ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Упадък и край на Българската средновековна държава (927 – 1018)

Активната и настъпателна политика на цар Симеон (893-927) срещу Византия и останалите съседни държави и народи издига България в политически хегемон на Европейския югоизток. Но след политическия и културен възход на Българската държава, достигнат в началото на Х в., още при управлението на цар Петър (927-969), последва период на политически упадък. Това е причината споменът за цар Петър да съдържа образа на един слабоволеви български владетел. Тази категорично несправедлива оценка произтича от съпоставките с величавата представа за цар Симеон. Факт е обаче, че цар Петър I стои начело на България цели 42 години в качеството си на официално признат самодържец с дадената му титла цар и по време на неговото управление Българската църква е удостоена с най-високия ранг – патриаршия, за което е и канонизиран от нея за светец.
Процесите на упадък в Българската държава са следствие не толкова от управлението на цар Петър и протичат въпреки неговите усилия да спре погрома. Те са обективен резултат от отрицателните последици от двубоя между България и Византия, който по време на управлението на цар Симеон навлиза в своята кулминация. Тези последици са по-трайни и по-пагубни отколкото положителните, защото отнемат съпротивителните сили на Българската държава и на българския народ. Въпреки това обаче, благодарение на изградената през вековете българска народност, идеята за българския държавен суверенитет запазва потенциала на традициите си и почти половин век след превземането на Велики Преслав през 971 г. България отстоява срещу Византия.
Покорена окончателно през 1018 г. Българската държава не съществува за повече от век и половина. Но българската народност запазва своя исторически спомен за държавната независимост и, след непрестанни опити, през 1185 г. търновските боляри Асен и Петър отхвърлят господството на Византия, за да сложат началото на въздигането на Втората Българска държава като първодействаща сила в Европейския югоизток.
Основните исторически извори за дадената тема са сведенията от хрониките на Продължителя на Теофан, Лъв Дякон (Х в.), Симеон Логотет (Х в.), Йоан Зонарас (ХII в.), Йоан Скилица (ХI в.) и Михаил Деволски. Важни информация се съдържа и в съчиненията на арабския историк Яхя Антиохийски (ХI в.), в руския летопис “Повесть временных лет” (ХII в.), в сръбския Дуклянски летопис. Домашни извори са някои каменни надписи като Самуиловият от 992 г., открит край с. Герман, надписът на жупан Димитър от 943 г., Битолският надпис на цар Иван Владислав от 1014 г. и др.
Разлежданият период от развитието на Българската държава е обект на множество изследвания от страна на историците. За най-подробно се смята това, направено от проф. Васил Златарски в книгата му “История на Българската държава през Средните векове”. До неговото име достойно се нареждат тези на изследвателите: проф. Петър Мутафчиев (“Руско-български отношения при княз Светослав”), Йордан Иванов (“Български старини из Македония”), проф. Иван Венедиков (“Първият брак на Гаврил Радомир”), проф. Петър Петров (“Образуване и укрепване на Западната Българска държава”), проф. Василка Тъпкова-Заимова (“Долни Дунав – гранична зона на византийския запад”), както и проф. Марин Дринов, проф. Васил Гюзелев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и акад. Иван Дуйчев. Сред чуждите историографски трудове по тази тема се откроява този на руския учен Ф. И. Успенски “Надпис царя Самуила”.
Симптомите на кризата в страната към края на управлението на цар Симеон принуждават българският владетел още приживе да определи наследника на царската власт. Според Продължителя на Теофан по неизвестни причини той отстранява от политическия живот своя първороден син Михаил като го замонашава и след смъртта на цар Симеон на престола бива поставен вторият му син – Петър. За настойник на децата си и за съуправител на все още младия български цар Симеон назначава своя родственик, болярина Георги Сурсувул.
Цар Симеон оставя на сина си една обширна страна, простираща се от Карпатите до Коринт и от Черно море до Адриатика. Но неговите изтощителни войни предизвикват сериозни проблеми във вътрешно-държавния живот, които довеждат до масово разорение на селячеството и до разцепление на аристокрацията в Преслав. Една част от управляващата върхушка е за продължаване на борбата срещу Византия, а другата, начело с болярина Георги Сурсувул, поддържа мирното уреждане на конфликтите с Империята. Така в резултат на тези дестабилизиращи явления в държавния живот цар Петър получава една обширна, но вътрешно слаба държава, която вече няма нито материални, нито човешки ресурси, за да продължи възходящото си развитие.
През първите месеци от управлението на цар Петър външната политика на България спрямо Византия не се променя. Така през лятото на 927 г. цар Петър и Георги Сурсурул навлизат с войска в Тракия, нападат няколко византийски селища и превземат крепостта Виза. Тогава, без да претърпи поражение, младият български владетел решава да започне преговори за мир с Византия. Според някои историци този поход е демонстрация, че българската армия е силна, въпреки смяната на владетеля и цели да спечели по-изгодна позиция на България при сключването на предстоящия мирен договор. Дипломатическата подготовка на преговорите започва с тайна мисия на изпратения от Георги Сурсувул монах Калокир, последвана от претеничество, ръководено от самия него. Византия с готовност приема предложението за мирни преговори поради ангажираността й в бойни действия срещу арабите. Преговорите се провеждат в Месемврия и водят до сключването на 30-годишен мир и установяване на българо-византийската граница до земите, завладени от цар Симеон до 904 г., което всъщност включва реално присъединените към България територии. Освен това договорът задължава Византия с изплащането на ежегоден данък на България и урежда размяната на военнопленници между двете страни. Но най-значимото споразумение, към което толкова години се стреми цар Симеон и което според някои историци е в основата на похода на цар Петър в Тракия, е признаването на царската титла на българския владетел и издигането на българския архиепископ в ранг патриарх. По този начин Византия за пръв път признава съществуването на фактически и юридически самостоятелна църква, вън от границите на Империята и вън от правилата на пентархията.
Короноването на Петър се извършва на 8 октомври 927 г. в Константинопол, където българският владетел е посрещнат тържествено от византийския император Роман Лакапин (920-944). Признаването на владетелското достойнство на цар Петър I бива скрепено с осъществения на същата дата в храма “Св. Богородица при Пиги” негов брак с внучката на император Роман Лакапин – Мария, която приема символично името Ирина (Мир). Този брак доказва, че Византия вече не гледа на българския владетел като на “варварин”. Противното би било пробив във византийската доктрина членове на императорския двор да не се женят за “варварски владетели”.
Причината за бързото съгласие на Византия да признае царския титул на Петър, след като толкова години отказва на баща му, е външен фактор. Такъв се явява римското пратеничество в България, начело с епископ Маделберт и дука на Кума Йоан. Готовността на Рим да признае царския титул на българските владетели бързо прави Константинопол по-отстъпчив и в крайна сметка, като вижда, че короноването на Петър е неизбежно, византийският император избира по-малкото зло и решава той да го провъзгласи за цар. Разбира се, признаването на царското достойнство на Петър не означава признаване на титлата “василевс на ромеите”, с която се титулува Симеон след победата при Ахелой, и която има универсалистки характер. С признаването на Петър за цар на българите не се нарушава йерархията на семейството на владетелите, сред което византийския император заема положението на “Духовен баща”. Но с този акт Българската държава се поставя на първо място след Византийската империя в тогавашния християнски свят. Другата важна последица от провъзгласяването на България за царство е признаването на нейната църковна независимост. Така в много кратко време от създаването си, благодарение на далновидната политика на българските владетели, Българската църква успява да се издигне до пълна независимост и равноправност на останалите църкви в християнския свят. Според Бориловия синодик от ХIII в. пръв български патриарх става тогавашният архиепископ на Велики Преслав Леонтий.
През 928 г. срещу цар Петър се организира заговор, който бързо е разкрит, а водачът му, третият Симеонов си – Иван, е изпратен в изгнание в Цяр. През 930 г. първородният син на цар Симеон – Михаил се отрича от монашеския обет и вдига въстание, в резултат на което под негова власт минава областта по Долна Струма. Част от тамошното население се присъединява към въстанието с надеждата за известни облаги, но внезапната смърт на Михаил предопределя неговия неуспех.
Бързото потушаване на двата бунта срещу цар Петър са показателни за слабата социална подкрепа, които те имат сред народа и болярството. Макар и да са ръководени от синовете на цар Симеон те не водят до съществени промени, а напротив – спомагат за задълбочаване на кризата в държавния живот. Така постепенно сред българската аристокрация надделява разбирането за отказ от военнолюбивите стремления срещу Византия.
В резултат на вътрешно-политическата криза в България се стига до загубата на част от българските територии. Около 931 г. сръбският княз Чеслав, държан като пленник в Преслав, избягва в Сърбия с подкрепата на Византия. Той организира антибългарско въстание и освобождава страната си от българската политическа власт. Така Империята отново успява да си създаде съюзник, на който да разчита в по-нататъшната си политика на Балканите, а България губи присъединената през 924 г. сръбска територия. Активното византийско съдействие при възстановяването на сръбската независимост, показва, че Византия само привидно спазва клаузите на българо-византийския мирен договор като избягва единствено пряк военен сблъсък в политиката си спрямо България.
През 30-те години на Х век маджарите започват системни набези на Балканите. Тези походи за плячка не срещат никаква организирана съпротива от страна на българската царска власт. Със сигурност се знае, че през 934 г. маджарите извършват опустошителен поход, който стига до Константинопол. Византия успява да сключи мир с тях, но, макар че се намира в съюзнически отношения с България, не се ангажира да осигури нейната защита от унгарската експанзия. Втори маджарски поход подлага на разорение северните българските земи и се насочва към Тракия и Константинопол през 943 г. Византия отново сключва мир с маджарите и заедно с България се задължават да им плащат данък, с който временно откупват спокойствието си.
Не по-малко тревожно е положението по североизточните български граници. В 943 г. Киевска Русия тръгва на поход срещу Византия. Нейният владетел княз Игор събира многобройна войска, в която са привлечени като наемници и печенегите. Походът обаче бива осуетен от византийското разузнаване в тема Херсон, а цар Петър в знак на лоялност към Византия също известява император Роман Лакапин. Византийската дипломация успява да склони русите да се откажат от предприетия поход и да не минават на юг от р. Дунав. На печенегите обаче се позволява да нахлуят за плячка в Добруджа. От византийски извори става ясно, че това печенежко нападение също е дело на византийската дипломация.
Около средата на Х в. унгарците подновяват действията си срещу българските и византийските земи. Една от основните причини за съсредоточаването на набезите им в балканските земи е поражението, което германският крал Отон I им нанася през 955 г. при р. Лех. Оттогава унгарците преустановяват нашествията си в Средна и Западна Европа и насочват ударите си към балканските територии. През 958 г. те организират голямо нападение, но доместика на ескувитите Пот Аргир успява да ги разбие. През 962 г. Византия отново разбива маджарите, но поради заетостта й с отвоюването на о. Крит от арабите се задоволява само да ги отблъсне от своите граници в Тракия. При тази пасивност от византийска страна цар Петър се принуждава сам да търси решение за защитата на своята държава.
По времето на цар Петър се засилват и социалните противоречия в българското общество. “Беседи против богомилите” на презвитер Козма е основен извор за вътрешното положение на Петрова България. Постепенно българското селячество става зависимо от едрите поземлени собственици – болярството и църквата. Така, от една страна, народът е подложен на разорителните маджарски нашествия, а от друга – централната власт не взема мерки да спре обедняването му за сметка на болярите и църквата. Като следствие от тези процеси, от тревогата и унинието на народа особена популярност придобива богомилската ерес, която засилва още повече разрухата в българското общество. Така в началото на 60-те години на Х в. България все още запазва външните черти на миналото си величие, но по думите на проф. Петър Мутафчиев в този момент “България е само външно внушителна сграда, чиито вътрешни упори са вече разкъртени”.
Междувременно в управлението на Византия настъпват промени, които довеждат до ново развитие на българо-византийските отношения. През 963 г. умира император Роман II (959-963) – син на император Константин VII Порфирогенет (944-959). За нов император на Византия бива коронясан бившият пълководец Никифор Фока (963-969). През същата година умира и българската царица – ромейката Ирина, което води до окончателно скъсване на съюзническите българо-византийски отношения. Въпреки това обаче, зает изцяло във войната с арабите, новият император се съгласява да продължи изплащането на годишния данък на България. В замяна обаче той иска от цар Петър да изпрати в Константинопол синовете си Борис и Роман като заложници на мира.
През 965 г. цар Петър прави опит да си осигури като съюзник в борбата срещу маджарите германския крал Отон I, но до споразумение не се стига. Тогава цар Петър сключва договор с тях, които ги задължава да не нападат българските територии в походите си срещу Византия. От своя страна българският цар се принуждава да не оказва помощ на византийците срещу тях. Договорът с маджарите очертава една нова насока в българската държавна политика спрямо Византия. Под натиска на конкретната политическа ситуация цар Петър успява да преодолее дълго поддържаната лоялност спрямо Империята в името на защитата на държавните интереси.
Разривът в българо-византийските отношения настъпва през пролетта на 967 г., когато български пратеници отиват в Константинопол, за да получат годишния данък от Империята. Пристигането им съвпада с триумфа на император Никифор Фока по случай византийската победа над арабите в Киликия и превземането на град Тарс. Опиянен, императорът изгонва българските пратеници, като назовава българския цар “кожогризец” и отказва да плаща на “един беден и презрян народ”. Така той нарушава продължилия 40 години мир с България. След това императорът предприема поход в Тракия, но не се решава да премине на север от Стара планина, защото българите го очакват и вече са завардили проходите. Скоро след това византийският император изпраща писмо до българския цар с предложение за мир. Йоан Зонарас съобщава, че цар Петър не приема византийския мир, като припомня отказа на Империята за общи действия срещу маджарите и обидното отношение на императора към него. Това принуждава Византия да започне тотална война срещу България.
И този път Империята пуска в ход своето старо изпитано средство на дипломацията си и търси съюзник, който да улесни нейните действия срещу българите. Изборът пада върху владетеля на Киевска Русия – княз Светослав, който през 60-те години на Х в. вече заплашва и византийското владение Херсон на Кримския полуостров. В края на 967 г. Византия, с цената на много злато и подаръци, го склонява да нападне българските земи от североизток.
В началото на лятото на 968 г. с 60-хилядна войска княз Светослав започва своя първи поход срещу България и бързо превзема около 80 крепости по Дунава. Руският летопис “Повесть временных лет” дава сведения за намеренията на княз Светослав да превърне Преславец в център на своите владения.
Тогава Византия преоценява необходимостта от съюз с България срещу заплахата от княз Светослав и император Никифор Фока предлага мир на цар Петър, изтъквайки еднаквата християнска принадлежност на ромеи и българи, която изисква да се обединят срещу русите-езичници. Направеното предложение се приема от българския цар поради засилващата се опасност от североизток. Съюзът бива скрепен с годежи между две български принцеси и малолетните Василий II и Костантин. В края на лятото на 968 г. Светослав се принуждава да се оттегли от България, защото, подбудени от Константинопол, печенегите се носочват към Киев.
След преодоляването на печенежката опасност княз Светослав организира втори поход срещу България през лятото на 969 г. Той навлиза с голяма войска в българските територии, които подлага на опустошение и се насочва към Велики Преслав. Пред нарастващата опасност от завладяване на Българската държава цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля в манастир, в който завършва живота си на 30 януари 970 г. Заради удостояването на Българската църква с ранг патриаршия, проявените усилия да осигури продължителен мир на народа си и покровителството над манастирите, той е канонизиран от Българската църква за светец. След смъртта на българския владетел престолът за кратко остава празен, защото синовете на цар Петър – Борис и Роман – се намират в Константинопол като залог за мира между България и Византия. Скоро те се връщат в столицата и Борис бива коронован за цар. Фактически обаче, поради наложения българо-руски съюз, управител на Велики Преслав е войводата на княз Светослав – Свенкел.
Хронологическата последователност на събитията около двете нападения на русите намира различни интерпретации в трудовете на българските историци. В темата е използвана тази на проф. Георги Бакалов. Не трябва обаче да се пропускат и мненията на другите изследователи. Според проф. Иван Лазаров напр. цар Петър се оттегля в манастир още при първото нападение на русите – през 968 г., а година по-късно умира. Той твърди и, че именно българите, а не византийците настройват печенегите да нападнат Киев и в същото време искат помощ от Византия, вследствие на което Империята освобождава Борис в периода 969-971 г. Според проф. Йордан Андреев при първия руски поход византийският император изпраща пратеници в България с предложение за мир и годеж. Едва тогава, а не през 963 г., Борис е изпратен в Константинопол във връзка с преговорите. Като доказателство за затопляне на българо-византийските отношения се сочат високите почести, с които са удостоени българските пратеници. Борис остава в Константинопол две години, а междувременно при втория поход на русите цар Петър се оттегля в манастир и малко след това умира. Според проф. Й. Андреев връщането на Борис в България в периода 970-971 г. е свързано с опитите на Византия да озапти комитопулите.
Междувременно руското настъпление в северните български територии придобива огромни размери. Русите завладяват важната крепост Дръстър, стигат до Велики Преслав и превземат Пловдив.
По това време в Империята също не е спокойно. Император Никифор Фока бива убит и на византийския престол се възкачва Йоан Цимисхи (969-976).
Руските успехи в Тракия принуждават новият император Йоан Цимисхи да иска мир от княз Светослав, без обаче да му прави териториални отстъпки. Руският владетел не се съгласява и военните действия между руси и византийци стават неизбежни. В граничните области с България Йоан Цимисхи струпва войски, а Светослав се споразумява с маджарите и печенегите за съвместни действия срещу Византия и търси съюз с България. Цар Борис II (969-971) се съгласява и така през късната пролет на 970 г. княз Светослав преминава Стара планина с 38-хилядна войска от руси, българи, маджари и печенеги. Той стига до крепостта Аркадиопол, където се намират византийските войски, начело с Варда Склир и я обсажда. Според Йоан Зонарас византийците постигат пълна победа, с която принуждават княз Светослав да се оттегли на север от Стара планина. Въпреки неговото отстъпление император Йоан Цимисхи започва приготовления за подновяване на военните действия. Тогава обаче в Кападокия избухва метеж на племенника на Йоан Цимисхи – Варда Фока. Тези усложнения отлагат похода на византийците и позволяват на княз Светослав отново да опустоши Тракия.
През пролетта на 971 г. император Йоан Цимисхи подновява военните действия срещу русите. Походът срещу тях се организира по суша и по море. Сухопътната византийска войска, предвождана от Йоан Цимисхи, преминава Стара планина и на 4 април в околностите на Велики Преслав започва голямо сражение между съюзените руси и българи и византийците, от което ромеите излизат победители. Така, въпреки че “българите се бият заедно със скитите (русите), изпълнени с гняв към ромеите, които стават причина за нашествието на скитите в земите им”, както пише Лъв Дякон, два дни по-късно българската столица бива превзета от Йоан Цимисхи, който представя цялата кампания като помощ между християни срещу езичниците-руси и първоначално зачита владетелските права на цар Борис II.
Впоследствие обаче Йоан Цимисхи пленява цар Борис II и семейството му и след края на византийския поход ги отвежда в Константинопол, където по-късно на триумфална церемония на градския площад сваля царските знаци на Борис и му дава дворцовата титла магистър.
След като прекарва Великденските празници в Преслав император Йоан Цимисхи превзема много руски крепости и поставя в тях свои гарнизони. В края на април 971 г. княз Светослав е блокиран от ромеите в Дръстър. В тази критична ситуация българските боляри, кото се намират в лагера на Светослав, започват да минават на страната на Византия. Разгневен, руският княз убива 300 български боляри. На 23 април в околностите на главната крепост на руските сили – Дръстър, започва двудневно сражение между византийските и руските войски, което завършва с подписването на мирен договор, задължаващ княз Светослав да преустанови нападенията над византийските владения и да се откаже от всякакви претенции към България. Отстъпвайки към Киев, той е убит от печенегите.
С превземането на крепостта Дръстър, която бива преименувана на Теодоропол, византийският император сваля маската си на освободител на България и Византия окончателно премества своята граница на р. Дунав. Така от византийска гледна точка Българска държава престава да съществува, а името на бившата българска столица бива сменено с Йоанопол – в чест на неговия завоевател. По този повод византийският историк Лъв Дякон пише, че Йоан Цимисхи “върнал Мизия на ромеите”. През следващите няколко години под византийска власт падат и областта Драгувития, градовете Верея и Едеса, както и някои югозападни части на Българската държава докъм Беломорието.
Някои историци, начело с проф. Петър Мутафчиев, търсят причините за трагичните събития през периода 967-971 г. в личността на цар Петър, който те окачествяват като “слаб владетел”. Той не взима никакви мерки за защита на свободното селячество и така лишава България от надеждна войска, каквато само едно стопански осигурено население може да даде. Във външната си политика цар Петър се проявява като нерешителен владетел и успява да се справи със страшния бич за народа си – маджарите, едва през 965 г.
Съвременните историци обаче (на първо място проф. Георги Бакалов) имат различно отношение към цар Петър. Те изтъкват, че той наследява страна с намалени човешки и материални ресурси и царува при една изключително неблагоприятна външнополитическа обстановка, което не му попречва да се задържи на престола цели 42 години – повече от всеки друг български владетел.
Покоряването на североизточните български земи от Византия през 971 г. съвсем не означава, че Българската държава е окончателно унищожена. В нейните свободни западни и югозападни територии българите продължават да защитават българската държавна независимост. Българският патриарх Дамян премества своята резиденция в Средец, а неговият приемник последователно се премества във Воден, Мъглен и Преспа – действия, целящи по-добрата защита на Българската църква, която в този труден за държавата момент изиграва своята консолидираща роля. Управлението на западните български земи се намира под контрола на братята комитопули – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. При установяването на византийската власт в североизточните български земи през 971 г. техният баща – управителят на Средецката област – комит Никола, вече не е между живите. Затова при унаследяването на неговата власт братята установяват една нова форма на управление над все още свободните западни предели на Българското царство, която византийските хронисти назовават като “тетрархия” – четиривластие. Най-големият от братята Давид поема управлението и защитата на южните български територии с административен център Преспа, Мойсей – на югозападните с център Струмица, Аарон – на Средец, а Самуил – на Бдин или Воден.
Политическото поведение на четиримата братя ги представя като сторонници на българската държавност и определя характера на Западната българска държава като легитимно продължение на Преславска България. За това свидетелстват и германските летописи, които съобщават, че през 973 г. при император Отон I пристигат “пратеници от България”, сочени като официални държавни емисари.
Това пратеничество до германския император е опит на братята да осигурят защитата на свободните територии на Българското царство чрез външна помощ. До съюз обаче не се стига и те са принудени да продължат борбата срещу Византия, разчитайки единствено на българската военна мощ.
До 976 г. обаче от четиримата братя остава жив единствено Самуил. Йоан Зонарас и Симеон Логотет съобщават, че Давид е убит от “скитници власи” в местността Красивите дъбове, между Костур и Преспа, още в началния етап от борбата срещу византийците. Според сведенията на Михаил Деволски Мойсей пък загива при обсадата на крепостта Сяр.
По-различна е съдбата на третия Самуилов брат – Аарон. След смъртта на император Йоан Цимисхи през 976 г. двама български войводи – Петър и Боян – вдигат въстание в Североизточна България и, както съобщава една “Записка на готския топарх” от Х в., границата минава по р. Искър. При това положение новият василевс Василий II Македонец (976-1025) търси съюз с Аарон, с който да постигне сепаративен мир. По този повод Йоан Скилица пише, че Аарон е привърженик на ромеите, а Йоан Зонарас уточнява, че той иска властта за себе си. Така през 976 г. се стига до заповед на Самуил за екзекуцията на Аарон и цялото му семейство. Жив остава единствено синът на Аарон – Иван Владислав, поради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир.
През 976 г. Борис II и Роман успяват да избягат от Константинопол и се отправят към България. На границата обаче Борис II по грешка е убит от стражата, помислен за ромей (по сведения на Йоан Скилица). Роман невредим стига до Бдин и бива провъзгласен за български цар. Цар Роман оставя военните и държавни дела изцяло в ръцете на своя пръв пълководец – Самуил, а той според Йоан Скилица се отдава на “свят живот и църковни въпроси”.
Същият автор отбелязва, че Самуил се възползва от междуособиците във Византия, свързани с бунта на Варда Склир и “безнаказано нахлул във всички западни области”. В периода 977-983 г. той превзема крепостта Лариса и цялата област Тесалия. От Лариса Самуил взима мощите на Св. Ахилий и впоследствие ги полага в новопостроения на острова на Преспанското езеро едноименен храм. По това време той променя и местонахождението на своята резиденция – тя вече се разполага в Преспа.
Към 986 г. император Василий II успява да преодолее съпротивата на отцепилите се и организира поход срещу България. Целта му е да превземе Средец, но обсадата завършва безуспешно и императорът се отправя към Константинопол. По обратния път при Ихтиманския проход на 17 август 986 г. българите му устройват засада и му нанасят голямо поражение. Според Битолския надпис на Иван Владислав от 1014 г. братът на Самуил – Аарон, също участва в това сражение, което дава основание на някои историци да смятат, че екзекуцията му се състои не през 976-та, а през 986 г. Сведения за тази битка дават авторите Лъв Дякон и Михаил Деволски, а победата на Самуил впечатлява освен византийските, и арабските хронисти. Така за едно десетилетие Самуил с внушителните си победи над Византия успява да възвърне някогашната военна слава на Българската държава и да я превърне отново в решаващ фактор на Балканския полуостров.
През 987 г. във Византия избухва бунт на пълководците Варда Фока и Евстатий Малеин. Самуил се възползва от ситуацията и в български ръце падат Верея и Сервия. На юг българите достигат до Епир, а на запад до Адриатическо море, като превземат Драчката област. Някои историци смятат, че тогава Самуил отвоюва и големи части от Източна и Отвъддунавска България, включващи градовете Дръстър и Преслав. Според проф. Петър Петров обаче, това става още през 976 г.
Близо три години във войната срещу Империята инициативата е на страната на българските войски, докато през 990 г. междуособиците във Византия са прекратени и император Василий II насочва изцяло силите си в борбата срещу Българската държава. Още през 991 г. според византийския летописец Яхя Антиохийски императорските войски минават в настъпление. Тогава в едно от сраженията срещу българите Василий II пленява българския цар Роман и го хвърля в тъмница. Някои историци смятат, че още тогава Самуил се провъзгласява за български цар.
Тази нова война между България и Византия продължава от 991 до 995 г. и се води с променлив успех. През 996 г. българските войски опустошават отново цяла Тесалия, Беотия и Атика и достигат до Пелопонес. Според разказа на Йоан Скилица Василий II изпраща след навлязлата дълбоко на юг българска войска пълководеца Никифор Уран. Тогава Самуил се опитва да върне войските си, но е пресрещнат от византийците. Главното сражение между двете войски става при р. Сперхей. В него българите претърпяват голямо поражение, а Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени.
През 997 г. цар Роман умира и с неговата смърт се прекратява господстващата в продължение на две столетия управляваща българска династия, чийто основоположник е хан Крум. През същата 997 г. Самуил, който се намира в най-близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар и премества столицата от Преспа в Охрид. Наскоро след това Самуил прави постъпки пред Римската църква за получаване на международно признание на новата династия. По всяка вероятност римският първосвещеник признава царската титла на Самуил. Основание за подобно предположение дават някои пасажи от кореспонденцията между цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий III.
Според Дуклянския летопис през 998 г. цар Самуил предприема голям поход срещу сърбите, за да предотврати евентуален техен съюз с Византия. Българските войски достигат до Дубровник, а Самуил пленява сръбския княз Иван Владимир и го изпраща на заточение, но впоследствие му дава за жена дъщеря си Теодора Косара и го назначава за владетел на Зета.
По това време цар Самуил сключва съюз с Унгария, който бива скрепен с династичен брак между неговия син Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Геза. С този дипломатически акт българският владетел успява да осигури защитата на северозападните български територии.
Заетостта на Византия в борби на изток не й позволява да се възползва от победата при р. Сперхей и веднага да продължи войната си срещу българите. Но след настъпилото затишие през 1000-ната година Империята поставя началото на своето мощно настъпление на Балканския фронт. Тя установява пълен контрол над Източна България и Долен Дунав. През 1001 г. византийските войски връщат в границите на Империята значителни територии на север от Стара планина, включително и градовете Дръстър, Преславец, Велики Преслав и Плиска. През 1001-1002 г. император Василий II възстановява властта си в Тесалия и дн. Южна Македония, като превзема Верия, Сервия и Воден и започва обсада на Бдин. За да отклони императора от крепостта, цар Самуил нахлува в Адрианопол, но Василий II не се поддава на тази военна маневра и след осеммесечна обсада Бдин е превзет. През 1003 г. ромеите успяват да превземат и Скопие, но обсадата им на крепостта Перник, защитавана от войводата Кракра, завършва без успех.
Според Йоан Скилица през 1005 г. Самуиловият зет Ашот (женен за Мирослава) предава на ромеите крепостта Драч, което силно отслабва българския тил.
Междувременно унгарците се възползват от положението в България и, нарушавайки българо-унгарския съюз, завземат отвъддунавските й територии на север от Бдин.
Опитът на цар Самуил да премине в настъпление през 1009 г. завършва с поражение при крепостта Крета.
В периода 1010-1014 г. българите си отдъхват поради ангажираността на Василий II в Южна Италия и Азия. През лятото на 1014 г. обаче императорът се насочва отново към България. Решаващата битка става на 14 юли 1014 г. при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Българите търпят съкрушително поражение, а пленените 15 хиляди български войници по заповед на Василий II биват ослепени, като на всеки сто души бива оставен по един едноок водач. Заради проявената жестокост този византийски император влиза в историята с прозвището “Българоубиец”. При вида на ослепените войни цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г. Неговата смърт става предшественик на гибелта на Българската държава.
Гаврил Радомир (1014-1015), който унаследява царската власт, полага максимални усилия за защитата на българските земи и дори печели сражения срещу солунския стратег Теофилакт Вотаниат. Но въпреки това византийците стигат до Битоля и изгарят дворците на българския цар. Скоро след това падат Прилеп, Щип и Воден. Българският цар прави предложение за сключване на мир, но Василий II го отхвърля и се насочва към Мъгленската област. Въпреки упоритата съпротива (пада убит кавхан Дометиан), Мъглен също е превзет от ромеите.
Междувременно по време на лов Гаврил Радомир е убит от своя братовчет Иван Владислав, който, в това си деяние, се ръководи както от чувството за родова мъст, така и от интригите на византийската дипломация, която му обещава да го признае за цар и да му отстъпи Драч. Веднага щом се коронясва за цар през 1015 г. Иван Владислав (1015-1018) изпраща писмо до Василий II, в което му обещава покорство. Скоро обаче той се обявява против всякакъв компромис с ромеите. Тогава император Василий II превзема Охрид, а малко по-късно – и крепостта Бояна.
След разорението на Охрид Иван Владислав премества българската столица в Битоля. Намереният там надпис на Иван Владислав показва ясното му народностно самосъзнание – той се зове “Йоан, самодържец български и българин по род”.
През 1016 г. българският цар убива своя сръбски васал Иван Владимир, като причината вероятно се крие в съмнение за неговата лоялност.
През 1016-1017 г. цар Иван Владислав и войводата Кракра замислят голяма акция срещу Византия с участието и на печенегите. Тя обаче бива осуетена от византийската дипломация. Последва нов поход на Василий II, при който е превзета крепостта Сетина. През февруари 1018 г. цар Иван Владислав се опитва да превземе Драч, но е убит пред стените на града и обсадата е прекратена.
Гибелта на българския цар демобилизира окончателно част от управляващия български елит, който вече е настроен доброволно да признае византийската власт. Тези капитулантски настроения са използвани от Василий II, който през март отново навлиза в българските земи без да срещне почти никаква организирана съпротива. Дори самият Кракра Пернишки заедно с още 32 български боляри предават градовете си. Архиепископ Давид донася на Василий II писмо от българската царица, в което тя му съобщава, че му предава Българското царство. В Скопие на императора се предава и един от изтъкнатите Самуилови пълководци – Никулица. Оттук Василий II минава през Щип и Просек, стига без съпротива до Охрид. Византийският император взима съкровищницата на българските царе и приема членовете на царския род: царица Мария, децата на Гаврил Радомир и Иван Владислав.
Друга част от българската болярство, начело с престолонаследника Пресиян и неговите братя Алусиан и Аарон, както и войводата Ивац се оттеглят в албанската планина Томор и оттук продължават борбата. Скоро обаче и те се предават на византийските власти. Едни от последните защитници на българската държавна независимост са войводите Гавра и Елемаг, които вдигат въстание, но много скоро са заловени. В Сремската област продължава съпротивата местният войвода Сермон, убит с измама от византийците.
Гъвкавият политически ход на император Василий II да обещава на част от българската знат запазване на сана и привилегиите разстройва българската съпротива. Така през 1018 г. Българската държава бива окончателно завладяна и изчезва от политическата сцена за период от повече от век и половина. В лицето на император Василий II Византия изпълнява една стратегическа задача на своята външна политика от края на VII в. насам – ликвидирането на Българската държава и възстановяване лимеса на р. Дунав.
Причините за това падение на България историците откриват от една страна, в периода на упадък на Бългаската държава, който я прави неспособна да се справи с надвисналите опасности, а от друга – в политическия апогей, който Византия изживява в началото на ХI в. Вътрешната й стабилизация и просперитет се съпътстват от военни и дипломатически успехи, за което голяма заслуга има и император Василий II с личните си качества на държавник и войн. Обективно погледнато, през този исторически период човешкият и материален потенциал на Византия силно превъзхожда българският, а неблагоприятната външнополитическа обстановка допълнително изчерпва съпротивителните сили на България. Болярските междуособици и откритото дезертьорство, умело подтиквани от византийския василевс, довеждат след смъртта на цар Самуил до окончателната капитулация на страната.
Българските земи губят своята териториална хомогенност. Местната аристокрация е или избита, или привлечена към ромейската знат. Българската църква се деградира в ранг автокефална архиепископия и се премества в Охрид, като успява да запази своя български характер само до смъртта на архиепископ Йоан Дебърски в 1037 г.
Но в годините на византийско владичество се запазва идеята за българския държавен суверенитет. И когато през 1185 г. условията позволяват успешния бунт на двамата търновски боляри Теодор и Белгун, по-възрастният от тях – Теодор, се провъзгласява за български цар с името Петър. Така той полага основите на Второто българско царство, което в края на ХII и първата половина на ХIII век ще се превърне в първодействаща сила в Югоизточна Европа.

(5800 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове