ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Участие на България в Първата световна война (1914-1918 г.)

Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в Новата история на българския народ. Втората балканска (Междусъюзническа) война има изключително съдбоносни последици. Договорите в Букурещ и Цариград определят на България държавни граници, напълно неприемливи в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение. Великите сили не се намесват и не потърсват един справедлив път за решаване на националните проблеми на Балканите. Така се залагат основите на нови противоречия, реваншизъм и междудържавна омраза. Обширни земи в Македония с преобладаващо българско население са заграбени от Сърбия и Гърция. Османска Турция отнема Източна Тракия, Румъния – Южна Добруджа. Всичко това благоприятства превръщането на Балканите в “барутен погреб” на Европа.
На практика България има териториални претенции към всички свои балкански съседи, а това става трудно преодолима преграда за намирането на стратагически съюзник в борбата за национално обединение.
Все пак деветте военни месеци не нанасят тежки поражения на стопанския живот в страната. Ускореното икономическо развитие от началото на века разширява възможностите на държавата, а се чувства и благотворното влияние на няколкото плодородни години. Освен това бойните действия се водят извън старите предели на България и не нанасят непосредствени вреди. Неизбежното влошаване на живота е бързо преодоляно: увеличението на цените не надхвърля 10% и през 1914 г. левът е стабилизиран, а капиталовложенията в промишлеността дори се удвояват.
В края на XIX и началото на XX в. в Европа постепенно се очертават контурите на два противостоящи блока от държави. Бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът й към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, а амбициите й към Близкия и Средния Изток обтягят отношенията й с Русия. В своята завоевателна политика Германия получава поддържката на Австро-Унгария и Италия. Тя се свързва договорно с тях и така възниква Тройният съюз (Централните сили). Срещу него пък стои съюзът на Англия, Франция и Русия – Антантата (Съглашението). Към 1914 г. Германия вече се чувства достатъчно силна, за да започне войната. Англия, Франция и особено Русия обаче се нуждаят от още няколко години подготовка. При крайно изострената международна обстановка е необходима само една искра, за да пламне големият пожар на световния конфликт.
И двата военни блока търсят съюзници. Борбата за спечелването на Балканите започва още от 1912 г. В началото Антантата има по-силни позиции в този район, като Русия изиграва изключително голяма роля за сключването на Балканския съюз. Но Междусъюзническата война слага край на съюза от балкански държави. След това само ориентацията на Сърбия към Антантата и на Турция към Централните сили не буди съмнение. Що се отнася до останалите държави на полуострова, съдбоносният избор им предстои.
На 28 юни 1914 г. в Сараево (Босна) е убит австро-унгарският престолонаследник Франц-Фердинанд. Автори на атентата са сръбски националисти от организацията “Черна ръка”. Австро- Унгария поставя на Сърбия редица тежки условия в ултимативна форма. Сърбия приема почти всички искания, но не може да се съгласи с настояването следствието на сараевското убийство да се извърши от австрийските власти на сръбска територия. Едномесечният ултимативен срок, който й дава Австро-Унгария, изтича. На 28 юли 1914 г. Хабсбургската монархия обявява война на Сърбия. Само за няколко дни е приведена в действие системата от съюзни договори. Русия започва мобилизация, за да помогне на сърбите. В отговор на това на 1 август Германия обявява война на Русия, а два дни по-късно и на Франция. Англия застава решително в подкрепа на съюзниците си. Кръгът на участниците в конфликта се разширява, за да обхване почти цяла Европа. След присъединяването на САЩ, Китай, Япония и други страни войната се превръща в световна.
Първата световна война е обект на изключителен интерес в историческите изследвания. Първите оценки и факти от нея се анализират от самите съвременници и участници в събитията като ген. Иван Фичев (“Лични спомени за всеобщата европейска война”), Васил Радославов (“България в световната криза”), Александър Гергинов (“Изпитанията във войната 1915-1918 г.”), Н. Недев (“Освободителни войни”), В. Велчев (“Към погром. Как се провалиха народните идеали”) и др., които са пропити с много емоции и лични пристрастия.
По-обективни оценки за събитията от 1915-1918 г. дава съвременната българска историография. Основни изследвания са направени от Симеон Дамянов (“България и балканските страни по време на войните 1912-1918 г.”), Андрей Пантев и Петко Петков (“САЩ и България по времето на Първата световна война”), Иван Илчев (“България и Антантата през първата световна война”), Георги Марков (“Голямата война и българския ключ за европейския погреб 1914-1916”), Милчо Лалков (“Балканската политика на Австро-Унгария 1914-1917 г.).
При избухването на първата световна война България официално обявява, че ще запази неутралитет, но “с пушки при нозе”. Идеята за пълен неутралитет е много привлекателна, но практиката показва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални придобивки. За да постигне националното си обединение, България трябва да търси съюзници, т.е. да избира между Антантата и Централните сили.
Всъщност либералната коалиция, която тогава управлява България, работи за въвличането на страната в лагера на Германия, Австро-Унгария и Османска турция. Тази позиция споделя и цар Фердинанд. Русофилските партии – Народната, Прогресивнолибералната и Демократическата – са за ориентация към Съглашението. БЗНС и Радикалдемократическата партия са против участието на България във войната, но симпатизират на Русия и съюзниците й. За пълен неутралитет се обявява БРСДП (т.с.), но тя го свързва с митичната Балканска федерация, която никога не би се осъществила особено след Балканските войни.
Всъщност неутралитетът е невъзможен поради важното геополитическо положение на България. И двата военни блока се стремят да я привлекат на своя страна. Ако тя се присъедини към Централните сили, Сърбия е обречена на бърз разгром. Това може да повлияе на поведението на Гърция и Румъния, които все още се колебаят. Участието на България на страната на Антантата означава прекъсване връзката на Германия и Австро-Унгария с Османска Турция. С българска помощ Съглашението бързо може да установи така желания контрол върху Проливите. Връзката на Русия със съюзниците й ще стане несравнимо по-удобна. Първото конкретно предложение на Антантата идва през май 1915 г. От България се иска незабавна намеса във войната на страната на Русия, Англия и Франция, като цената на българското участие ще бъде възвръщането на на Източна Тракия до линията Мидия-Енос, присъединяването на “безспорната” и част от “спорната” зона в Македония, преговори с Румъния за Южна Добруджа. Обещанията изглеждат крупни, но те имат една съществена слабост – несигурността. Нотата не е съгласувана нито със Сърбия, нито с Гърция, а и двете държави веднага изразяват категорично своето несъгласие. Следователно България не може да очаква никакви корекции на границите си с тези страни. Разбира се, същото ще стане по отношение на Южна Добруджа, ако Румъния премине към Съглашението. Сигурно изглежда само присъединяването на Източна Тракия, но тя не е приоритет във външната политика на България. Съглашението просто не предлага гаранции за иначе примамливите обещания, които щедро дава. В същото време Централните сили обещават по-малко, но по-сигурно. За една война срещу Сърбия те осигуряват незабавно настаняване на българите в окупирените от сърбите македонски земи. Гарантират се преговори с Турция за част от източнобългарските земи. И това е всичко. Но тези предложения имат огромен психологически ефект; насочени са към най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение – Македония. Независимо от това, правителството на д-р Васил Радославов и цар Фердинанд не бързат да се обвържат с Тройния съюз.
За нуждите на своята армия България се нуждае от външен заем. След като френските банки й отказват такъв, тя получава 500 млн. марки от немската банка “Дисконто гезелшафт”. След тази важна стъпка правителството реорганизира армията като отстронява русофилските офицери и ги заменя с армейски командири, подкрепящи линията на съюз с Централните сили. Армията получава немско въоръжение. Печатът атакува Русия заради пасивната й позиция по време на Междусъюзническата война. А така обработва и общественото мнение в полза на българския избор. Опозицията се оказва немощна да въздейства вълху крайното решение на правителството и двореца.
Въпреки измяната на Италия и присъединяването й към Антантата, през лятото на 1915 г. Централните сили постигат забележителни успехи. Германците предприемат широка офанзива на Източния фронт срещу русите. Англичани и французи се провалят при т.нар. Дарданелска операция. На западния фронт войната се затяга и става позиционна, без съглашенските войски да реализират надмощието си в хора и техника. Всичко това накланя още повече везните за присъединяването на България към Централните сили.
На 6 септември 1915 г. е подписан договор за приятелство и съюз между Германия и България, придружен и от военна конвенция. България трябва да се включи във войната срещу Сърбия поне с 4 дивизии, за да подпомогне австрийците в затегналата се бойна обстановка. Германия обещава нов военен заем на България и оръжие за армията й. Но от българите се изисква “безусловен неутралитет” спрямо Гърция и Румъния, които все още не са се определили окончателно. Най-важният документ подписан на 6 септември 1915 г. е тайната спогодба между България и Германия. В нея се обещава възвръщането на цяла Македония, както и част от сръбските земи по поречието на Морава. При евентуално присъединяване на Румъния към Антантата, България ще получи цяла Добруджа (до дунавските устия). По подобен начин ще се развият нещата и ако Гърция влезе във войната на страната на Съглашението; българите могат веднага да окупират всички земи, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Най-после на 6 септември 1915 г. е сключена и една ратификация (поправка) на българо-турската граница около мястото на вливането на р. Тунджа в р. Марица.
Тези договори присъединяват България към Централните сили и тя влиза официално в Първата световна война.
Едва сега се създава единен опозиционен блок. Направени са няколко опита за отклоняване на правителството и царя от избрания вече път. На 17 септември 1915 г. шефовете на опозицията Ив. Ев. Гешов (Народна партия), Александър Малинов (Демократическа партия), Стоян Данев (Прогресивнолиберална партия), Найчо Цанов (Радикалдемократическа партия) и Александър Стамболийски (БЗНС) посещават цар Фердинанд. На срещата особено дързък език държи водачът на земеделците, който нарича присъединяването на България към Тройния съюз “равносилно от наша страна със самоубийство и пълно национално затриване”. Стамболийски заплашва царя, че ако продължи да върви по този път, рискува не само короната, но и главата си. За тези свои думи Александър Стамболийски е арестуван и хвърлен в затвора.
На 23 септември 1915 г. правителството почва мобилизация, а на 14 октомври в специален Манифест цар Фердинанд обявява война на Сърбия. В него се заявява, че “Европейската война клони към привършване”. Призовава се българският народ да защити “родния край, поруган от вероломен съсед” и да се притече на помощ за “освобождение на поробените наши братя от сръбско иго”. След нападението над Сърбия съюзниците на Съглашението обявяват война на България.
Българската войска по това време наброява около 530 000 души. До края на войната тя достига огромната цифра 850 000! В организационно отношение е разделена на три армии, начело с генералите Климент Бояджиев, Георги Тодоров и Стефан Тошев. Главнокомандващ е ген. Никола Жеков.
Българските войски настъпват по долините на реките Тимок и Нишава, както и в Македония. Атакувана от северозапад от австро-унгарски и германски войски, сръбската армия изпада в крайно тежко положение. Когато българите овладяват проходите в Македония, тя губи възможността да се изтегли към Гърция. Настъпващите от юг съглашенски войски, които трябва да я подпомогнат, са посрещнати от Втора българска армия и след кръвопролитни сражения отстъпват. По настояване на германците нашите войски не преследват разбития противник. Така съглашенците се окопитват, получават подкрепления и създават устойчив фронт (Южния, Солунския фронт). По-късно България ще заплати с цената на десетки хиляди убити тази грешка. Силно оредели, сърбите са принудени да поемат на запад, през високите албански планини, като застилат пътищата с труповете на хиляди премръзнали войници. Достигнали Адриетическия бряг, те са прехвърлени на остров Корфу с италиански кораби. Тук сръбската армия е реорганизирана и превъоръжена, за да бъде прехвърлена към Солун и до края на войната се сражава в състава на Източната съглашенска армия, т.е. срещу нас.
През 1916 г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чеган, при завоя на р. Черна и на други места.
Последни от всички балкански страни във войната се намесват Гърция и Румъния. През лятото на 1916 г. Гърция се присъединява към Антантата. Малко по-късно Румъния обявява война на Австро-Унгария и нейни войски нахлуват в Трансилвания. На 1 септември 1916 г. България й обявява война. Трета българска армия, начело с ген. Стефан Тошев, преминава в решително настъпление. Още през първите дни на войната е освободен град Добрич. С устремна атака българите превземат и силната крепост Тутракан. В подкрепа на румънците в Добруджа идват руски бойни части, но след кръвопролитно сражение при Кубадин руско-румънските войски са принудени да отстъпят. Така България си възвръща Добруджа.
В края на ноември 1916 г. Трета българска армия преминава р. Дунав и се насочва към Букурещ. От север към румънската столица настъпват и германски войски. В началото на декември Букурещ капитулира. Малко по-късно руските и румънските войски се изтеглят и от последните си позиции в Добруджа. Българската армия достига устията на р. Дунав.
Изглежда, че България е постигнала своето национално обединение. Но правителството и цар Фердинанд не виждат, че държавите от Централните сили бързо изчерпват стопанските, военните и човешките си ресулси. “Светкавичната война” на германците се оказва илюзия. Между воюващите страни настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. И на България се налага да води трудна и продължителна война. Огромната армия се нуждае от голямо производство, което няма откъде да дойде. Едва 20% от промишлените предприятия работят с пълен капацитет. В още по-тежко положение изпада селското стопанство. Работоспособното мъжко население е мобилизирано в армията. Голяма част от работния добитък е реквизирана. Обширни площи земя остават незасети. Увеличава са стопанския хаос. Цените растат непрекъснато. Храните и другите потребителски стоки стават обект на спекула. Започват гладни бунтове.
Дълго време войниците са принудени да понасят стоически лишенията, недоимъка и глада. Хлебната дажба е 400-500 гр. на ден и то от царевично брашно с различни примеси. Липсват дрехи и обувки. Мъжете ходят облечени в дрипи. В някои военни части половината от войниците са боси. А срещу себе си българската армия има нахранени, екипирани и отлично въоръжени съглашенски войски.
През есента на 1917 г. се извършва октомврийската болшевишка революция в Русия. Ленин изважда Русия от войната. Това пък дава тласък на антивоенните действия в България и по фронтавете. Зачестяват войнишките бунтове и дезертьорството. Засилва се недоволството срещу правителството на д-р Васил Радославов, особено след като Германия и Турция се противопоставят срещу присъединяването на Северна Добруджа към България. Изправен пред всеобщото недоволство, кабинетът на либералите подава оставка. На 21 юни 1948 г. цар Фердинанд възлага на Александър Малинов да състави новото правителство от Демократическата партия. В него е привлечена и Радикалдемократическата партия на Стоян Костурков. Но и новите управници не намират сили и кураж да прекратят участието на България във войната и да сключат така желания мир.
През втората половина на 1918 г. положението на фронта се влошава. Храната не достига, отслабва дисциплината, засилва се отчаянието сред войниците. Междувременно съглашенските войски подготвят настъпление. Съсредоточава се една ударна групировка от около 57 000 души с 566 оръдия. Срещу тази сила стоят две български дивизии с около 200 оръдия.
Настъплението на съглашенците започва на 14 септември 1918 г. с ожесточен огън по българските позиции. След няколкодневни тежди сражения на 18 септември противниците извършват пробив при Добро поле. Съглашенските военни части достигат Прилеп, а оттам по долината на р. Вардар се насочват към Скопие. Една 100 000 българска армия, разположена на запад от мястото на пробива, е заплашена с обкръжение и пълно унищожение. От Германия не идва никаква помощ, а сили за съпротива българите вече нямат.
Претърпелите поражение войски отстъпват към старите граници на България. Недоволството сред войниците е голямо. На 24 септември 1918 г. започват да се образуват първите въстаннически отряди. Сред тях се ражда идеята за поход към София и разправа с виновниците за очертаващата се нова катастрофа.
На 24 септември един въстанически отряд достига до Кюстендил и арестува намиращата се там главна квартира на действащата армия. На път за Радомир се събират около 4-5 хиряди войници и много повече неорганизирани войници. Така започва войнишкото въстание от 1918 г.
В София царят и правителството трескаво търсят изход от възникналата критична обстановка. На 25 септември от затвора са освободени земеделските лидери Александър Стамболийски и Райко Даскалов. На следващия ден те заминават за Радомир заедно с група депутати. Идеята е да се използва тяхната популярност сред войниците (главно селяни), за да се преустанови отстъплението и мъжете да се върнат на фронта. Но Александър Стамболийски и Райко Даскалов пренебрегват нареждането и решават да оглавят бунта. На 27 септември със специална прокламация е обявено свалянето на монархията и България е провъзгласена за република (т.нар. Радомирска република). За председател на Временното правителство е провъзгласен Александър Стамболийски, а за главнокомандващ – Райко Даскалов. Всъщност делото, на което залагат двамата земеделски водачи, е трудно осъществимо. Дали ще пристигне навреме германска помощ, или България ще бъде окупирана от съглашенците, е без значение за характера на властта в България: и едните, и другите са за монархия. Ясно е, че след големите промени, настъпили в Русия, великите сили ще бъдат максимално бдителни, подобни събития да не се случат и в други страни. Освен това в България има доста партии, които не са така републикански настроени, както БЗНС. Впрочем и в своята партия Александър Стамболийски и Райко Даскалов имат немалко противници. Така че Радомирската република е обречена да бъде един фойерверк в нашата история, без сериозни последици.
Но въстаническите действия се оказват твърде опасни за правителството на демократите и радикалите. Бунтовниците бързо напредват към столицата. Основните им сили се придвижват през Перник към село Владая (по чието име понякога Войнишкото въстание е наричано Владайско). Кабинетът обявява София за град-крепост. Командването на военните части в града е поверено на ген. Александър Протогеров. Той може да разчита на юнкерите от Военното училищеще, на допълващи части от местния гарнизон, а също и на мобилизирани отпускари. В София пристига и германска бойна група, добре въоръжена с оръдия и картечници.
На 28 септември събитията вземат драматичен характер. При Захарна фабрика юнкерите спират влак с ранени и болни войници и избиват голяма част от тях. Това злодеяние предизвиква негодувание не само сред войниците въстаници, но и сред обикновените граждани на София. Райко Даскалов изисква ултимативно да му бъде предадена властта и дава 24 часа на правителството да се оттегли от управлението на страната. Около 4 часа на 29 септември, след изтичането на ултимативния срок, близо 8 хиляди въстаници в три колони се отправят към столицата. С бой е превзето с. Княжево. Други войнишки части достигат Горна баня и Бояна. Но привечер настъплението на бунтовниците отново е спряно.Това се дължи на опасенията на Райко Даскалов, че през нощните часове по улиците на София могат да станат безредици и изстъпления с трудно предвидими последици. Освен това той все още се надява, че правителството ще си подаде оставката. Забавянето обаче дава възможност на противниковите части да се организират и подготвят по-добре. Рано сутринта на 30 септември те минават в контранастъпление. Превъзходството им в оръдия и картечници се оказва решаващо. Въстаналите войници са разбити. Стотици от тях, опозили живота си в три последователни войни, падат нелепо убити пред столицата на собствената си държава.
Още на 25 септември правителството на Малинов–Костурков се обръща към съглашенското командване с искане за сключване на примирие. Четири дни по-късно, на 29 септември, в разгара на боевете край София, в Солун е подписано примирието, позволяващо България да излезе от войната. В него се призовава за “незабавно опразване... на окупираните още територии на Гърция и Сърбия”. Тези думи ясно показват, че за съглашенците българите се явяват окупатори, т.е. българският национален въпрос няма да бъде решен справедливо и в тази война, донесла на народа ни толкова жертви. Изисква се разпускане на огромната българска армия; тя трябва да бъде сведена до няколко десетки хиляди души, обединени в гранични дивизии. Пленените 100 000 български войници след пробива при Добро поле ще бъдат използвани от съглашенците като евтина работна ръка в Изтока. До сключването на мирния договор България ще бъде окупирана от войски на Антантата. От всичко казано дотук излиза, че нашата страна трябва да очаква поредната национална катастрофа.
В края на септември 1918 г. цар Фердинанд ръководи последния си коронен съвет, на който обявява своето решение да абдикира. Монархът добре разбира, че след поражението и Войнишкото въстание неговото оставанее в България е невъзможно. На 3 октомври в специален Манифест към българския народ Фердинанд обявява, че се отказва от царския престол в полза на първородния си син. В Манифеста бившия вече монарх се опитва да отдаде всички нещастия сполетели българския народ, на “лошо стеклите се обстоятелства”. В известна степен той е прав. Никой не е можел да предвиди как ще завърше Първата световна война. Германия притежава най-силната армия в света. Войната почва с големи нейни успехи. Но Германия не може да води продължителна, изтощителна война, тъй като няма достатъчно ресурси за това. Но ако тя бе бързо надделяла над своите противници, България щеше да се окаже в лагера на печелившите. Тогава и националното обединение нямаше да бъде мираж. Ала Германия загубва войната и заедно с нея, разбира се, и България. Тук като че ли царят няма вина. Но Фердинанд може би не си дава сметка за онзи фатален 16 юни 1913 г., когато България на практика проигра всичко спечелено в тежката борба с Османската империя. Царят вероятно предпочита да забрави, че негова е заповедта да се атакуват укрепленията при Чаталджа през 1912 г., когато е можело войната да приключи значително по-рано, преди Сърбия и Гърция да се договорят за подялбата на Македония помежду си. Така че монархът има определена вина за националните катастрофи.
Фердинанд напуска България със специален влак, изпратен от няколко души. На престола застава големият му син цар Борис III.
След примирието на 29 септември 1918 г. в страната навлизат окупационни съглашенски войски. Те завземат главните железопътни възли и пристанища. През ноември правителството на Александър Малинов–Стоян Костурков подава оставката си. Назначен е нов коалиционен кабинет от представители на БРСДП (об.) и БЗНС, начело с Теодор Теодоров.
През лятото на 1919 г. са проведени парламентарни избори, които недвусмислено показват настроенията на българския народ след войната и очертаващата се национална катастрофа. Най-много гласове събира БЗНС, на второ място застава БКП (така се нарича БРСДП (т.с.) след 1919 г.), на трето място идва БРДСП (обединена). Старите традиционни партии претърпяват пълен провал, като най-малко гласове получават НЛП и ЛП, управлявали България преди погрома. Но това е естествено: върху тях лежи тежката отговорност за въвличането на България на страната на Централните сили. Макар че печели най-много гласове, БЗНС не може да състави самостоятелен кабинет, затова след продължителни преговори е образувано коалиционно правителство с участието на НП и ПЛП. Правителството приема Закон за съдене на виновниците за Втората национална катастрофа на България. Прокаран е важният Закон за търговията със зърнени храни, който нанася удар върху търговците, налагащи монополно ниски изкупни цени на пшеницата. Положението в България се изостря по време на продължителната Транспортна стачка (декември 1919-февруари 1920 г.). Тя е придружена от голям брой митинги, стачки и демонстрации. Срещу работниците и служещите правителството хвърля полицията и войската.
Катастрофална роля за развитието на България през следващите години изиграва мирният договор, подписан с държавите–победителки в Първата световна война. Преговорите в тази насока започват още в началото на 1919 г. но се проточват до есента. Българската делегация, начело с Александър Стамболийски, пристига в Париж, затворена е в един замък и оставена без каквито и да е контакти с политическите среди. Самият мирен договор е представен на делегацията ни под формата на диктат. Подписан е на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой, откъдето става широко известен като Ньойски мирен договор. Според поредния катастрофален мир България губи нови територии. Това са най-напред 11 000 кв. км площ (т.нар. Западни покрайнини – Царибротско, Босилеградско, както и Струмишко, и редица села в Кулско и Трънско), предадени на новобразуваната държава Сърбо-Хървато-Словенско кралство (СХС-кралство). Освен това от България е отнета Западна Тракия (от р. Места до р. Марица), върху която е наложен кондоминиум (съвмесно управление на Съглашението), но по-късно тази област е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати под формата на репарации огромната сума от 2250 млн. златни франка. Наложени са и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България на практика е лишена от армия – наемната войска може да достигне най-много 20 хиляди души.
Като прибавим към всичко това 100 хиляди убити по време на войната, рухналото селско стопанство, пълно обезверяване на хората в националния идеал, изпадане на страната в тежка международна изолация, става ясно, че общите резултати от трите последователни войни с българско участие чертаят твърде нерадостни перспективи за Царство България.
След световната война Европа се оказва коренно променена. Три империи престават да съществуват (Австро-Унгария, Русия и Германия). На мястото на Австро-Унгария възникват нови държави: Австрия, Чехословакия, Унгария, Полша, СХС кралство. В Русия самодържавието е пометено от две последователни революции – Февруарската и Октомврийската (1917) г. Рухва и Германската империя, заменена от Ваймарската република. В новите условия възникват жилави идеологии и се изграждат тоталитарен тип организации: “диктатурата на пролетариата” в Съветска Русия, националсоциализма в Германия, фашизма в Италия, етатизма в Турция. Идеите за реваншизъм и нова война, която да донесе победа на победените в Първата световна война остават. Така “парижките миротворци” посяват отровните семена на отчуждението, омразата, шовинизма и национализма. В България се установяват авторитарни управленски форми и това е съвсем естествено за положението, в което изпада страната. Учудване все пак буди трайността и жилавостта на демократичните традиции в обществото, които (по-силно или по-слабо изразени) се запазват чак до 1944 г., когато окончателно са ликвидирани и България поема недемократичния път на тоталитаризма от съветски тип.

www.kabinata.com - Онлайн курсове