ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Ранно Българско Възраждане (ХVІІІ – първата четвърт на ХІХ век)

В историята на българския народ Възраждането се разглежда като епоха на преход от Средновековието към Новото време. В рамките на възрожденската епоха се осъществяват радикални промени в стопанския, социалния, духовния и политическия живот на българите, които създават благоприятни предпоставки за постепенното преодоляване на изостаналостта и изолираността на българското общество от модерната европейска цивилизация.
Основа на иновационните процеси в българските земи е постепенното капитализиране на икономическите отношения в Османската империя. Под влиянието на сложен комплекс от вътрешни и външни фактори, производството и търговията в българските земи видимо нарастват. Настъпват осезаеми изменения и в организацията на производствената дейност. Появяват се манифактурното и фабричното производство. Разширява се стокообменът с големите европейски държави. Оформят се многобройни български търговски колонии в различни градове на Южна Русия, Влашко, Средна Европа. Чувствително се увеличават и материалните възможности на заможните българи. Стопанският просперитет от своя страна пък създава реални предпоставки за оформянето през ХVІІІ и ХІХ в. на възрожденската буржоазия. Заражда се и националната интелигенция.
Епохата на Възраждането се характеризира и с динамични изменения в областта на духовния живот. През ХVІІІ и ХІХ в. в недрата на българското общество се извършва една цялостна духовна обнова, която има за цел да доближи възрожденските българи до постиженията на буржоазната цивилизация. Заражда се движението за новобългарска просвета, появява се книгопечатането и периодичният печат. Настъпва подем в областта на литературата, науката, музиката, архитектурата. Поставят се основите на модерната светска култура.
В рамките на възрожденската епоха съществени промени настъпват и в етно-демографското развитие на българите. През ХVІІІ и ХІХ в. българското население чувствително се увеличава и достига до около 6-6,5 млн. души. Едновременно с това се извършват и сложни миграционни процеси от планинските райони към равнините, от селата към градовете, от вътрешността на страната към големите имперски центрове – Цариград, Одрин, Александрия, Смирна. Множеството военни конфликти на Балканите пораждат вълни от емигранти, които се заселват в Южна Русия, Бесарабия, Влашко. Създават се реални предпоставки за формиране на българската възрожденска нация, която през 70-те години на ХІХ в. е официално призната от Високата порта. Важна роля за това оказва другото мощно общобългарско движение през Възраждането – движението за църковнонационална независимост.
Съществен дял в историята на българското общество през ХVІІІ и ХІХ в. заемат и процесите на политическо възраждане. В хода на стопанските, социалните и духовните промени, които настъпват в живота на възрожденските българи, се създават благоприятни предпоставки за зараждане на националноосвободителната идеология и за активизиране на борбите за освобождение на България. През ХVІІІ и началото на ХІХ в. българите масово участват в руско-турските войни и в освободителните прояви на съседните балкански народи. Постепенно започва подготовката и на самостоятелни въоръжени акции, а след Кримската война възниква и организираното освободително движение. Появяват се първите емигрантски политически организации, разработват се различни програми и планове, търсят се подходящи съюзници. Кулминацията си българското националноосвободително движение достига по време на Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
За хронологическите граници на Българското възраждане съществуват различни мнения. Първите по-изявени възрожденски дейци като Васил Априлов, Неофит Бозвели, Георги Раковски, Любен Каравелов и др. приемат за начало на възрожденската епоха 20-те – 30-те години на ХІХ в. Непосредствено преди Освобождението Марин Дринов лансира тезата, че Възраждането започва с появата на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски (1762 г.). Подобно мнение застъпват и Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Иван Шишманов, Никола Станев и др. В навечерието на Втората световна война Христо Гандев пък обосновава тезата, че долната граница на възрожденската епоха трябва да се отнесе към края на ХVІІ-ти – началото на ХVІІІ в. Съвременната историческа наука приема, че Българското възраждане започва в началото на ХVІІІ в.
Известни различия съществуват и по отношение на горната граница на възрожденската епоха. Някои автори, които възприемат Възраждането преди всичко като епоха на българското Просвещение, считат, че възрожденските процеси завършват със създаването на Българската екзархия. Други изследователи, които поставят акцента върху решаването на българския политически въпрос, приемат, че за включените в територията на Княжество България земи възрожденската епоха завършва с Берлинския договор от 1878 г., за Източна Румелия – със Съединението от 1885 г., а за Македония и Одринска Тракия – с Балканските войни (1912-1913 г.). В съвременната научна литература обаче като горна граница на Българското възраждане се сочи Освобождението на България през 1878 г.
В така начертаните хронологически рамки на Възраждането – от началото на ХVІІІ в. до Освобождението, условно се открояват три периода: първият (Ранно българско възраждане) обхваща целия ХVІІІ-ти и първата четвърт на ХІХ в.; вторият започва от средата на 20-те години на ХІХ в. и продължава до Кримската война (1853-1856 г.), а третият започва от края на Кримската война и завършва с Освобождението на България. Границите и на трите периода имат условен характер, но чрез тях се откроява различната степен на зрялост на основните тенденции в развитието на възрожденските процеси.
Епохата на Българското възраждане е широко застъпена в българската историография. Основни са трудовете на проф. Христо Гандев (“Ранно възраждане”), проф. Николай Генчев (“Българското възраждане”), проф. Вера Мутафчиева (“Книга за Софроний”), както и тези на проф. Марин Дринов, проф. Иван Шишманов, проф. Боян Пенев, проф. Михаил Арнаудов, проф. Димитър Косев, проф. Александър Бурмов, проф. Пламен Митев, проф. Снежка Панова и др.
В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. Османската империя изпада в дълбока политическа, военна и финансова криза. Причините за това тежко състояние на Високата порта са комплексни, но първият сериозен удар за Османската държава е започналата през 1683 г. неуспешната война срещу Австрия и нейните съюзници Венеция, Полша и Русия. Така през 1699 г. по силата на сключения Карловацки мирен договор отстъпва значителна част от своите европейски владения.
През ХVІІІ в. Османската империя е сполетяна от нови загуби. Военните конфликти с Иран, с Русия и с Австрия продължават, но всички те се оказват крайно неудачни за Портата. Особено тежки последици за Турция имат войните й с Русия през 1768-1774-та и 1787-1791 г., в резултат на които султанът губи Северното Причерноморие и Крим. Митът за непобедимостта на османската армия окончателно рухва, а Османската империя се превръща във второстепенна политическа сила.
Военните неуспехи и териториалните загуби се отразяват крайно негативно върху общото състояние на османското общество. Армията е напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички структури на местната и централната власт, а опитите на отделни султани (Ахмед ІІІ, Селим ІІІ) да стабилизират Империята чрез реформи, претърпяват неуспех. Избухват бунтове, засилват се и сепаратиските тенденции в някои от по-отдалечените провинции на Империята. Трима от османските владетели дори са насилствено детронирани. Слабостта на Високата порта намира израз и в разлагането на еничарския корпус, в разпадането на спахийството, в появата на кърджалийството.
Кризата в Османската империя достига кулминационната си точка в края на ХVІІІ-ти началото на ХІХ в., когато аянските бунтове и кърджалийските размирици обхващат на практика цяла Румелия. Осман Пазвантоглу се обявява за самостоятелен управник на Видинско, а големите кърджалийски отряди предприемат разорителни походи из Софийско, Тракия, Македония.
Всеобщата анархия и дълбоките катаклизми, които разтърсват из основи османското общество, създават една нова икономическа ситуация в българските земи, характеризираща се с разпадане на типичния за ХVІ и ХVІІ в. османски модел и зараждането на нов тип материални отношения, опиращи се на частната собственост и на опитите за капиталистическо производство и търговия. Новите икономически процеси протичат мъчително бавно и в пряка зависимост от общото състояние на Османската империя, като през ХVІІІ в. те засягат най-чувствително аграрните отношения и състоянието на градското стопанство.
Поредицата от военни неуспехи и анархията във властта създават предпоставки за постепенното разпадене на тимарската система по българските земи. Значителна част от спахиите отказват да изпълняват задълженията си към султана и предпочитат да търсят други източници на печалба освен войната. Някои от притежателите на тимари започват да предоставят владенията си под аренда, други се възползват от корупцията на чиновническия апарат и си присвояват по-големи доходоизточници. Широко разпространение получава и т.нар. откупническа система, при която отделни лица “откупуват” за определен период, а понякога и пожизнено, правото да събират от името на централната власт определени приходи от такси, мита, данъци. Опитите на султаните Ахмед III (1703-1730) и Селим III (1879-1807) да стабилизират Империята чрез реформи завършват без успех.
Характерна особеност в развитието на аграрните отношения по българските земи през ХVІІІ в. е и появата на все по-голям брой чифлици, които изцяло насочват дейността си към пазара. Тези стокови земеделски стопанства се създават по различни пътища – чрез покупко-продажба или вземане под аренда на големи поземлени участъци, чрез грабеж и насилие, чрез разширяване на поземления фонд за сметка на необработваемите площи и т.н. Чифлиците намират голямо разпространение в Добруджа, във Видинско и в Русенско, в Македония и в Тракия. Най-често собствениците на чифлици са мюсюлмани, но постепенно в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. замогнали се българи също успяват да станат притежатели на такива едри поземлени владения.
През епохата на Ранното възраждане производството в българското село отбелязва видим подем. Усвоени са редица нови култури като царевицата, тютюна, отглеждането на черничеви насаждения и др. Осезаемо нараства и делът на т.нар. технически култури – памук, маслодайни насаждения (роза, мак, сусам). Започва и специализирането на селскостопанското производство, съобразно с географските особености на отделните региони. Така в Македония се концентрира производството на памук, а Добруджа се обособява като най-големият зърнодобивен район в балканските провинции на Османската империя. По долините на реките Места и Струма се разпростират тютюневите насаждения; в Подбалканските полета пък се отглеждат рози, в Пловдивско и Пазарджишко – ориз, а населението на Лясково и Горна Оряховица се специализира в областта на градинарството и т.н.
Значителен подем настъпва и в скотовъдството. В района на Стара планина и Средна гора се обособяват редица селища, които дължат просперитета си на отглеждането и търговията с овце и кози. Появява се и влиятелната прослойка на джелепкешаните и бегликчиите, които освен с капитал разполагат и със солидни връзки сред местната и централната власт.
Още по-бурни промени през периода на Ранното възраждане се наблюдават в сферата на градското стопанство. Традиционните занаяти – кожарство, грънчарство, железарство, килимарство и др. разширяват своето производство. Успоредно с това продължава и процесът на диференциация и специализация на занаятите по българските земи, като водещо място се заема от онези производства, които са свързани с обработката на памук, вълна и коприна. Все по-отчетливо започва да се откроява и географското райониране на градското стопанство. Така Самоков се прославя с железодобива си; Котел, Карлово, Жеревна, Сопот се специализират в областта на абаджийството и гайтанджийството; в родопските селища се развива килимарството; в Габрово – ножарството, а в Плевен, Русе, Враца, Ловеч – кожухарството и т.н. Благоприятно въздействие върху занаятчийството по българските земи оказва и регламентирането на дейността на еснафите, което става със специален ферман на Мустафа ІІІ от 1773 г.
Важна роля за икономическия просперитет на българските градове през периода на Ранното възраждане играе и търговията. След като през ХVІІІ в. султанът губи значителна част от своите европейски владения, българските земи придобиват стратегическо значение за Високата порта. За задоволяване на огромните нужди на столицата и войската от селскостопанска и занаятчийска продукция значителни количества стоки, произвеждани в българските земи, трябва да бъдат насочвани към пазарите на Цариград, Одрин, Смирна и другите големи градски центрове в Османската империя. Централно място в организирането на тази вътрешноимперска търговия заемат българските посредници и търговци. Успоредно с това се разраства и самата търговска мрежа. Развива се керванджийството. Появяват се търговските сдружения. Все по-активен обмен се осъществява и на панаирите. Образуват се и регионални пазарища на едрите търговци.
В не по-малка степен бурният подем на градското стопанство се дължи и на разширяващите се търговски контакти на Османската империя с големите европейски държави. Огромните османски пазари предоставят изключителни възможности и същевременно предлагат изгодни условия за износ на текстилни суровини (памук, вълна, коприна), на някои стратегически материали (зърнени храни, дървен материал, сребро), на восък, кожи и т.н. Възползвайки се от военнополитическата слабост на Високата порта, големите европейски държави осезаемо засилват влиянието си върху турското правителство и през ХVІІІ в. извличат редица нови изгоди за своето стопанско, културно и политическо присъствие на Балканите. Особена активност в тази насока проявяват Франция, Русия и Австрия. Традиционно силно е и търговското присъствие на Англия, Холандия, на отделни италиански градове.
Така по българските пазари се появяват западноевропейските манифактурни сукна, индигото, кафето, порцелановите сервизи. В същото време започва и износът на огромни количества обработена вълна, памук, коприна, восък, кожи, зърнени храни. Производството на тези артикули преживява нов подем, а това пък постепенно довежда до появата на нов тип организация на производството под формата на разпръснатите манифактури (първите такива предприятия са създадени през 80-те години на ХVІІІ в. в Карловско и Врачанско). Засилва се и ролята на панаирите, които се обособяват като своеобразни стокови борси. Особено прочути в това отношение са панаирите в Сливен, Ужунджово, Долян, Неврокоп.
Разширявайки търговската си дейност, активните в стопанско отношение българи започват да усвояват редица елементи от опита на европейските търговски къщи, като в практиката си все по-често прилагат търговския кредит, търговията по мостра, търговските сдружения. За да си гарантират по-високи печалби от посредническа търговия, мнозина българи създават свои представителства и във Влашко, Южна Русия, Средна Европа. Така постепенно се оформят големите български колонии в Букурещ, Гюргево, Браила, Одеса, Виена, Будапеща и т.н. Чувствително нараства българското присъствие и в Цариград, Одрин, Александрия и Смирна.
Радикалните промени в стопанския живот на българите през ХVІІІ и началото на ХІХ в. създават благоприятни предпоставки за изменение и на социалната структура на българското общество. Макар и бавно, в градовете и селата се появяват богати и влиятелни българи, които, въпреки всеобщата анархия и криза в Османската империя, проявяват засилена стопанска активност. Захващайки се с посредническа търговия или пък с чифликчийство, с търговия или с организиране на манифактурно производство, тази буржоазна по своята същност прослойка придобива все по-осезаемо място в стопанския, културния и политическия живот на тогавашните българи. Успоредно с това, на основата на порасналите материални възможности на българското общество, започва процес на формиране и на възрожденската интелигенция. Активизират се общинските и църковни настоятелства. Все по-дейно в обществения живот на българите се включват и еснафските организации.
Стопанското оживление и социалните промени по българските земи през ХVІІІ в. дават силен тласък и на духовното развитие на възрожденските българи. В началото на века се пробужда интересът към просвета и започва съживяването на големите книжовни школи в Рилския, Етрополския и Светогорските манастири, в Котел, Самоков, Враца. Още по-широко разпространение получава дамаскинската литература. Особено активна дейност в тази посока разгръщат Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Пунчо Мокрешки, Тодор Врачански, Милко Котленски. Общият духовен подем в ранновъзрожденското общество се отразява благотворно и върху развитието на художествените занаяти и изкуството. Традициите на старите зографски родове намират естественото си творческо продължение в прочутите зографски школи от Банско, Самоков и Трявна. Подобни творчески центрове се обособяват и в областта на дърворезбата. С материалната помощ на еснафите започва възстановяването на някои от старите църкви и манастири. Засилва се и интересът към печатната книга, която все по-системно навлиза в българските земи от Русия, Гърция, Сърбия, Виена, Венеция, Рим.
Важна роля за духовното раздвижване на възрожденските българи през първата половина на ХVІІІ в. изиграва и творчеството на Кръстьо Пейкич (1669-1731), Партений Павлович (1695-1760) и Христофор Жефарович (неизв.-1753).
Кръстьо Пейкич е типичен представител на българската католическа интелигенция. Роден в Чипровец, той получава високо за времето си образование в Рим, след което разгръща активна просветителска дейност сред българските католици в Трансилвания. Автор е на няколко полемични книги върху различните религии, които са отпечатани във Венеция.
Партений Павлович е роден в Силистра. Първоначално учи в местното училище, после завършва прочутата “бейска” академия в Букурещ. Обикаля много европейски градове, в които изучава философия, математика, логика. Става учител, а по-късно се замонашава и започва служба при сръбския патриарх Арсений ІV. Участва в различни католически мисии, а през 1751 г. е ръкоположен за епископ в Сремски Карловци. В книжовното творчество на Партений Павлович се открояват две негови поетични произведения, няколко превода от гръцки и една автобиография.
Името на третия голям български книжовник от първата половина на ХVІІІ в. – Христофор Жефарович, се свързва най-вече с отпечатването през 1741 г. във Виена на т.нар. “Стематография”. Тази изключително популярна сред българите печатна книга представлява сборник с изображенията на сръбски и български владетели и светци, придружени с 58 герба на различни европейски народи и области. Под всеки герб Христофор Жефарович поставя кратко четиристишие, в което дава характеристика на съответния народ. Особено силно въздействие върху българите оказват гербовете на Мизия, Тракия, Македония, България, както и литографиите на Методий, Наум, Климент Охридски, на българския цар Владимир и др.
През 50-те и 60-те години на ХVІІІ в. се появяват и първите сериозни и по-цялостни публикации върху българската история. През 1756 г. францисканският духовник Андрия Качич-Миошич издава едно съчинение за славянските народи, в което описва редица бляскави епизоди от българската средновековна история. Една година преди това – през 1755-та, в Рим е отпечатано и шесттомното съчинение на ватиканския библиотекар Йосиф Асемани, в което стотици страници са посветени на българската история. През 1761 г. Блазиус Клайнер завършва на латински първата цялостна история на България. Макар и да остава в ръкописен вид, тази творба показва не само нарасналия интерес към миналото на балканските народи, но и огромното значение на историята за духовната пробуда на възраждащото се българско общество. По особено категоричен начин това проличава в творчеството на Паисий Хилендарски, който според единодушното признание на всички изследователи се откроява като най-ярката личност в духовния живот на българите през периода на Ранното възраждане.
Документалните свидетелства за Паисий са оскъдни. Повечето данни за живота му се извличат от неговата “История славянобългарска”. Откъслечна информация за отделни периоди от живота му се намира и в кондиките на Хилендарския и Зографския манастир, в някои приписки, ръкописни бележки и в отделни писма от кореспонденцията на хилендарското братство.
Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. в Банско. За родното му място претендират и други селища от Самоковската епархия, но най-новите проучвания доказват, че бащината къща на неговите двама братя се намира в Банско.
Паисий се замонашава през 1745 г., когато е на 23 г. Установява се в Хилендарския манастир и става таксидиот, като дълги години обикаля различни селища от страната, за да организира посещения на поклонници в Света гора. През 1761 г. той посещава Сремски Карловци – един от най-издигнатите по това време православни центрове на Балканите, където има възможност да се запознае със съкратения руски вариант на труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”. Малко след като се завръща от Сремски Карловци, Паисий напуска временно Хилендарския манастир и се премества в Зографската обител “Св. Георги”, където през 1762 г. завършва своята творба “История славянобългарска”.
Веднага след написването на “История славянобългарска” Паисий пристъпва към разпространение на своето произведение. Предполага се, че по-късно Паисий се завръща в Хилендар и става проигумен на манастира, като продължава да пътува из различни райони на страната (Самоковско, Котелско, Асеновградско). Със сигурност се знае, че в края на 1764 г. – януари 1765 г. Паисий е в Котел, където местният свещеник Стойко Владиславов (Софроний Врачански) прави първия известен препис на “История славянобългарска”. Ако се съди пък по преписа на “Историята” от поп Алекси, през 1771 г. Паисий е в Самоков. Документално установено е и пътуването му през 1773 г. до Асеновградско, по време на което Паисий умира.
От запазените документални източници за живота на Паисий се вижда, че идеята за написването на “История славянобългарска” възниква около 1760 г. Някои изследователи обясняват това решение на хилендарския монах със силното въздействие, което сръбският просветител Йован Раич оказва върху Паисий по време на престоя си в Атон през 1758 г. Други автори търсят подтиците за написването на “Историята” в дълголетните спорове между атонските монаси (предимно гърци, сърби и българи) за качествата на отделните народи и за тяхното минало. Трета група историци свързва появата на “История славяносбългарска” с все по-отчетливо долавящата се през 50-те и 60-те години на ХVІІІ в. обществена потребност у българите да опознаят собствената си история.
Написването на “История славянобългарска” продължава около две години, като през това време Паисий Хилендарски издирва и проучва огромно количество стари и по-нови печатни книги и ръкописи, съхранявани в библиотеките и хранилищата на атонските манастири. Сред изворите, които Паисий използва, се открояват грамотите на някои български царе, житията на български и други православни светци (Кирил и Методий, Иван Рилски, Петка Търновска и др.), съчиненията на патриарх Евтимий, летописни бележки и разкази, поменници, някои стематографии и др. Съществена част от сведенията си за българската история Паисий извлича от руските печатни версии на споменатата “Книга историография” на Мавро Орбини, църковната история на Цезар Бароний и Кратката немска история.
В структурно отношение “История славянобългарска” се състои от 10 части, в това число два предговора и едно послесловие. Тя представлява кратък преразказ на основните събития от българската история от най-стари времена до унищожаването на Средновековната Българска държава от османците. Няколко страници са отделени на сръбската история, а в края на книгата си Паисий добавя кратки живописни данни за българските владетели, за братята Кирил и Методий и за българските светци.
До 1762 г. в духовния живот на българите през всичките три и половина столетия османско владичество няма друга творба с подобно значение. Стойността й е неоценима, тъй като спомага за духовната еманципация на българския народ. Като цяло хилендарският монах идеализира българската история и съзнателно подбира само онези факти, които потвърждават романтичната му концепция за миналото на българите. Страница след страница Паисий разкрива героичното минало на своя народ, като акцентира върху богатството и мощта на Средновековната Българска държава, върху бляскавите победи на българските ханове и царе, върху културния принос на българите в духовното развитие на всички славянски народи. Сред мрака на робските столетия Паисий Хилендарски вдъхва с думите си вяра и надежда, пробужда самочувствието и гордостта на своите сънародници.
Освен чисто патриотичните си мотиви, Паисиевата история е пропита и с идеите на просвещенския рационализъм. Показателен в това отношение е водещият мотив на творбата – “чети, за да знаеш”. Общофилософската представа на Паисий за света и човешката история е подчинена на думи като “разум”, “знание”, “мъдрост”, “учение”, “книжовно умение”. Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха и да претвори чрез патриотизма си идеите на Новото време. Това дава основание да се твърди, че “История славянобългарска” има и буржоазен характер.
В същото време Паисиевата история има и подчертано програмен характер, тъй като призивите и внушенията на Паисий очертават основните посоки в развитието на българското възрожденско общество. Със силата на словото Паисий разбужда онези пластове от съзнанието на българина, които му дават ориентирите за неговата “другост”, за принадлежността му към една езикова общност със своя култура и история, със свое място сред народите на света. Паисий директно призовава за опазване на българския език и опознаване на българската история. Той отделя специално внимание на историческата съдба на Българската църква и внушава негативните последици на духовната експанзия на гърцизма върху възраждащото се българско общество. Паисий никъде в “Историята” не говори открито за бунт или въстание, но разказът му за величието на Българската държава е толкова силен, че индиректно внушава идеята, че българите имат сили и възможности да отхвърлят османската власт.
Всички тези достойнства на “История славянобългарска” са високо оценени от духовния елит на българското възрожденско общество, поради което още през 60-те и 70-те години на ХVІІІ в. са предприети целенасочени стъпки за по-широкото й и системно разпространение сред народа.
Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в Котел от Софроний Врачански. През 1771 г. е направен самоковският препис, през 1772 г. – рилският и жеравненският, през 1783 г. – казанлъшкият, през 1784 г. – еленският и т.н. Постепенно някои от преписвачите започват да преправят и да допълват оригиналния текст на “Историята”, а през 1844 г. учителят от Дупница Христаки Павлович приготвя един разширен вариант на Паисиевия труд, който е отпечатан под името “Царственик”. Въпреки това, преписването на “История славянобългарска” продължава и след 1844 г., като на съвременната историческа наука са известни около 60 нейни копия.
Идеите на Паисий Хилендарски намират своето естествено развитие в дейността на десетки книжовници – Никифор Рилски, Тодор Врачански, Йоан Врачански, Дойно Граматик, поп Пунчо, йеросимонах Спиридон. Най-яркият продължител на започнатото от хилендарския монах дело обаче е Софроний Врачански.
Той е роден през 1739 г. в Котел. Произхожда от заможно джелепско семейство, но детството му е трудно, тъй като отрано остава сирак. Учи в местното килийно училище, а през 1762 г. става свещеник в Котел. Три години по-късно се среща с Паисий Хилендарски и прави първия препис на “История славянобългарска”. През 1774-1775 г. посещава Света гора, където престоява около половин година. По-късно е принуден да напусне Котел и известно време служи в Анхиалската епархия. През 1781 г. Софроний прави втори препис на Паисиевата история. През 1794 г. се установява в Арбанаси и тук именно търновският митрополит му предлага да стане епископ на Враца. След известно колебание Софроний дава съгласието си и на 16 септември 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ.
Въпреки огромните трудности, свързани с разрастващите се из северозападните български земи кърджалийски размирици, Софроний Врачански се посвещава изцяло на просветителската си мисия сред своето паство и разгръща изключително активна дейност. Той обикаля селищата от Врачанската епархия и се опитва да подпомогне учебното дело, да наложи говоримия български език в църковните служби и т.н. През 1800 г. е принуден от Осман Пазвантоглу да отиде във Видин, където е задържан до 1803 г. Междувременно, Софроний Врачански продължава книжовните си занимания, като по време на тригодишния си престой във Видин подготвя два обемисти ръкописни сборника с църковно-религиозно съдържание, останали известни в нашата история под името Видински сборници.
През 1803 г. Софроний Врачански е освободен от Осман Пазвантоглу и се установява в Крайова, а малко по-късно в Букурещ, с което започва и последният, най-интензивният период от живота на врачанския епископ.
През 1806 г. с помощта на родолюбиви българи Софроний Врачански успява да отпечата в Рим сборник с църковни поучения под името “Неделник”. Тази книга, изготвена по гръцки и славянски източници, представлява първата печатна книга на новобългарски, с което Софроний Врачански поставя фактически началото на модерното българко книгопечатане.
По време на своя престой в Букурещ Софроний Врачански завършва и великолепната си литературна творба “Житие и страдание грешнаго Софрония”. Написано живо и увлекателно, това автобиографично произведение се нарежда сред най-добрите художествени образци на възрожденската проза. В същото време, “Житието” на врачанския епископ е и първокласен извор за живота на българите през Ранното възраждане, както и за катаклизмите, които разтърства Османската империя в края на ХVІІІ в. За първи път “Житието” на Софроний Врачански е публикувано през 1861 г. от Георги Раковски на страниците на в. “Дунавски лебед”.
През 1809 г. Софроний Врачански превежда от гръцки език “Театрон политикон” – популярно философско-политическо произведение на Амвросий Марлиан. В това съчинение епископ Софроний намира подкрепа на своите разбирания за ролята на християнската религия като фактор за справедливото управление на народите и затова към оригиналния текст той вмъква свои собствени разсъждения за ползата от просветения абсолютизъм.
Успоредно с книжовните си занимания, по време на своя престой във Влашко, Софроний Врачански отделя много сили и за създаването на емигрантски кръг, който да се заеме с разрешаването на българския политически въпрос. Още през есента на 1804 г. букурещките българи организират изпращането на влиятелните търговци Иван Замбин и Атанас Некович в Петербург със задачата да се представят пред руското правителство и да поискат от него помощ за подобряване положението на българския народ. Първоначално двамата пратеници не успяват да привлекат вниманието на руската дипломация към себе си, тъй като не разполагат с необходимото пълномощно, а и Русия по това време предпочита да не се ангажира с никакви конкретни инициативи на Балканите. През 1806 г. обаче, когато руско-турските отношения отново се влошават и между двете империи избухва война, преговорите с българската емиграция се възобновяват и в тях пряко участие взима и самият Софроний Врачански.
С активното участие на Софроний Врачански руското командване успява да изгради разузнавателна мрежа във вътрешността на страната. По молба на руския щаб той изготвя и две възвания към българите (1810 г.), които са отпечатани и разпространени на юг от р. Дунав, а през 1810 г. ръководеният от Софроний Врачански емигрантски политически кръг в Букурещ излиза с инициативана да се сформира отряд от български доброволци. Руският щаб възприема това предложение и през пролетта на 1811 г. започва формирането на Българската земска войска (около 2500 души), която взима участие в боевете при Тутракан, Силистра и Русе.
Малко по-късно обаче, пред надвисващата опасност от война с Наполеон, руското правителство е принудено да започне преговори за подписване на мир с Високата порта. При така създалата се нова политическа ситуация, Софроний Врачански насочва изцяло вниманието си към подпомагане на хилядите български бежанци, които масово започват да напускат родните си места с оттеглящите се руски войски, търсейки спасение от турското отмъщение във Влашко и Молдова. През 1811 г. Софроний Врачански изготвя “Молба” до главнокомандващия ген. Кутузов, в която предлага всички българи да се заселят заедно, като по този начин се обособи автономна българска област в рамките на руската империя. Според “Молбата” българите трябва да се управляват от свои избираеми магистрати, да се ползват с църковна автономия, да имат право на свои училища, да имат гарантирани възможности за стопанска инициатива. С тези си искания “Молбата” на Софроний Врачански се явява по същество първата конкретна възрожденска програма за разрешаване на българския политически въпрос. Руското командване обаче оставя без отговор софрониевата молба, а в подписания през 1812 г. мирен договор с Турция българският въпрос въобще не е засегнат. На следващата година – 1813-та, Софроний Врачански умира.
Между съвременниците на Софроний Врачански трябва да се посочат имената на Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, които разгръщат широка книжовна и просветителска дейност в Македония.
Многостранната книжовна и политическа дейност на Софроний Врачански представлява закономерно проявление на разгръщащите се през периода на Ранното възраждане процеси на цялостна стопанска и духовна обнова на тогавашното българско общество. Макар и бавно, тези процеси променят условията на живот по българските земи и създават реални предпоставки не само за икономическия просперитет на възрожденските българи, но и за тяхното постепенно приобщаване към ценностите на Европейското просвещение. Тези тенденции в развитието на българското общество намират израз в зараждането на българската национална идеология и в предприемането на първите организирани опити за решаване на българския политически въпрос. През следващите десетилетия те водят и до разгръщането на общонационалните движения за новобългарска просвета и за независима българска църква, както и до подготовката на българската националноосвободителна революция.

(4900 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове