ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Национално-освободително движение на българите в Македония и Одринско (1893 – 1912 г.)

В резултат на националноосвободителните борби на българския народ и на Руско-турската война от 1877-1878 г. се поставя началото на Третата Българска държава. Съгласно Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. България обхваща основните части от Мизия, Тракия и Македония.
Великите сили обаче, водени от своите глобални интереси и противоречия, не приемат тези обширни граници на страната и на Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.) подписват договор, който разпокъсва българското етническо пространтво на пет части. Северна България и Софийският санджак съставляват територията на Княжество България – около 64 000 кв. км. То е “самостоятелно, трибутарно княжество под върховната власт на Н.В. Султана”. На юг от Стара планина се създава “една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв.км). Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на членове 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.
Така фактически Берлинският договор създава българския национален въпрос – за освобождението и националното обединение на българите в една държава. Съпротивата на българите срещу Берлинския договор започва спонтанно и почти едновременно във всички български земи веднага след подписването му. Първи изразяват недоволството си българите от Македония и Източна Румелия, които с множество петиции, изложения и мемоари настояват пред Великите сили за запазване на българското национално единство. Постепенно мирните протести прерастват в подготовка за въоръжена съпротива срещу прилагане на решенията на Берлинския договор. В цяла Македония се организират четнически отряди, а в Княжеството и Източна Румелия започват да се създават комитети “Единство”, които оказват всестранна подкрепа на четническото движение.
На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание за освобождение на Македония и присъединяването й към Княжество България. Героичната борба на българите в районите на Кресна, Разлог и Мелник продължава до пролетта на 1879 г. Кресненско-Разложкото въстание претърпява неуспех, но бидейки най-яркото проявление на стремежа на българите към свобода и обединение след Освобождението, то поставя началото на продължилите десетилетия борби. Първата успешна стъпка по този път е Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.
През 20-те години на XX век Македонският научен институт издава поредица “Материали за истината на македонското освободително движение”, която проф. Любомир Милетич съставя по спомени на изтъкнати революционни дейци, между които Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров, Борис Сарафов, Иван Гарванов и др. Спомени и извори за революционното движение са събрани в сборниците “Македония. Сборник от документи и материали”, “Освободителната борба на българите в Македония и Одринско – 1902-1904 г.”. Интерес представлява и сборникът “Македония и Тракия в борба за свобода – нови документи”, съставен от Величко Георгиев и Стайко Трифонов и др. Този период е осветен и от изследванията на авторите Любомир Панайотов, Димитър Гоцев, Константин Пандев и др.
Според чл. 23 и 62 от Берлинския договор в Европейска Турция трябва да се осъществят реформи, които да засилят самоуправлението, да допуснат участието на християни в управлението, да изравнят гражданските и политическите права между различните религиозни общности. Високата порта обаче протака, отлага и проваля всички опити за реформи и счита всеки външен натиск в тази посока за нарушаване на суверенитета на държавата. Така над българското население в Македония и Одринско продължава да тегне чуждият социален, политически и икономически гнет.
Данните на известния български изследовател Васил Кънчев сочат, че към края на XIX век в Македония живеят около 2 260 000 души. От тях българите с около 52%, следвани от турците около 22%, гърците – около 10% и т.н. Същият автор констатира, че в Одринско живеят общо около 970 000 души. Българите тук съставляват около 42%, турците около 34%, гърците – около 18% и т.н. Общо в Македония и Тракия по това време българите представляват 55% от цялото население.
След Руско-турската война от 1877-1878 г. стопанската, икономическата и политическа криза в Империята се задълбочава. В Македония и Одринско се настаняват десетки хиляди бежанци-мюсюлмани от Северна и Южна България, от Босна и Херцеговина. Заграбени са просторни селски земи и са образувани стотици нови мюсюлмански чифлици. Така се обезземлява българското и другото християнско селско население. Българските селяни работят в господарските чифлици, плащат непосилни данъци в натура и пари, подложени на произвола на местните власти и без гаранция за живота си.
Кризата в Империята се отразява и в градското стопанство, в упадъка на занаятчийското производство и търговията. Засилената чужда конкуренция и установеният върху Турция международен финансов контрол довеждат до разорение хиляди занаятчии и дребни търговци в градовете, които масово емигрират в чужбина или търсят препитание в свободна България. Властите не полагат никакви грижи за създаването на модерна промишленост и икономиката на страната не получава стимули за развитие.
Поробеното българско население в Македония и Одринско страда най-вече от липсата на законност. То е подложено на грабеж и насилие от страна на върлуващи мюсюлмански разбойнически банди, които го заставят да плаща произволни такси и налози. Документирани са многобройни случаи на убийства на мъже, жени, деца и отвличания на девойки. Така на българите не са гарантирани не само провъзгласените от Берлинския договор религиозни и граждански права, но дори и изконното право на живот.
Социално-политическият турски гнет не е единственото зло за българската народност в Македония. Изключително сериозна опастност е огромната агресивност на сърбизма и гърцизма, които заплашват да разрушат българската народностна самоличност. Още през 60-те години на XIX в. правителствата на Сърбия и Гърция водят тайни преговори за подялбата на българските земи в случай на сполучлива война срещу Турция. След Берлинския конгрес гърците действат в Южна Македония и крайбрежните райони. Подкрепяна и насърчавана от турските власти, гръцката пропаганда има успех сред част от българското население, което възприема върховенството на Патриаршията.
Сръбските претенции се простират на юг от границата и по долината на р. Вардар. Сръбската експанзия в Македония започва с отварянето на сръбски училища и религиозно-църковни институции, финасирани от Белград. През 1886 г. в Белград се основава дружеството “Св. Сава”, чиято цел е чрез стипендии и други улеснения да привлича българските младежи от Македония за обучение в Сърбия. След Съединението сръбската пропаганда се активизира, подкрепяна от Високата порта. С времето обаче сръбските управленчески среди установяват, че налагането на прекия сърбизъм е с ограничен мащаб и е обречено на неуспех. Затова сръбското правителство започва да действа в друга насока, като създава теорията за т.нар. “македонизъм”. Пропагандата внушава, че населението на Македония не е българско, не е сръбско, а е самобитно и има своя история и култура. Творците на македонизма изготвят учебници на диалектен език, в който прибавят сръбски думи.
В западните краища на Македония пък действат албански банди, които чрез насилие се опитват да албанизират населението.
В началото на XX в. започва да действа и румънската пропаганда. В Букурещ се изработва теорията, че румънската държава е наследница и закрилник на населението, което е латинизирано. Става въпрос за т. нар. куцовласи, които са незначителен процент в Македония. Турското правителство, с цел да изостри отношенията между Румъния и България, се отнася със симпатии към румънските искания, като признава правото на Букурещ да закриля куцовлашкото население в културен и религиозен аспект.
За да се разбере сложната картина на етническото и религиозното противопоставяне в Македония трябва да се отбележи и, че там продължава да действа западната католическа и протестантска пропаганда.
Княжество България се отнася съчувствено към съотечествениците си в Европейска Турция и подпомага техните освободителни усилия. Борбите в Македония и Одринско съвпадат с главната насока на българската външна политика след 1878 г. – постигане на национално обединение. След 1885 г. обаче международната обстановка не позволява на Княжеството да поеме официални ангажименти с националната кауза на македонските и тракийските българи, тъй като Великите сили блокират всяко ново съединистко начало още в зародиш.
Българската Екзархия остава главен стожер на българщината в Македония и Одринско. След Берлинския конгрес тя е единственият легален представител на българското население, намиращо се под властта на Османската империя. Тя е и единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград въпреки оспорванията от страна на Високата порта, Цариградската патриаршия и от някои Велики сили. Благодарение на дипломатическите умения и упоритата настойчивост на Екзарх Йосиф I, подкрепян от Българското Княжество, този въпрос е решен благоприятно за България през 1883 г.
Екзархията не възприема революционните методи и средства за борба срещу турското владичество. Тя залага единствено на мирните способи за освобождаване от чуждото иго. Разширяването на българската просветна мрежа в Македония и Одринско, културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на македонските и тракийските българи към Екзархията – това са трите стълба в дейността на този религиозен институт.
Българската Екзархия особено настоятелно се бори да придобие черковни права в Македония. До Освободителната война тя има права в Охридската, Скопската и Велешката епархии, в които има и свои митрополити, а населението в Дебърската, Струмишката и Кукушката епархии също е заявило волята си да се включи в епархийския диоцез. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. обаче българските владици са отзовани и задържани от Високата порта в Цариград и църковно-религиозните права на българите са отнети. Ето защо след Берлинския конгрес борбата за редовни епархиални митрополити в Македония е приоритет за Екзархията. Екзарх Йосиф I подава десетки доклади, в които настоява да се възстановят и открият нови български църкви и да се разреши на българските владици да отидат в епархиите си.
Първият успех в това отношение е постигнат през 1890 г., когато главно под натиска на правителството на Стефан Стамболов излиза султанско ираде за два митрополитски берата за Скопската и Охридската епархии. Освен това с ферман е разрешено построяването на българска църква в квартала Фенер в Цариград, както и издаването на екзархийски вестник “Новини” на български език. Пробивът е разширен през 1894 г., когато с получени още два берата и за Велешката и Неврокопската епархии. През 1897 г. при управлението на правителството на д-р Константин Стоилов същата привилегия получават и епархиите на Битоля, Дебър и Струмица. Така в края на XIX в. Екзархията има в Македония седем признати от Високата порта митрополити, а в останалите осем епархии с преобладаващо българско население успява да наложи епархийски наместници, които получават правото да уреждат църковно-училищните въпроси.
В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф I и политическата и материална подкрепа на Българската държава в Македония и Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. През 1894 г. със султанско ираде Екзархията получава еднакви национални права с тези на Цариградската патриаршия и поема ръководството на църковно-училищното дело на българския народ в Турция. През 1880 г. е основана Солунската мъжка гимназия “Св. Св. Кирил и Методий”, в която работят изтъкнати просветители, учители и общественици като Кузман Шапкарев, Васил Кънчев, Григор Пърличев, Димитър Матов и др. През класните стаи на Солунската мъжка гимназия минават най-изтъкнатите ръководители на българското националноосвободително движение в Македония. В Солун през 1882 г. се открива и девическа гимназия с директорка дъщерята на Димитър Миладинов – Царевна Миладинова. В Скопие и Сяр педагогически училища подготвят български учители, а в Прилеп работи Духовно училище за свещеници.
Просветен център за българите в Тракия е Одрин, където мъжкото и девическото класни училища прерастват в Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон” (1891 г.) и гимназията “Янко Касъров”. Добре подготвените преподаватели като Стоян Салганджиев, Тодор Найденов, Георги Живков и др. допринасят в края на века училището “Д-р Петър Берон” да се наложи като една от най-престижните гимназии, носещи името на своя благодетел. В Одринска Тракия, както и в Македония се откриват и неделни мъжки и женски училища, образователни и благотворителни дружества, които стимулират самообразованието и повишават културата на населението.
Данните свидетелстват, че в навечерието на Балканската война в Македония и Тракия има 1373 български учебни заведения, от които 13 гимназии, 84 прогимнази, а останалите са основни училища. По същото време българските митрополити в тези земи са 7, а архиерейските наместници – 20, които управляват 21 църковни общини. Българската Екзархия разполага с 1180 църкви. Съществен дял в тази родолюбива дейност, крепяща българския дух и национално съзнание в Европейска Турция, има Екзарх Йосиф I.
Целенасочената дейност на Екзархията, активно подкрепяна от местната общественост, подпомагана и закриляна от Българската държава, осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите. Грамотните и просветените по-ясно осъзнават своята национална идентичност, проблемите на общността да се наложи като равна на другите. Българските училища в Македония и Одринско разширяват кръга на просветените и възпитават младежите в народностен дух, родолюбие и единство. В общите усилия за създаване и поддържане на свои учебни заведения, в борбата за опазването им от чужди вмешателства и националистични пропаганди, българите развиват съпротивителните си сили, укрепват своето национално самочувствие и активизират обществено-политическия си живот.
Въпреки своята всеотдайност Българската Екзархия не може да се справи с натиска върху българското единство. Тъй като тя не възприема революционните методи и средства за борба срещу турското владичество постепенно редица българи пристъпват към изграждане на революционна организация по подобие на тази от времето на Възраждането.
Проф. Милчо Лалков разделя революционното националноосвободително движение на българите до Балканската война на 4 етапа: от 1888 до 1893 г. (създаване на организацията), от 1893 до 1899 г. (утвърждаване на организацията), от 1899 до 1903 г. (създаване на четническия институт, масовизиране на ВМОРО и активизиране на ВМК, организиране и ход на Илинденско-Преображенското въстание) и от 1903 до 1912 г. (действията на организацията след Илинденско-Преображенското въстание).
След потушаването на Кресненско-Разложкото въстание съпротивата на българите в Македония и Одринска Тракия не стихва напълно. Продължават да действат чети, сформирани по подобие на хайдушките. Те нямат единна организация, липсва им програма и идеология. Българите трупат опит и в революционните кръжоци на Солунската гимназия и в тайните сбирки на учителите. В края на 80-те години по инициатива на Пере Тошев е направен опит за създаване на революционен център за Македония. В Солунската гимназия е основан Таен революционен кръжок, в който членува и бъдещият идеолог на ВМОРО Гоце Делчев. Приблизително по същото време се основава и революционен кръжок в София под ръководството на Даме Груев, чиято цел е освобождението на Македония. На територията на Княжеството работят още около десетина благотворително-просветни дружества с крайна цел освобождението на македонските българи. В контекста на цялостното развитие на националноосвободителното обединително движение след Берлинския конгрес дружествата и техните печатни органи допринасят за натрупването на значителен организационен опит, за избистрянето на идеите, начините и средствата на борбата, както и на подготовката на дейците на революцията.
На 23 октомври 1893 г. в Солун по инициативата на Даме Груев се провежда съвещание с участието на д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиникилов, Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев, на което се обсъжда идеята за осъществяване на организирана обществена дейност поради необходимостта от отпор на засилилата се сръбска пропаганда. През 1894 г. ръководното ядро на организацията се конструира в Централен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Даме Груев. Създава се Устав по подобие на този на възрожденския БРЦК в Букурещ. В конспирацията са привлечени и нови хора, предимно ученици от Солунската мъжка гимназия. През 1895 г. Даме Груев спечелва за делото учителите от Одринско Христо Коцев и Петър Генадиев, които полагат основите на местния революционен комитет. Организацията разширява своята мрежа в редица селища и добива масов характер, за което главната заслуга е на Гоце Делчев.
Разрастването на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) поставя за разрешаване редица въпроси от организационен и политически характер. За тази цел през пролетта на 1896 г. в Солун се провежда конгрес.
Солунският конгрес има важно значение за развитието на организацията, която през този период се нарича БМОРК, през 1902 г. се преименува в Тайна Македонско-Одринска революционна организация (ТМОРО), а от 1905 г. се означава като Вътрешна Македонско-Одринска революционна организация (ВМОРО), с което име тя остава в историята. На конгреса в Солун е взето решение за разделянето на организационната територия на революционни окръзи. Солунският комитет е провъзгласен за централен, определено е задгранично представителство на организацията в лицето на Гоце Делчев и Гьорче Петров, разработена е система за връзки и вътрешна координация. В изработения след конгреса Устав и Правилник, е определена целта на организацията – “придобиването на пълна политическа автономност на Македония и Одринско”. Ръководителите на ВМОРО издигат лозунга за политическа автономия от тактически съображения. Те разбират отлично, че ако поставят въпроса за пряко присъединяване на Македония и Одринска Тракия към България, ще се натъкнат на ожесточена съпротива, както от страна на съседните балкански държави, така и на някои от Великите сили. При това положение се приема, че опитът на Източна Румелия може да бъде приложен. Като средство за постигане на своите цели ВМОРО възприема въоръжената борба. Революционните комитети са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население. Член на ВМОРО може да бъде всеки българин, като всички членове се заклеват да се борят за свободата си в Македония и Одринско. По този начин дейците на Вътрешната организация открито декларират, че ще се борят и с революционни средства за извоюване на автономия, т.е. за приложението на чл. 23 от Берлинския договор.
След Солунския конгрес организацията активизира дейността си. Изгражадт се селски, околийски и окръжни комитети. Начело на всеки комитет стои председател, а връзката между комитетите се осъществява с тайна поща. Всеки революционен комитет създава своя тайна полиция. Формирани са революционните окръзи: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски, Одрински.
През лятото на 1897 г. се създават и постоянни агитационни части, които за няколко години се превръщат в мощен институт. Главна заслуга за изграждането на четите има Гоце Делчев, който внася развитие и разширение в техните функции. Четите биват легални, нелегални, ревизорски и чети-школи. Четите масовизират революционното движение: те създават комитети, обучават населението да борави с оръжие и осигуряват защитата му от разбойнически банди, набират и пренасят оръжие, оказват съпротива на чуждите пропаганди. Към края на века най-известните са четите на Хр. Чернопеев, Михаил Апостолов, Мирче Ацев, Кръстьо Българията, Лазар Маджаров и Йордан Пиперката.
С дейността на четите авторитетът и влиянието на ВМОРО сред българското население нараства неимоверно и тя се превръща в истинска държава в държавата, самоуправляваща се по свои закони. Тя прониква дори в патриаршестките селища, а през 1899 г. към нея преминават и членовете на Тайното Екзархийско братство с председател Иван Гарванов, създадено две години по-рано. При създаването ръководителите на братството имат за цел да изградят своя организация, която да измести ВМОРО, като залагат предимно на просветната дейност. Така в края на века ВМОРО се налага като най-важния фактор в националноосвободителното движение на българите в европейските вилаети на Турция.
В първите години на XX в. ВМОРО добива международна известност. Това до голяма степен налага промени в нейната тактика. През 1902 г. в Устава са нанесени корекции. Извоюването на политическа автономия за Македония и Одринска Тракия остава цел на организацията. В борбата за нейното постигане обаче могат да вземат участие не само българи, но и “всички недоволни елементи” от посочените по-горе области. Член на ВМОРО, съгласно новия Устав, може да бъде “всеки македонец и одринец”, който не е компрометиран с нещо нечестно. Внесените поправки вероятно са направени от тактически съображения с цел да не се изключват от борбата и другите народностни общности в областите. Въпреки това до края на своята дейност ВМОРО си остава чисто българска. Само на отделни места в нейните комитети и чети участват куцовласи. Националните и религиозните противоречия и вражди на Балканския полуостров са твърде силни и в тези области се сблъскват интересите на България, Сърбия, Гърция и Турция. За бъдещето на освободителното движение от особена важност са връзките и взаимодействието на ВМОРО с Българската държава и легалната организация на македоно-одринските дружества.
След Освобождението бежанците от Македония и Одринско в България започват да играят важна роля в освободителните борби на тези области. Те също създават свои организации. Обособяването на единна организация на македонските дружества и комитети в Княжеството обаче има своя предистория, чието начало се свързва със създадената през 1880 г. Македонска дружина. Впоследствие се организират и за различен период от време действат Македонската лига, Българомакедонското дружество, дружеството “Македонски глас”, македонският революционен комитет “Искра” и т.н. Те поддържат вниманието на българската общественост към проблемите на поробените сънародници в Македония. През март 1895 г. македонските дружества и комитети в България провеждат общ конгрес с цел създаване на единна организация. Конгресът организира Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайчо Китанчев.
ВМК си поставя същата цел като ВМОРО – придобиване на политическа автономия за Македония и Одринско, призната и гарантирана от Великите сили. Средствата за постигане на тази цел са въздействие върху българското правителство и общественото мнение в Европа чрез печатното слово, митинги, мемоари, т.е. легални средства, но не се изключва и въоръжената борба. Много скоро мирните средства биват изоставени и ВМК подготвя четническа акция в Македония, известна като Мелнишко въстание (юли 1895 г.), в което участват млади офицери, родом най-вече от Македония. Най-сполучливи са действията на подпоручик Борис Сарафов – превзет е град Мелник. Организирана набързо, без предварителната подготовка на местното население и без участието на ВМОРО, акцията е неуспешна и приключва бързо, увеличавайки разногласията по тактиката на ВМК. Стига се до избор на нов върховен комитет с председател ген. Данаил Николаев. По-късно председатели стават Борис Сарафов и ген. Иван Цончев.
Обединението на македонските дружества активизира и тракийските емигранти. През 1896 г. във Варна се учредява дружество “Странджа” от братята Драгуеви, Петко Киряков, Манол Ковачев и др. То обединява българските бежанци от Одринска и Беломорска Тракия и Родопите. Дружеството има за цел да се бори за културно-просветното издигане на населението в Одринската област, да защитава неговите права с легални средства. Скоро обаче дейците възприемат революционния път на развитие. В пограничните райони се изграждат канали за пренасяне на оръжие, а в Лозенградско и Малкотърновско се създават няколко малки чети. През 1900 г. дружество “Странджа” се обединява с ВМК, който започва да се нарича Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК).
Отношенията между ВМОРО и ВМОК са сложни и противоречиви. Редуват се периоди на градивно сътрудничество и единодействие с остри противоборства и кървави разпри. Когато си сътрудничат Вътрешната организация получава от Върховния комитет оръжие, боеприпаси и т.н., а за ръководители на райони в Македония и Одринско се изпращат подготвени във военно отношение лица, които обучават българското население на военно дело.
Противоречията между двете организации не се отнасят до крайната цел. По нея те са единодушни – автономията трябва да бъде етап към обединението с България. Разделят ги въпросите кой трябва да оглави движението и какви да са средствата за постигане на целта. Ръководителите на Вътрешната организация са убедени, че ЦК на ВМОРО трябва да има решаващата дума. Дейците на ВМОК искат своя приоритет при вземането на най-важните решения. И едните, и другите разчитат на Българската държава за освобождението на Македония и Одринско. Но докато Върховният комитет я вижда като решаващ фактор, ВМОРО се стреми към масово движение, което да получи подкрепата на България.
През лятото на 1902 г. в страната се празнува 25-годишнината от Освобождението. Големите тържества на Шипка, съпроводени с показни военни маневри, настройват голяма част от дейците на ВМОК, че условията за революционни акции са назрели и има голяма вероятност за техния успех. Те считат че едно въстание ще принуди Русия и Австро-Унгария, страните с най-голям интерес на Балканите, да излязат с реформен план. Затова през есента на 1902 г. ВМОК организира т.нар. Горноджумайско въстание. Основните сражения се водят в Малашевско, Петричко, Разложко и Мелнишко. В тях участват около 3000 въстаници, но още в началото на ноември въстанието е потушено. От турските ексцесии е засегнато предимно местното население, което дава много жертви. Десетки села са опожарени, над 2000 души емигрират в България. Вътрешната организация не се присъединява към въстанието, защото според нея населението не е готово за решителни действия. Акцията не се подкрепя и от правителството на Стоян Данев. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации.
Горноджумайското въстание поставя в критично положение ВМОРО. Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Същевременно въстанието катализира намесата на Великите сили в работата на Империята. Опитите за сериозни реформи обаче пропадат. С успех е прокарана само т.нар. “Пъдарска реформа”, според която пъдарите-мюсюлмани, които внасят ужас в християнските села са заменени с местни хора-християни.
След Горноджумайското въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Турция засилва репресивните мерки, като съсредоточава военни и помощни части, които възприемат масови беззакония.
В тази напрегната обстановка в началото на 1903 г. ЦК на ВМОРО провежда конгрес на организацията в Солун. Под председателството на Иван Гарванов конгресът взема решение за въстание, което да избухне през пролетта на същата година и да се разпростре повсеместно из всички революционни окръзи. По една или друга причина отсъстват видните дейци на ВМОРО Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански и др. По-късно те решително възразяват срещу масовата въстаническа акция, преценявайки я като преждевременна. Мотивите им са, че организацията не е подготвена нито морално, нито материално, а и международната обстановка не е благоприятна. Задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. По-късно Гоце Делчев се среща в Македония със завърналия се от заточение Даме Груев и двамата стигат до извода, че след като организацията е взела решение за въстание и е изпратено по окръзите, връщане назад няма.
В ръководните среди на организацията няма единодушно мнение за методите на бъдещите революционни действия. Гоце Делчев е против едно всенародно въстание и настоява борбата да се води чрез терористични действия, които да не засягат населението, а да бъдат съсредоточени върху турските военни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за перманентна революция, като действията се разпрострат във времето. Д-р Христо Татарчев се обявява за класически тип въстание. В крайна сметка всички се обединяват върху компромисния вариант – вместо масово и повсеместно стратегическо надигане е отделено предпочитание на партизанската и четническата тактика.
Непосредствената подготовка за въстанието започва веднага след Солунския конгрес. Нови чети от Княжеството навлизат в Македония. Крилото на Б. Сарафов във ВМОК протяга ръка за сътрудничество. През април 1903 г. групата на т.нар. “гемиджии” взривява във Солунското пристанище френския кораб “Гвадалкивир”. Техните бомби избухват и под сградата на “Банк Отоман”. Бомбени експлозии избухват и в други краища на Солун. Младите патриоти загиват в сражения с полицията. Обстановката е наелектризирана. В този момент на върховно изпитание Вътрешната организация загубва най-талантливия си организатор и стратег. На път за конгреса на Серския революционен окръг на 4 май 1903 г. край с. Баница е убит Гоце Делчев.
При тази крайно неблагоприятна обстановка в началото на май 1903 г. в с. Смилево, Битолско се провежда конгресът на Битолския революционен окръг. Избран е Главен щаб с членове Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев, които имат пълномощията да подготвят и ръководят въстанието. Щабът на Битолския революционен окръг решава въстанието в този район да избухне на 2 август (Илинден).
На 28 юни в местността Петрова нива в Странджа е открит конгресът на Одринския революционен окръг. Тук е избрано и Главното ръководно боево тяло в състав Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Те определят датата на въстанието – 19 август (Преображение).
Поради гибелта на Гоце Делчев предвиденият за Серски революционен окръг конгрес се отлага и се свиква едва на 2 септември (20 август) 1903 г. в с. Пирин, тогава, когато въстанието в другите революционни окръзи върви към своя край. Решава се въстанническите действия в окръга да започнат на 27 септември (Кръстовден) и да се изразят в четнически и подривни действия.
В другите революционни окръзи – Скопски, Солунски и Струмишки не са свикани конгреси и действията на местните комитети са съобразени с общото развитие на въоръженото въстание.
На 2 срещу 3 август (Илинден) 1903 г. първи на въоръжена борба се вдигат селяните от Смилево, където пребивава въстаническият щаб на Битолския окръг и неговият ръководител Даме Груев. Въстанието обхваща районите на Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско, Росенско и Преспанско. Близо 20 000 войници съсредоточава турското правителство към въстаналите селища. В продължение на няколко дни се провеждат наказателни акции, които принуждават въстаниците да се оттеглят в планините и след известно време да се завръщат, сблъсквайки се в периодични сражения с неприятеля. С тази тактика въстаналите българи продължават боевете до октомври.
Изключително висок боен дух проявяват въстаниците от малкия градец Крушево. Временното революционно управление, наречено “Горско Началство”, провъзгласява Крушевската република, просъществувала десетина дни. Под ръководството на Никола Карев в нейната краткотрайна администрация участват представители на всички националности в града. Въстаниците се оттеглят в планините пред настъпващата 10 000 турска войска.
Въстанието в Одринска Тракия пламва според планираната дата – на 19 август 1903 г. Тук въоръжените действия са сравнително масови и отначало носят успех на надигналите се българи. Въстаниците превземат Ахтопол и Василико. Знамето на свободата се развява и над много села. Въстаниците тържествуват в целия район на Странджа и имат намерение да атакуват Малко Търново, но се забавят, което дава възможност на турците да се укрепят. И в Странджанския край, както и в Крушево, е направен републикански експеримент. Няколко свободни общини образуват Странджанската република. В нея се осъшествят колективно управление, колективен труд и колективно разпределение на благата на този труд.
В останалите революционни окръзи (Солунски, Скопски и Струмишки) освободителното движение не се развива като масово въстание. Типични тук са четническите акции. Четите са както местни, така и прииждащи от България, т.е. изпратени от ВМОК. Четническата активност е най-висока в Серския революционен окръг.
Спазвайки плана, на 27 септември четническите отряди прекъсват телеграфните връзки с Неврокоп. Осъществяват се акции в Демирхисарско, Мелнишко, където действат четите на Яне Сандански и Йордан Стоянов. Ген. Иван Цончев и полк. Атанас Янков водят кръвопролитни боеве в местността Гарваница и за кратко превземат гр. Белица. Четата на Радон Тодев пък защитава изтеглящото се към България мирно население. Четнически действия има и в Разложко, но скоро башибозукът извършва истинска сеч над населението.
Турската армия безпощадно смазва Илинденско-Преображенското въстание след като в близо 240 сражения около 25 000 въстаници дават отпор на 300 000 турски войници. Опожарени са 201 села, останали без покрив са 70 000 души, 30 000 поемат пътищата на емиграцията, повече от 5 000 загиват в битките. Френският вестник “Ла Депеш” пише с възхищение: “Българите знаят да побеждават, знаят да умират!”.
Причините за неуспеха на въстанието са много. То не избухва във всички революционни окръзи, като четите и отрядите действат разпокъсано. Липсва достатъчно оръжие. Налице са разногласия в ръководството по отношение на въстаническата стратегия и тактика. Не е избран подходящият международен момент за масова въстаническа акция. Срещу нея се обявяват и Великите сили, подписали Берлинския договор. България е поставена в трудно положение и не може да подкрепи въстаниците срещу Османската империя, която все още разполага със силен военен потенциал.
Илинденско-Преображенското въстание получава най-широк отзвук в Княжество България. В много градове се провеждат митинги в защита на поробените братя в Македония и Одринско. Митингът в Русе, състоял се в началото на септември 1903 г., дори открито призовава да се обяви война на Турция. В София е организирано траурно шествие, на което се носят знамена с имената на изгорелите села във въстаническите райони и портрети на ръководителите на Вътрешната организация. Професорите от Софийския университет Любомир Милетич и Иван Георгиев предприемат обиколки из Европа. Те посещават Париж, Лондон и Петербург и настояват да се въведат реформи във вилаетите на Европейска Турция. Народното събрание гласува кредит от 500 млн. лв. за подпомагане на бежанците от Македония и Одринско.
Въоръжената борба на българите в Македония и Одринско получава широк отзвук и в чужбина. Особено се вълнува общественото мнение в Русия. Тук въстанието е посрещнато с открито вълнение и симпатии. Събират се помощи за пострадалите. Ангажираността на Русия в Далечния Изток обаче не й позволява да се намеси активно.
Широко е отражението на Илинденско-Преображенското въстание върху английското обществено мнение. За формиране на политическа нагласа допринасят дописките на известния журналист Джеймс Баучър, кореспондент на в. “Таймс” за Балканите. В Лондон се създава Балкански комитет, чийто ръководител е Ноел Бъкстон. През март 1904 г. в Лондон се свиква международна конференция по македонския въпрос. От българска страна присъстват Екатерина Каравелова и проф. Иван Георгиев. Приета е Резолюция за справедливо решаване на македонския въпрос. Въпреки че европейската общественост симпатизира на въстаниците правителствата на Великите сили продължават да се придържат към политиката на запазване на статуквото, като усилията им се насочват към заставяне на Турция да проведе реформи в тези области.
За Илинденско-Преображенското въстание научават и в САЩ. Американският печат помества сведения за кланета, палежи и опустошавания, за произвол и наказателни операции срещу мирното население. Най-активен е американският вестник “Ню Йорк Таймс”. Специален пратеник за тези събития е Дж. Макдоналд. Сведения изпращат и директорът на Робър колеж, както и Джеймс Баучър и др.
Що се отнася до правителствата на балканските държави, то те изразяват лоялност към политиката на Турция спрямо българското националноосвободително движение.
Резултат от широкия отзвук на Илинденско-Преображенското въстание е Мюрцщегската реформена програма. На 3 октомври 1903 г. в Мюрцщег Русия и Австро-Унгария подписват протокол с предложение за реформи. Те целят чрез смесен руско-австрийски контрол да внесат подобрения в гражданското устройство и да модернизират финансовата система и жандармерията. Този проект се отнася главно за Македония и не среща подкрепа от страна на турските власти. Резултатът от прилагането му е незначителен.
Поражението на Илинденско-Преображенското въстание засилва противоречията във ВМОРО. Във вътрешната организация се оформят две крила, които условно могат да се нарекат левица и десница. Най-активна роля в левицата (сандинистите) играят дейците от Серски и Струмишки революционни окръзи. Те са за централизация и даване на по-голяма свобода на местните ръководства. Радетели на тази идея освен Яне Сандански са още Гьорче Петров, Христо Чернопеев и др. Десницата (сарафистите) се оглавява от Борис Сарафов, Иван Гарванов, Христо Матов и др. Те отстояват старите централистични принципи, залегнали в основата на ВМОРО. Даме Груев, който след погрома остава в Македония, опитвайки се да помага на страдащото население, полага напразни усилия да примири двете враждуващи групировки. След неуспешен опит за разбирателство на така наречения Рилски конгрес от 1905 г. се стига до политически убийства на дейци на организацията. На 28 ноември 1908 г. по нареждане на Яне Сандански са убити Иван Гарванов и Борис Сарафов. Това престъпление полага началото на десетилетни взаимни преследвания, жертви на които стават най-изтъкнатите ръководители на македонското освободително движение. През 1913 г. край Роженския манастир е убит и Яне Сандански. Тежки удари понася комитетската мрежа в Одринския революционен окръг. През 1907 г. в Дедеагач загиват най-изявените ръководители на тамошната организация Лазар Маджаров, Павел Васков и войводата Георги Гешанов.
През този период особено се засилват четническите движения на Гърция и Сърбия в Македония. Това води до редица взаимни нападения, атентати и нападения между представителите на различните пропаданди в областта. Засилва се и румънската пропаганда.
Междувременно, изплашени от Мюрцщегската реформена акция на Русия и Австро-Унгария, младите турски буржоазни лидери (т.нар. младотурци) създават комитета “Единение и прогрес” и през юли 1908 г. извършват държавен преврат, известен като “Младотурска революция”. Те се обявяват за въвеждане на позабравената турска конституция, изработена още през 1876 г. от Мидхат паша. Започва т.нар. епоха на “хуриета” (свободата). Българските чети получават амнистия и слизат от планините. ВМОРО излиза от нелегалност. От нейните крила се оформят две политически партии: Съюз на българските конституционни клубове (от десницата) и Народнофедеративна партия (от левицата). Прокламираното равноправие на всички народности в Империята се посреща с голяма радост и надежда за по-добър живот от българското население в Македония и Източна Тракия. Много скоро обаче младотурците забравят своите обещания. Техните амбиции да съхранят целостта на Империята отново са поставени над всичко друго. Репресиите срещу българското население са възобновени, при това с още по-голяма сила. Войводи и четници стават първите жертви на терора. Това принуждава ВМОРО да възстанови комитетската си мрежа и да възобнови нелегалната борба главно чрез четнически действия. Избира се нов централен комитет начело с Т. Александров, П. Чаулев, Христо Чернопеев.През 1911-1912 г. са организирани атентати в Щип и Кочани, на които турското правителството отговаря с масови кланета и репресии.
Националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринска Тракия са продължение на възрожденските усилия за ликвидиране на османската политическа и обществено-икономическа система, за справедливо и независимо от политиката на Великите сили разрешаване на националния въпрос. Върхова изява на тези усилия е народното въстание от 1903 г., организирано и ръководено от ВМОРО. Въстаническият устрем е жестоко прекършен от много по-многобройния и отлично въоръжен противник. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание изправя Българската държава пред необходимостта да търси военен изход за осъществяването на своята националноосвободителна програма.

(5800 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове