ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Създаване и разпространение на славянката писменост

Създадената от братята Кирил и Методий славянска писменост е най-важното културно постижение на славянския свят през Средновековието. Замислена да служи на имперските интереси на Византия, Кирило-Методиевата писменост поставя началото на самобитното културно развитие на славянската общност в християнската цивилизация. Радушното посрещане, с което княз Борис (852-889) приема Кирило-Методиевите ученици е венецът на неговата хритиянизаторска политика. България се превръща в люлка на славянската култура, с което оказва влияние върху целия славянски свят. Славянската просвета и богослужение са решаващото спояващо звено между славяни и прабългари в процеса на консолидацията им в единната българска народност.
Основните исторически извори за живота и дейността на Кирил и Методий са техните Пространни жития, написани в края на IХ в. от неизвестни автори. Други важни извори по дадената тема са Италианската легенда, двете жития св. Наум, Пространното житие на св. Климент Охридски от Теофилакт Охридски, Краткото житие на св. Климент Охридски от Димитър Хоматиан, творбите на книжовниците от Златния век (на първо място “За буквите” от Черноризец Храбър) и др. Някои историци поставят под съмнение достоверността на Краткото Кирилово житие, поради доказано невярни твърдения като това, че Кирил е от български произход.
Библиографските прегледи показват, че на Кирило-Методиевото дело са посветени повече от 12 000 заглавия. В световната медиавистика съществува обособен дял, наречен кирилометодиевистика. От българска страна основни са трудовете на литературоведите Емил Георгиев, Петър Динеков, Велчо Велчев, Куйо Куев и др. Историческото значение на Кирило-Методиевата писменост е изследвано от Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Васил Гюзелев и др.
Създаването на славянската писменост е естествен резултат от трайното укрепване на славянските държави и от постепенното им приобщаване към християнската общност с нейните два центъра – Рим и Константинопол. Налагането на християнството като официална религия в славянските държави Великоморавия и България им създава обаче една сложна вътрешнополитическа обстановка, защото християнската религия и църковната организация са и път за проникване на чуждо културно, езиково и политическо влияние. Преграда в това отношение е извършването на християнското богослужение на славянски език и създаването на славянска книжнина, на чиято основа да се гради културния живот на държавата. Същевременно изнамирането и приложението на славянската писменост се явява част от политиката на Византийската империя спрямо Християнския Запад.
Създаването на славянската писменост е неразривно свързано с живота и дейността на Константин-Кирил и Методий. Двамата братя са родени в град Солун, в семейство на аристократи. Баща им Лъв е подстратег на Солунската тема и друнгарий на флота. Майка им се казва Мария и по всяка вероятност произхожда от солунските славяни. Въпросът за произхода на двамата братя не е категорично изяснен. Едни учени защитават гръцкия им произход, други – славянския, а трети считат, че Кирил и Методий са от старинен прабългарски род. Етническият им произход обаче не променя принадлежността им към византийската знат и съпричастността им с идеите на ромейската провиденциална мисия.
В началото на IХ в. Солун е вторият по големина и значение град в Империята. Той е духовен център със своя атмосфера и културен колорит, който оказва силно влияние в духовното развитие на двамата братя. В тази епоха Солун е заселен със многобройно славянско население, което дава основание да се твърди, че Кирил и Методий отрано са запознати със славянския език.
Данните за ранните години от живота на по-големият от братята – Методий, чието светско име не е известно, са твърде оскъдни. Знае е само, че е роден през 815 г. и на младини изпълнява длъжността архонт на област, населена със славяни някъде в Северна Гърция или Егейска Тракия. В началото на 50-те години на IХ в. (предполага се, че точната година е 851-а) Методий се отказва от светската служба, замонашава се и се оттегля в манастира “Св. Полихрон” в планината Олимп в Мала Азия.
Житията недвусмислено говорят, че Кирил (със светско име Константин) е по-даровит в книжовните занимания от брат си. Той е роден през 826 или 827 г. и още като юноша написва първото си литературно произведение – “Похвала на св. Григорий Назиански”. Неговите качества привличат вниманието на великия логотет Теоктист – по това време втория човек в Империята. Под негово покровителство Кирил, след като завършва първата степен на обучението си в Солун, постъпва в прочутата Магнаурска школа в Константинопол (вероятно годината е 843-а). Междувременно преди заминаването си написва още едно произведение – “Соломонова молитва”. Учители на Константин-Кирил в Магнаурската школа са високообразованите Лъв Математик (бивш митрополит на Солун и изобретател на механични съоръжения) и бъдещия патриарх Фотий. Тук Константин получава блестящо образование, за което свидетелства и неговото Житие, в което с възхищение се описва как той за кратко време изучава “и геометрията, и Омир… диалектиката и всички философски науки… и риториката, и астрономията, и аритметиката, и музиката, и всички други елински изкуства”. След завършването на школата на младия учен се предлага бляскава светска или дворцова кариера, но той отказва високите постове и приема монашеско подстрижение. Малко след това той постъпва като хартофилакс (библиотекар) в Патриаршеската библиотека при църквата “Св. София” с цел да продължи книжовните си занимания. През 850 г., по настояване на Фотий, Константин става преподавател по философия в Магнаурската школа, което, както и високата му начетеност, му спечелва прозвището “Философ”. Той става особено популярен сред възпитаниците на школата с диспута си през 847 г. срещу сваления вече иконоборчески патриарх Анис, в който той защитава блестящо източноправославната догматика.
Интелектуалните дарби на Константин привличат вниманието на византийските управници и през 855 г. те го пращат на отговорна дипломатическа мисия при сарацините (арабите) като помощник на бъдещия патриарх Фотий. В Багдат, по настояване на халифа Матусалим, Константин провежда диспут с мюсюлманските имами и защитава блестящо християнските догми без да засегне вярата им. Освен църковно-религиозен характер мисията в Багдатския халифат има и политическа насоченост – с помощта на Константин са освободени няколко хиляди византийски военнопленници.
След завръщането си от Багдат Константин се уединява “в безмълвие”, както пише в Пространното му житие, след което отива при своя брат Методий в манастира “Св. Полихрон” в планината Олимп. Тук двамата братя се отдават на книжовна дейност, като “беседвали само с книгите”. В “Пространното житие на Климент” се казва, че Кирил и Методий започват да превеждат книги на “български език” и събират малък кръг ученици около себе си.
Точната година, в която е завършена славянската азбука все още е предмет на дискусия. Приема се, че тя е 855-а по сведенията на Черноризец Храбър в неговото “Сказание за буквите”. Това обаче не означава, че тя е създадена само за няколкото месеца от 855 г., през които Кирил и Методий се събират в манастира “Полихрон”. До нейното създаване се стига след дългогодишен труд и по всяка вероятност в манастира братята само завършват започнатото отдавна начинание. Навярно неговото начало може да се търси още в годините, прекарани от Кирил в библиотеката на църквата “Св. София”, а дори и по-рано. Разбира се, съществуват и други теории, като например тази, че славянската азбуката е написана във времето от пристигането на моравското пратеничество в Константинопол (края на 862 г.) до заминаването на Кирил и Методий за Великоморавия през есента на 863 г. Тази хипотеза обаче е слабо застъпена от българските историци.
В духа на средновековната мистика главна роля за създаването на славянската азбука се отделя на Божията промисъл – в “Пространното житие на Методий” се разказва как Бог се явил и озарил започнатото дело.
Създадената от братята Кирил и Методий азбука е т.н. глаголица, чиято графичност се състои от комбинациите на трите основни за християнството знака – триъгълника, кръста и кръга – и наподобява гръцко минускулно (курсивно) писмо, усъвършенствано и изгладено към фонетиката на солунското наречие. В основата на Кирило-Методиевия славянски книжовен език е заложен диалектът на солунските славяни, който по тип е източнобългарски.
Съществува известен спор около твърдението, че азбуката, създадена от Кирил и Методий, е първата славянска писменост. Според Емил Георгиев първите славянски букви са създадени от Кирил Кападокийски през VII в., а според някои руски учени първите славянски писмена са т.н. “рашки букви”. И двете твърдения обаче са отхвърлени от съвременната славинистика.
Изключително важен се явява въпросът какво е отношението на Византия спрямо създаването на славянската писменост. В българската историография основните хипотези са свързани с имената на Иван Дуйчев и Димитър Ангелов.
В пределите на Византийската империя от няколко века живее значително славянско население, което обаче все още не може да се приобщи напълно към общността на ромеите поради тенденциите на българската външна политика към обединяване на всички славяни от Балканския полуостров в границите на България. Ето защо реализацията на процеса на приобщаване на славяните е основна цел на византийската политика спрямо славянското население на територията на Империята. Единственият начин за осъществяването му е християнизацията на това население. Според Иван Дуйчев византийската власт счита, че за да се превърне християнската религия във вътрешно убеждение на славяните, християнските проповеди и книги трябва да се четат на разбираем за тях език. Като се опира на някои сведения от “Пространното житие на Кирил”, Иван Дуйчев приема, че с подобни намерения още императорите Михаил II (820-829) и Теофил (829-842) правят опит за изнамирането на славянска азбука. В този смисъл той изтъква, че Константин и Методий започват работа по създаването на славянска азбука в “Св. Полихрон” по инициатива на константинополския патриарх Фотий. В подкрепа на тази хипотеза могат да се разглеждат сведенията от определяното за легендарен извор “Кратко Кирилово житие”, в което се казва, че след като създава славянската азбука Константин покръства 54 000 славяни по р. Брегалница, като проповядва на славянски език с преведените вече книги.
Според Димитър Ангелов подобно гледище трудно може да бъде прието. Според него от политиката на Византия спрямо Великоморавия не трябва да се съди за отношението й към славяните в имперските й граници. Вярно е, че Константинопол позволява на арменци, сирийци, копти, грузинци да славят Христос на свой език. Но тези народи още от времето на Римската империя са част от “обществото на ромеите”, докато за Византия славяните винаги си остават варвари и опасни врагове. Според Димитър Ангелов на византийската власт е крайно чужда мисълта да подпомага някаква културна самоизява на славянските й поданици; точно обратното – целта е славяните да се претопят чрез проповедта на гръцки език, т.е. да бъдат погърчени. Димитър Ангелов посочва за доказателство на хипотезата си, че всички славяни в дн. Северна, Средна и Южна Гърция са погърчени.
Която и от двете хипотези да приемем, не трябва да пренебрегваме и личния мотив на Константин за изработването на славянската азбука. Според изворите тя е преди всичко негово дело, породено от загрижеността му славяните да слушат Словото Божие на разбираем език.
През 860 г. Кирил и Методий са натоварени с мисия в Херсон. В подготовката за нея Константин изучава еврейски език и превежда на гръцки осемте части на еврейската граматика. Със съдействието на херсонския епископ той открива мощите на раннохристиянския кръстител св. Климент Римски (92-161) и съставя слово за пренасяне на мощите му. Впоследствие Кирил ги отнася в Рим и те са положени в храма "Санта Мария Фатан”. От Херсон двамата братя отиват при хазарите и водят диспут с юдеите и привържениците на исляма. По-късно, въз основа на проведените диспути, Константин написва полемично произведение. От църковна гледна точка мисията няма почти никакъв успех – покръстени са едва около 200 хазари. Веднага след тази мисия братята изпълняват и мисия при аланите. За нея обаче данните са твърде оскъдни. Знае се само, че тя се провежда около гр. Фула, на Кримския полуостров, и завършва през 861 г.
След края на мисиите на североизток Константин докладва на император Михаил III (842-867) и се оттегля в църквата “Св. Апостоли” в Константинопол, като същевременно преподава в Магнаурската школа. Методий пък отказва на Фотий архиепископското място и става игумен в манастира “Св. Полихрон”.
През 863 г. Кирил и Методий са пратени на мисия във Великоморавия. Тя се явява последица от сложната политическа обстановка, в която се намира Европа в началото на 60-те години на IХ в. След провъзгласяването на франкския владетел Карл Велики (768-814) за император през 800 г. от папа Лъв III, отношенията между Римското папство и Константинополската патриаршия силно се изострят. Откритият конфликт настъпва, когато папа става амбициозния Николай I (858-867), а патриарх – не по-малко амбициозният Фотий (858-867; 877-886). Тъй като според папа Николай I Фотий е избран незаконно за патриарх, той го обявява за свален и дори го отлъчва от църквата. От своя страна, патриарх Фотий, подкрепян от византийската държавна власт, през 861 г. свиква църковен събор в Константинопол, който постановява, че изборът му е законен. Така основен катализатор на политическите интереси в Европа през 60-те години на IХ в. се явява антагонизмът между Константинополската патриаршия и Византийската империя, от една страна, а от друга – между Папството и Немското кралство.
По това време се изострят и отношенията между Немското кралство и Великоморавия. Великоморавският княз Ростислав (846-870) търси начин да намали влиянието на немското духовенство в страната си, което е проводник на политическите цели на Немското кралство. През 862 г. той иска от Византия проповедници, които да разпространяват Христовото учение на говоримия от народа му език. От Константинопол дават съгласието си, тъй като по този начин Великоморавия се откъсва от влиянието на главния византийски враг – Немското кралство. Така преплитането на държавническите цели на княз Ростислав и глобалните интереси на Византия води през есента на 863 г. до пристигането на Константин и Методий в столицата на Великоморавия – Велеград. Те отиват там след едногодишна подготовка, изразяваща се в превода на редица църковни книги.
Княз Ростислав създава необходимите условия за просветителската дейност на двамата братя и техните ученици. Константин и Методий донасят във Великоморавия преведените от гръцки на славянски основни богослужебни текстове. Открито е училище за подготовка на славянски духовници. Константин поставя началото на славянската литургия като заимства елементи от римското и византийското богослужение. Във Великоморавия братята остават 40 месеца, т.е. повече от три години. През цялото време отстраненото немско духовенство ги обвинява, че проповядват на “несвещен език”, позовавайки се на т. нар. триезична догма, според която християнството може да се проповядва само на трите свещени езика – латински, гръцки и еврейски.
През пролетта на 867 г. Константин и Методий, заедно със свои ученици, се отправят към Константинопол, за да получат указания за бъдещата си работа. По пътя обхватът на тяхната мисия се разширява в Блатненското княжество на княз Коцел (861-874). Тук братята остават 6 месеца и проповядват на славянски. Те успяват да обучат и 50 ученика.
Морският път за Византия минава през Венеция – по това време византийски град. Тук Константин влиза в спор с привърженици на “триезичието”. По блестящ начин той защитава правото на славяните да славят Бога на говоримия си език.
Междувременно в Константинопол стават динамични събития. През есента на 867 г. император Михаил III (842-867) е убит и василевс става Василий I (867-886). Непримиримият противник на Папството патриарх Фотий е заменен от по-умерения Игнатий. По инициатива на император Василий е изпратено послание до Рим, в което се изразява готовност за отстраняване на спорните въпроси между двете църкви. Папството посреща с радост това предложение.
Отношението на Рим спрямо мисията на Константин и Методий се променя. Така през декември 867 г. двамата братя пристигат в Рим, носейки на папата мощите на св. Климент Римски. Папа Андриян II (867-872) освещава славянските църковни книги, а в римските църкви се отслужват славянски литургии. Папа Адриян II ръкополага някои от Кирило-Методиевите ученици за дякони и презвитери.
Двамата братя остават в Рим близо 14 месеца. Тук Константин завършва последния си труд “Написание за правата вяра”. През декември 868 г. той заболява тежко и приема монашеска схима и името Кирил, с което остава в историята. Константин-Кирил Философ умира на 14 февруари 869 г. и е погребан в църквата “Сан Клементе” в Рим.
След смъртта на Кирил папа Адриян II ръкополага Методий за архиепископ на славяните по Средния Дунав – главно във Великоморавия и Блатненското княжество. Благоразположението на Папството се дължи главно на предстоящото свикване на VIII Вселенски събор за изглаждане на противоречията между Рим и Константинопол.
Пълният провал на Вселенския събор (869-870 г.) в Константинопол обаче слага край на затоплянето на отношенията между двата християнски центъра, който не се разбират относно българския църковен въпрос. Това рефлектира и върху положението на Методий. През 870 г. той е призован на съд от немското духовенство в Регенсбург, вследствие на което е заточен за близо две и половина години в манастира Егелваген, Швабия. Папата не реагира на това своеволие на немските духовници.
През 873 г. настъпва нов обрат в международните отношения на Папството. От една страна, Рим влиза в противоречие с немското духовенство, а от друга – Папството цели да укрепи своето влияние сред среднодунавските славяни. Така, с помощта на папа Йоан VIII (872-882), Методий е освободен и ръкоположен за архиепископ на Великоморавия. Повторното завръщане на Методий във Великоморавия е съпроводено от нов разцвет на славянската книжнина и обучение на славянски духовници.
През 877 г. патриарх Игнатий умира и е заменен от папския противник Фотий. Това неминуемо води до изостряне на отношенията между Рим и Константинопол. Потърпевш отново е Методий – с була от 879 г. папа Йоан VIII му забранява да служи на славянски език във великоморавските църкви, а само на открито. Методий обаче не се съобразява с тази забрана, поради което през 880 г. е изправен на съд в Рим. Там той успешно защитава позициите си.
През 881 г. Методий отива в Константинопол, където получава одобрение за дейността си. След завръщането си във Великоморавия, той продължава борбата срещу немското духовенство, ръководено от епископ Вихинг и подкрепяно от тогавашния великоморавски княз Светополк. Малко преди смъртта си Методий посочва за свои приемник неговия ученик Горазд. Методий умира на 6 април 885 г. и е погребан в съборната църква във Велеград.
След смъртта му немското духовенство започва разправа с делото на Солунските братя във Великоморавия. То е подкрепяно както от княз Светополк, така и от папа Стефан V (885-891), който през септември 885 г. с була забранява богослужението на славянски език. Кирило-Методиевите ученици са подложени на жестоки преследвания – някои от тях са заточени в манастири, други са продадени в робство, а трети като Горазд – убити. Наред с това във Великоморавия са унищожени много славянски текстове.
Някои от най-видните Кирило-Методиеви ученици като Климент, Наум и Ангеларий, се насочват към България. Вероятно те знаят, че княз Борис е благоразположен към тяхната проповедническа и просветителска дейност. Според едно сведение по време на пътуването на Методий до Константинопол през 881 г. той има среща с княз Борис I, с когото още тогава уговарят изпращането на Кирило-Методиевите ученици в България. Директната среща между княз Борис и Методий не е доказана. Факт е обаче пристигането на Климент, Наум и Ангеларий в България.
Необходимостта от писменост в България се чувства твърде отдавна. Първият етап на предкирило-методиевата писмена традиция се свързва с употребата на “чертами и резами”, за които споменава Черноризец Храбър в “За буквите”. Това са многобройните знаци (вероятно прабългарско руническо писмо), които са намерени върху керамични съдове, тухли, каменни блокове и др. Тази примитивна графическа система обаче не придобива широка употреба в страната.
Поради съседството на Българската държава с Византия в канцеларията на плисковските ханове се използва гръцкият език. Свидетелство за това са многобройните каменни надписи в България от VIII-IХ в., написани на гръцки. Намерени са обаче и надписи, написани с гръцки букви на прабългарски език. Вероятно са правени и опити за транскрибиране на славянски думи на гръцки език, за което косвено споменава Черноризец Храбър. Те обаче се оказват неуспешни поради фонетичните особености на славянския език, които не могат да бъдат предадени с гръцката графична система. След Покръстването през 864-865 г. в България за кратко време (866-870 г.) се налага латинският език, поради присъствието на римското духовенство в страната, който обаче след VIII Вселенски събор отново е изместен от гръцкия.
Въпросът за писмеността става особено актуален след християнизацията на България. През 864 г. княз Борис издига християнската религия в държавна. Пред него обаче стои не по-малко съдбоносен и труден избор: с чия църква ще свърже своята държава – Римското папство или Константинополската патриаршия. На VIII Вселенски събор през 869-870 г. Българската църква е обособена като самостоятелна архиепископия под върховенството на Константинополската пратиаршия.
Висшите църковни длъжности в България са заети от византийци. Ромейско, с редки изключения, е и нисшето духовенство. Богослужението се води на гръцки език, на който се чете и Светото писание. По този начин целият духовен живот на поданиците на княз Борис минава под прякото византийско влияние. Гръцкият език е неразбираем за широките народни маси. Чрез християнизацията княз Борис се надява да премахне верските и културни различия между прабългари и славяни. Вместо това обаче се очертава опасността от нова разделение на обществото – между народната маса и, намиращите се под пряко византийско влияние, нейни първенци.
Ето защо не бива да се надценява значението на атвокефалността на Българската архиепископия. Българската държава се простира на територии, с чиято загуба Византия не може да се примири. Стремежът за господство на Балканите подхранва между Византия и България един постоянен антагонизъм. Така, поради пълната противоположност между българските и византийските държавни интереси, влиянието на ромеите върху Българската църква не може да се ограничи в рамките на един формален сюзеренитет, а рано или късно ще доведе и до политическа зависимост на България от Византийската империя (хипотеза на проф. Петър Мутафчиев).
Ето защо огромна е заслугата на създадената от Кирил и Методий славянска писменост и на княз Борис, който, благодарение на далновидността си, съумява да използва тяхното дело в защита на своя народ.
Несъмнено княз Борис е запознат с дейността на Солунските братя. Още при пребиваването на Кирил и Методий в Рим през 867-869 г. там се намират и български пратеници. Може да се приеме, че идеята на Борис за налагането на славянския език в богослужебния живот на България възниква доста преди 886 г. Но не трябва да се забравя и факът, че Кирил и Методий са преди всичко византийски мисионери, а политиката на Византия спрямо България е коренно различна от тази към Великоморавия. Техните прогонени от Великоморавия ученици обаче разбират, че единствено в България могат да спасят делото на учителите си.
Така през 886 г. в България пристигат Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий. Със сърдечния им прием, ревностното покровителство на тяхната просветителска дейност и на създаващия се чрез тях български църковен клир Борис постига “българизация” на Българската църква.
Към 886 г. в България от Константинопол пристига още една група ученици на Солунските братя, които са откупени от византийски сановник от робско тържище. Предполага се, че Борисовият син Симеон, който по това време е в Константинопол, се сближава с тях и заедно отпътуват за България.
Скоро след пристигането им Ангеларий умира. Дейността на Климент и Наум е организирана съгласно съвместен план с княз Борис. Създават се две просветно-книжовни средища – Деволско-Охридската школа в областта Кутмичевица, Македония, и Плисковско-Преславската в североизточна България. Княз Борис създава всички необходими условия за ползотворната работа на Кирило-Методиевите ученици.
Климент съсредоточава дейността си в Кутмичевица. Според данните на Краткото Кирилово житие Климент произхожда от български род. Той е ученик на Кирил и Методий още от тяхното пребиваване в манастира “Св. Полихрон” в периода 851-860 г. Васил Гюзелев сравнява дейността на Климент в България с тази на Константин-Кирил във Великоморавия. Основни центрове на дейността на Климент стават Охрид, Девол и Главиница. Наред с покръстителската си дейност в периода 886-893 г. Климент обучава на славянска грамотност 3500 ученика.
Вторият виден Кирило-Методиев ученик в България – презвитер Наум, съсредоточава работата си в североизточна България с център столицата Плиска. Той също е един от първите ученици на Кирил и Методий. В житието му е отбелязано, че произхожда от Мизия, т.е. от България. Сведенията за Наумовата дейност до 893 г. са оскъдни. В житието му Наум е наречен “светилник на цялото мизийско население”. Също като Климент, Наум извършва църковнопроповедническа дейност. Изворите не споменават Наум да обучава свои ученици, но това най-вероятно е така.
През 889 г. княз Борис се оттегля в манастир и властта поема първородният му син Владимир-Расате (889-893). В изворите управлението му се представя като опит за реставрация на езичеството. С цел да съхрани великото си дело, през 893 г. Борис извършва преврат и отстранява Владимир-Расате от престола. През същата година е свикан народен събор в Преслав, на който е решено гръцкият език да бъде премахнат от богослуженето и да бъде заменен от славянският, който става и официален държавен език. Византийското духовенство започва да се заменя с подготвения от Климент и Наум български клир. Същевременно Климент е избран за “пръв епископ на българския език” и получава длъжността екзарх на югозападните български земи. Като такъв, той полага големи усилия за укрепване на българската църковна организация в Македония и Родопската област.
С просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици завършва третия етап от християнизаторската политика на княз Борис – българизацията на Българската църква. Той е венецът на християнизаторската политика на този велик български владетел.
В Охрид Климент Охридски основава Охридската книжовна школа. Книжовните му занимания са посветени изключително на народното просвещение. Той създава множество поучителни слова за християнските празници, предназначени за широк кръг читатели и редица похвални слова, отличаващи се с изискан и недостъпен за обикновените хора стил. Това са творби като “Похвално слово за св. Димитър Солунски”, “Похвално слово за Кирил-Философ”, “Похвално слово за Йоан Кръстител” – общо 26 слова със сигурно или предполагаемо Климентово авторство. Климент създава творби и в химнографията – песнопения с общохристиянско съдържание. Според някои изследователи Климент е създател и на т. нар. кръгла глаголица (опростен вариант на глаголицата), която се разпространява най-вече в Македония. С изключително големи успехи за развитието на славянската книжовност и духовното прераждане на българския народ, Климент Охридски умира през 916 г. След смъртта си той е канонизиран от Българската църква за светец и днес е патрон на Софийския университет.
Наум полага основите на Плисковско-Преславското книжовно средище. Той организира школа за преписване на преведените на славянски от Кирил и Методий основни богослужебни текстове. Под неговите грижи и напътствия работят книжовници като Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски и др. Няма достигнали до нас творби със сигурно Наумово авторство.
След като Климент получава епископски сан през 893 г. Наум заема неговото място в Кутмичевица. Там той учителства в продължение на 7 години. През 900 г. Наум се оттегля в построения от него манастир “Св. Архангел Михаил” край Охридското езеро. Оттам Наум продължава проповедническата си работа сред населението на Деволската околност с подкрепата на Климент Охридски. През 910 г. Наум умира и след смъртта си е канонизиран от Българската църква за светец.
Кирил и Методий полагат основите на старобългарския литературен език върху диалекта на солунските славяни. Окончателното формиране на старобългарския книжовен език обаче се осъществява в книжовните школи в Преслав и Охрид. Първоначално там си служат с изработената от Солунските братя глаголица. Запазени са глаголически надписи на Синайския требник, Синайския псалтир, Асемановото евангелие и др. Към края на IХ в. обаче, в България се създава нова славянска графическа система, с която писменността се демократизира. За нейна основа служи гръцкото унциално писмо. Както сочи Васил Гюзелев към буквите на гръцката азбука (24 на брой) са прибавени 13 глаголически букви. Десетилетия наред в България се използва и глаголицата, и кирилицата, но в крайна сметка се налага кирилицата.
Особено важно следствие от въвеждането на славянската писменост в богослужебния, книжовен и държавен живот на България е значението му на последен и решаващ фактор в хода на формиране на българската народност. На този продължителен и сложен процес е посветена обширната монография на Димитър Ангелов “Образуване на българската народност”.
В хода на формиране на българската народност участват три основни етнически елемента: траки, славяни и прабългари. Още при заселването на славяните на Балканите през VI-VII в. траките са загубили до голяма степен етническия си облик. Независимо от това тракийската традиция оставя трайни следи в българската народностна култура.
Фактор от първостепенно значение за образуването на българската народност е създаването на Българската държава в края на VII в. Обединени в държавна организация, прабългари и славяни влизат в трайни политически и стопански връзки. Съвместният им живот води до уеднаквяване на редица белези в техния бит и материална култура. Паралелно започват да се развиват двата етногенетични процеса. Първият от тях е консолидационен и е свързан с включването на редица славянски племена в границите на България. Другият е асимилационен и неговото основно съдържание е претопяването както на завареното балканско население, така и на прабългарския етнос от по-многочисления славянски етнос.
През управленето на хановете Крум (802-814) и Омуртаг (814-831) племенният партикуларизъм е преодолян и прабългари и славяни се превръщат в поданици единствено на хана. Въпреки това тази политическа унификация не премахва основните езикови, религиозни и културни различия между славяни и прабългари.
В този смисъл християнизацията на държавата има извънредно голямо значение. Ако държавните институции осъществяват териториална и политическа интеграция, то Българската църква изгражда религиозното, духовно и културно единство на славяни и прабългари. Християнизацията на държавата води до един общ за цялото население на страната светоглед и морал.
Решаващ фактор за формирането на българската народност е въвеждането на славянската писменост в страната. Това решение на Преславския събор (893 г.) стимулира дейността на книжовните школи в Преслав и Охрид и увенчава славянизацията на страната, превръщайки славяните в основен културно-съзидателен фактор в българския исторически процес. Езикът на прабългарите оставя слаби следи в езика на българската народност – думи като бъбрек, бисер, тояга, шаран и др. Но първостепенната роля на прабългарите в създаването на държавата и в политическия й живот е причина за утвърждаването на етнонима българин и името на държавата – България.
Историческата наука приема, че към края на IХ-началото на Х в. вече може да се говори за единна българска народност. Нейни белези са общия език (славянски), единното самосъзнание (българско), единната религия (християнска), историческата памет (българска) и приблизително еднаквата материална и духовна култура (славянска). Основното териториално ядро на българската народност е разположено в географските области Мизия, Тракия и Македония.
Просветителската, проповедническата, църковно-организаторската и книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България има огромно историческо значение. Благодарение на нея става възможна замяната на византийското духовенство със служещ на славянски език български църковен клир. Така България се откъсва от прякото византийко влияние върху религиозния й живот. Впоследствие преведените на славянски богослужебни книги водят до по-пълно осмисляне и възприемане на християнството от населението на България. Кирило-Методиевите ученици Климент и Наум полагат основите на системното обучение на грамотност и църковното служене, на българското образование и училище.
Голямата е заслугата на княз Борис, който от една сила на разложението, в каквато е на път да се превърне християнството, успявя чрез славянската писменост да превърне Христовата вяра в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава. Княз Борис I умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската църква за светец.
България е първата “варварска” държава, която създава условия за трайното използване на писменост на говоримия от народа й език. Цар Симеон (893-927) продължава делото на великия си баща и го завършва със създаването на една книжнина, която няма нито един от новите народи на тогавашна Европа. Симеоновата епоха е наречена “Златен век на българската книжнина”. През управлението на цар Симеон наред с Климент Охридски творят творци като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Хръбър и др.
Създадената през “Златния век” книжнина далеч надхвърля границите на България и се разпространява в целия славянски свят. От България със създадената през Симеоновата епоха книжнина кирилицата е пренесена в Русия и Сърбия и днес тя се използва от посочените две страни, както и в Украйна и Беларус. България опосредствява богатата византийска култура за славянския свят и така се ражда славяно-византийския модел в европейската цивилизация. Затова изтъкнатия славист – Дмитрий Лихачов, нарича българската средновековна култура “култура-посредник”. Един от най-видните слависти – италианецът Рикардо Пикио, нарича България “духовен водач на православното славянство”.
Прогресивното, дълбоко-хуманно и демократично дело на Светите братя Кирил и Методий ги превръща в първоучители на цялото славянство. С енциклика от 1985 г. папа Йоан Павел II ги обявява за “покорители на Европа”. Без съмнение политическият смисъл на този акт е утвърждаването на духовното единство и културната цялост на европейските народи като същностна черта в развитието на европейската цивилизация през хилядолетията.

(5200 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове