?aaie a ou?aianeeoa niiaiaae n Aiaeey, O?aioey, ?oney, Eoaeey, NAU, Aa?iaiey, Nu?aey, Aaeaey e a?.
П?aaeoaenoaioi ia Eонстантин Noieeia aiae no?ia ?a?ei ia eeiiiiey ia au??aaieoa n?aanoaa. Iaoo?aeieyo aanyoue a caiaiai n iicaieai. Eaaeiaouo acaia ia?ee e ca ianu??aaaia ia naeneioi noiiainoai. I?eaoe na caeiie ca ia?aie?aaaia ia eeoaa?noaioi, ca ?ai?aaiecaoey ia naeneeoa eane, ca nucaaaaia ia naeneinoiiainee na?o?aiey e a?. Aieyii aieiaiea a iau?iaoi ia eio?ano?oeoo?aoa – iino?iaie na iiae 600 ei ?.i. eeiee. Ane?ei oiaa noeioee?a ?iaiaoa eeiiiieea. I?e oi?aaeaieaoi ia II aucieeaao iiae ieiei 40 i?aai?eyoey, 34 aeoeiia?ie a?o?anoaa, iyeiлко cano?aoiaaoaeie i?aaiecaoee.
A noa?aoa ia auioiaoa iieeoeea aeaaiaoa oae ia i?aaeoaenoaioi ia Eонстантин Noieeia a aa iinoeaia i?eciaaaia ia eiy?aneaoa oeoea ia Oa?aeiaia. Тiaa ii?a aa noaia aaeinoaaii n iiaia?yaaia ia a?uceeoa n ?oney. Oaea neaa niu?ooa ia eiia?aoi? Aeaenaiau? III i?ac iiaia?e 1894 a., Oa?aeiaia eci?aua nuaieaciiaaoaeia oaeaa?aia, a a oyeaoa no?aia na ioneo?aie iieaanoaaie iaiaoeae. По същата причина в края на 1894 г. Eонстантин Noieeia i?eaee?a a eaaeiaoa ne aaaia ?onioeee – Iихаил Iaa?a?ia e a-? Iei?iae?. По това време и Eiiaii aaiiino?e?a aeaaineeiiiino eui ?oneaoa iieeoeea ia Aaeeaieoa.
I?ac ?ie 1895 a. aaia aaeaaaoey, aiaaia io ieo?iiieeo Eeeiaio, a i?eaoa io eiia?aoi? Ieeieae II. Ca aa i?eciaa Oa?aeiaia ca aueaa?nee eiyc, Iaoa?ao?a iinoaay oneiaeaoi, i?anoieiianeaaieeът Ai?en aa auaa e?unoai ii i?aaineaaai ia?aa. Neaa aueae eieaaaiey Oa?aeiaia i?aae eiii?iien, aui?aee i?ioeaiaaenoaeaoi ia iaiaoa e ?iaieieoa ia eiyaeiy Ia?ey-Eoeca. Ia 2 oaa?oa?e 1896 a. Aeca?o Eineo ecau?oaa aeoa ia ie?iiiiacaaia ia Ai?en. Iaaia e?unoiee noaaa eiia?aoi? Ieeieae II. N oiaa aeieiiaoe?aneeoa ioiioaiey ia?ao Aългариy e ?oney ieii?aoaeii na aucnoaiiayaao. ?oney i?eciaaa eiy?aneaoa oeoea ia Oa?aeiaia, a neaa iay oiaa i?aayo e inoaiaeeoa aaeeee neee e Oo?oey. Ioeoa?eoa-?onioeee, aiea?e?aee оo no?aiaoa i?ac 1886-1887 a., iieo?aaao aъcii?iino aa na au?iao a no?aiaoa e na iacia?aie ia iieaaaueoa ei na aeu?iinoe a aueaa?neaoa aienea. Ii oice ia?ei ia?anoaa ia?aoia?iaieyo aaoi?eoao ia Eiy?anoaioi e Aългариy iieo?aaa oain aa na auciiecaa io ?oneeoa aiaeoee ia Aaeeaieoa.
Ii ioiioaiea ia iaoeiiaeiey aui?in i?aaeoaenoaioi ia Eонстантин Noieeia na i?eau??a eui Noaiaieiaaoa iieeoeea ia aia?inunaanee ioiioaiey nun n?ca?aia. Nuuaa?aiaiii i?ac 1895 a. a ioi?aaaia iioa ai Aenieaoa ii?oa, n eiyoi aaconiaoii na ianoiyaa ca i?eeaaaia ia ?eai 23 io Aa?eeineey aiaiai? a Iaeaaiiey. I?ac 1895 a. i?aaeoaenoaioi aiionea nucaaaaiaoi ia Au?oiaiey iaeaaiinee eiieoao.
Iiae aucii?iinoe i?aa aueaa?neaoa aeieiiaoey na ioe?eaao i?ac 1897 a. aua a?ucea n a?uoei-oo?neaoa aieia. Aueaa?ey caiacaa iaoo?aeeoao, eaoi oniyaa aa ecaaenoaa o?e iiae aa?aoa ca aueaa?nee aeaaeoe a Aeoieena, Aaau?nea e No?oieoea aia?oee. Ioe?eaao na ou?aianee i?aanoa¬aeoaenoaa a Ia?ei, Ny?, Aeoiey e a?.
I?ac 1897 a. a iiaienaii n?uanei-aueaa?nei nii?acoiaiea. Oi ecee??aa naiinoiyoaeie aiaiie aaenoaey ia aaaoa no?aie ia Aaeeaieoa. I?e iaiaoiaeiino Nu?aey e Aългариy o?yaaa i?aaaa?eoaeii aa na aiaiai?yo iiia?ao ne.
Iinoaiaiii i?aa i?aaeoaenoaioi ia Eонстантин Noieeia aucieeaao na?eicie i?iaeaie. Nucaaaao na iyeieei ieienoa?nee e?ece. Iiie?aieaoi n ?oney aeioaaa ioiioaieyoa n Aano?i-Oiaa?ey. Iaaiaienoai io eaaeiaoa caii?aa aa i?iyayaa e eiycuo. Aaa iineaaiaaoaeie neaae ?aeieoe i?ac 1897 a. e 1898 a. aiayo ai oeiainiae o?oaiinoe ca au??aaaoa. Iniaaii iaaeaaii?eyoii au?oo i?aaeoaenoaioi ia II na io?acyaa iieeoeeaoa io ni?yii Eiiiaieyoa ia ecoi?ieoa ?aeacieoe. Oy i?eoa?aaa ?.i. eeieeoa a ??ia Aългариy. N oae aa caueoe eioa?aneoa ia caiaaaeoeoa io oace ?ano ia no?aiaoa i?aaeoaenoaioi ia Noieeia acaia ia?iiai auioai caai, ca aa iino?ie ia?aeaeia ia oace ia “Eiiiaieyoa” ?.i. eeiey. A e?ay ia 1898 a. Noieeia iaa?a na ioeacaa io oice caienue. Oiaa i?aaecaeeaa iaaiaienoaioi ai?e ia ainoa io aaiooaoeoa ia II. Ane?ei oiaa ia?e?a i?aaeoaenoaioi ia Noieeia ia aacia?niaeoeaii auaaua e ia 13 yioa?e 1899 a. oie iiaaaa inoaaea.
A enoi?eia?aoeyoa a?aiaoi ia Eонстантин Noieeia a ia?e?aii “?acoiiioi oi?aaeaiea”. Oie iicaieyaa aeoeaiey iieиoe?anee ?eaio ia eiaeiieneaueoa e i?iaue?aaa n oniao noiiaineaoa iieeoeea ia Noaiaieia. I?aaeoaenoaioi ia II iinoeaa и изключително важното i?eciaaaiaoi ia eiyc Oa?aeiaia.
През последното десетилетие на ХIХ в. започва формирането на модерната политическа структура на Балканите. В резултат на острото противопоставяне на русофоби и русофили и засилващите се процеси на социална диференциация започва “роенето” на старата Либерална партия. Така освен създаването на Народнолибералната и Народната партии, през 1895 г. се полагат основите на Либералната партия (ЛП) начело с Васил Радославов. В началото на ХХ в. от нея се отцепва групата около Димитър Тончев, която създава Младолибералната партия (МЛП). През 1896 г. Петко Каравелов обединява привържениците си в Демократическата партия (ДП). През 1906 г. от нея се отцепва Радикалдемократическата партия (РДП) с лидер Найчо Цанов. През 1899 г. цанковистите създават своята Прогресивнолиберална партия (ПЛП) начело със Стоян Данев. Същевременно през 1891 г. се полага началото на организираното социалистическо движение в България. Тогава Димитър Благоев, Янко Сакъзов и др. създават Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1903 г. тя се разделя на т.нар. тесни и широки социалисти. През 1899 г. възниква Българският земеделски народен съюз (БЗНС), превърнал се под ръководството на Александър Стамболийски в политическа партия.
Като цяло повечето от партиите се обявяват в защита на Търновската конституция, за социалноикономически преобразувания в демократичен и модерен дух, за зачитане на княза. Тяхната членска маса е много пъстра, което не позволява формирането на класическото политическо равновесие в България: “либерализъм-консерватизъм-социализъм”. Партиите се различават най-вече по външнополитическите си предпочитания. Прозападни са НЛП, ЛП, МЛП. Подчертано русофилска партия е ПЛП. По-умерени, но също с русофилска ориентация са НП, ДП и РДП.
?acaeoeaoi ia Aългариy i?ac oi?aaeaieyoa ia Noефан Noaiaieia e Eонстантин Noieeia ii?a aa auaa ioaiaii eaoi oau?aa aeiaie?ii. В него яnii na ioe?iyaao iyeieei oaiaaioee. Aueaa?neioi iauanoai iaiueii na iieeoece?a. ?acaeaa na ia?oecainoaioi, ia eiaoi ii aoieoa ia ?e?a?a E?aiioui, a iiaaoeeai anyei eiaono?eaeii iauanoai n ?acaeoa ia?aciaaoaeia neсoaia. Neaa iaaaiaoi ia Noaiaieia iinoaiaiii caii?aa aa na i?iyayaa aaei iia e iiiai aa?ai oaeoi? a iieeoическия ?eaio ia no?aiaoa - o.ia?. ee?ai ?a?ei ia eiyc Фa?aeiaia. A iaeanooa ia noiiainoaioi Eiy?anoaioi na ?acaeaa eaoi eaieoaeen¬oe?anea no?aia, a au??aaaoa i?aa?uua i?ioae¬oeiiecia a naiy au??aaia eeiiiie?anea no?aoaaey. Aългариy aiae ie?ia, ii aeoeaia iieeoeea ii ioiioaoea ia iaoeiiaeiey aui?in eaoi iinoeaa aieaie oniaoe ioiinii ooau??aaaaiaoi ia aueaa?neey oa?aeoa? ia Iaeaaiiey. No?aiaoa oniaoii caueoaaa ?ieyoa ne ia noaaeo a ia?aoia?iaiaoa iieeoeea ia Noa?ey eiioeiaio. I?ac iineaaiioi aanaoeeaoea ia XIX a. Aългариy na i?aa?uua a iae-neeiaoa au??aaa ia Aaeeaieoa.

(5000 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове