ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Общество, православна църква и българска култура
през ХV – ХVІІ век

Падането на България под османска власт прекъсва естественото историческо развитие на една цивилизация и култура, създадени през Средновековието на базата на славянската писменост, под закрилата на една могъща държава. Османското завладяване откъсва България от европейското развитие, от започващата по това време в Европа епоха на Ренесанса, създала модерния цивилизован свят. Разкъсана е връзката на България със славянския свят, с който тя традиционно се свързва чрез общността на езика, културата и религията. Със силата на оръжието са наложени чужди по дух, азиатско-феодални и мюсюлмански по своята същност материални, политически, стопански и културни отношения. Тази нова политико-икономическа конюнктура дълбоко противоречи на духа и историческите традиции на старата политическа система, на вековната българска цивилизация и на нейните стопански и обществени форми, на нейните религиозни, народностни и езикови основи. България е задържана за няколко века далеч от пътищата на европейския прогрес.
Преките последици от падането на България под османско владичество засягат всички сфери на живота на българския народ, на неговата материална и духовна култура. Разорено е селското стопанство, разрушени са много градове и крепости. Убийствата, грабежите, миграционните процеси предизвикват обезлюдяването на обширни области. Чувствително намалява демографският потенциал на българите. Социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в общност със статут на “рая”, т.е. стадо без никакви права, обособено в отделна религиозна общност. Българите нямат достъп до държавното управление на Империята и са принудени да търпят тежкото данъчно бреме, липсата на защита от страна на османските институции и изключителната несигурност на съществуването си.
В дълговременна перспектива османското завование променя парадигмата на българския исторически процес. Прекъснато е неговото естествено историческо развитие. Той е отклонен от европейския цивилизационен модел. Прекъснати са връзките на българското общество с неговото минало, унищожени са държавните и църковните институции, обезвредени са физически и морално аристокрацията и интелигенцията. Османците отнемат за дълго всички възможности за социална и политическа организация на българския народ. Наред с това, като се опират на своята превъзхождаща военна сила, на религиозния фанатизъм и на огромния бюрократичен апарат за стопанска и политическа принуда, те се опитват да обезличат българите в социално, народностно, културно и верско отношение.
През вековете на османската власт особено значим фактор за запазване на етническата цялост на българския народ е достигнатата висока степен на организираност на обществото. Тя осигурява устойчивостта, гъвкавостта и вътрешното единство на всички българи.
В началния етап на османското владичество българското средновековно общество е силно дестабилизирано. Продължителните военни действия предизвикват размествания на големи групи хора, което разрушава семейните, родовите и териториалните връзки. Ликвидирането на Българската държава премахва институциите, които чрез общото законодателство, администрация, войска обединяват българите от всички краища на страната. Унищожаването на болярството ги лишава от естествените им водачи и предизвиква необикновено за онова време изравняване вътре в българското общество, което силно впечатлява хората от другите европейски страни. Всички стават рая – производително и безправно мнозинство.
С ликвидирането на българския държавен механизъм и на неговите ръководители животът на българския народ се затваря в основните елементи на социалната структура – семейството и териториалните общности (селската община и градската махала).
Българското семейство е европейско по тип. То е моногамно и се състои от брачна двойка – мъж и жена, и родените от тях деца (обикновено три на брой). Този факт е твърде съществен, тъй като в османския културен модел семейството е полигамно – един мъж може да има четири съпруги. Тези различия са едни от основните между покорените и покорителите. Ръководна и представителна фигура в семейството е съпругът-баща. Той е юридически притежател на собствеността и господар на дома, а освен това е и жрец, изпълняващ голяма част от ритуалите в ежедневието и празниците. Съпругата-майка се грижи за отглеждането на децата, за домашните животни, за двора и градината, за дрехите и вещите, които обикновено изработва сама, и участва в селскостопанските дейности.
Семейството прави от новородения човек българин. В него той научава езика и начина на мислене, обвързан с християнската мирогледна система и определен от българския модел на живот, който той ще преповторят в своете бъдещо семейство. Този сложен феномен се нарича традиция – механизмът, чрез който българският народ осъществява движението си във времето въз основа на достигнатото в миналото.
Селската община е втората по численост и значение социална група в българското аграрно общество през XV-XVII в. Тя е териториално-професионална общност, в която човешките връзки се изграждат чрез съвместния живот в общо пространство и с еднакъв поминък. В условията на чуждата власт селската община играе важна роля за организирането на хората. Тя се състои от семействата, които живеят в селото и които действат като общност в множество важни ситуации. Нейна представителна част са мъжете от активната генерация. Възрастовата йерархия и тук е основен принцип, който дава предимство на най-старите. Селският свещеник е неформалният й лидер. Селската община е колективен орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариера, която защитава отделния човек от пряк контакт с нея. Всички задължения се осъществяват чрез общината. Пак чрез нея се отправят оплаквания към органите на централната власт. Друга функция на селската община е регулирането на отношенията между отделните личности и групи. Тя следи за християнския морал и за нормите на обичайното право. Селската община като социална група създава трайните връзки на единството, върху което се изграждат представите и нормите за “другия”, за “чуждия”. Тя е пазител на традицията, за да бъде продължен животът по правила, доказали във времето своята полезност и превърнати в задължение за всички.
За разлика от населението на селската община, жителите на градската махала нямат общ поминък. Те имат различни професии и определени от тях интереси. Затова главният принцип при обособяване на махалата е верският. Често българската махала съвпада с църковната енория, а център на общия живот е църквата. Нейното поддържане, както и поддържането на училището, изисква формирането на групи от хора, които да организират специални дейности. Така възниква църковното настоятелство – един изборен орган, който играе важна роля в обществения живот през епохата на българското Възраждане. През XVII в. в изворите започва да се среща терминът “варош”, с който се означава цялото християнско население на един град. Той свидетелства за по-висока степен на социална организираност, която постепенно се доближава до възрожденската градска община с разнообразните й обществени функции.
Еснафът е друга социална организация на градското население, която обединява занаятчиите с еднаква професия. Той защитава членовете си от вътрешна и външна конкуренция, грижи се за снабдяването им със суровини, поддържа цените, следи за качеството на продукцията. Дълго време този тип организации обединява християни и мюсюлмани, но със специализацията в някои занаяти се появяват типично българските еснафи. Те са по-съвършена форма на обществена организираност със специален орган на на вътрешно управление – общото събрание на майсторите.
Постепенно от общата маса на раята турската власт обособява редица професионални групи, които според едни изследователи притежават само по-различен, но не и по-висок статус, а според други това са привилегировани категории рая. Това население се разделя на две големи групи. Първата от тях може да се определи като военизирано население. Към нея принадлежат войнуците, дервентджийте и власите, които в замяна на задълженията си към Империята получават различни данъчни и социални облекчения.
Войнуците участват в османската армия като помощни тилови части. В мирно време те дават дежурства във владетелските конюшни. Войнуците могат да се определят като междинна прослойка между раята и привилигированата военна класа. Дервентджиите охраняват на планинските проходи. Те подпомагат с каруци, впрегатни животни и своята сила преминаването на трудните отсечки. Поради специфичните си задължения те са от малкото категории поданици на Империята, които практически са закрепостени. Власите са организирани в отряди, които нахлуват в съседните християнски територии и поддържат граничното напрежение. С отдалечаването на фронтовата линия през XVI в. влашките отряди станават излишни, загубват правата си и се изравняват с обикновената рая.
В другата голяма група на професионалните общности със специалната си организация и статут се отделят рударите, тузчиите, кираджиите, оризарите, масларите и др. Производителите от някои групи имат възможност да достигнат по-добро положение от своите сънародници. Особеностите на производството ги обособява в селища, които имат различен статут, като Чипровци, Етрополе, Самоков. В тях стопанският живот е по-интензивен, а жителите им са по–богати.
Важна роля за историческата перспектива на българския народ изиграват общностите на търговците и джелепкешаните. Във всички средновековни общества търговците имат възможност да постигнат добро имуществено положение и авторитет. В Османската империя те са част от градския елит. Много малко са сведенията за български търговци до XVII в., но постепенно се създава малка активна прослойка, от която ще се развие бъдещата българска буржоазия. Джелепкешаните имат същите перспективи. С времето те се утвърждават като обществени водачи. Появява се названието “чорбаджия”, което се възприема като титла. Поклонението на Божи гроб в Йерусалим въвежда още една титла – хаджия. Към края на XVI в. в българското общество вече има малобройна група от богати и имащи възможност да натрупат богатство хора, с признат авторитет на първенци както сред градското, така и сред селското население. Формира се българската социална структура.
В условията на османско владичество българският народ остава без държавна организация и аристокрация, която да го организира. В тази ситуация българската православна църква се сбодива с нови функции – тя става единствен официален организационен фактор на духовния и културен живот на българите. Така тя се превръща в основно средище за поддържане на българщината през ХV-ХVII в.
Историческите извори, свързани с ролята на българската православната църква в бита на обикновените българи са оскъдни поради специфичното й състояние, изразяващо се в унищожаване на самостоятелността й и новите й функции на организатор на българския духовен живот. Основните документи по темата са свързани с творчеството в манастирите на творци като Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Методи Драгинов, както и с житията на св. Георги Нови Софийски и св. Никола Софийски от поп Пейо и Матей Граматик. Особено важни извори са и пътеписите на чужденци, преминали през българските земи в епохата на Късното средновековие, както и отделни приписки към по-стари книги, отразяващи събития от местен характер, а също и множеството летописни разкази, дамаскини и др.
Проблемите, свързани с развитието на българската православна църква и култура през ХV-ХVII в. са частично засегнати в трудовете на Бистра Цветкова, Христо Гандев, Елена Грозданова, Петър Динеков и др. Най-пълни проучвания в тази насока са извършени от Цветана Георгиева.
В независимата българска държава от векове действа развита система от църковни институции, които обхващат цялата й територия и население. Те утвърждават и поддържат вярата в християнския Бог и неговия човеколюбив Син, морално-етичните норми на православието и изискванията за религиозно поведение на човека и обществото. В голямата православна общност Българската църква има дълга самостоятелна история, като заедно с това е неделима част от източнохристиянския свят.
Заточаването на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 г. означава ликвидиране самостоятелността на Българската църква. Цариградската патриаршия се възползва от благоприятния случай и присъединява нейните епархии към своя диоцез, назначавайки за духовен глава митрополит Йеремия. Търновската патриаршия е понижена в ранг на митрополия, включваща Преславската, Червенската, Ловешката, Крънската и Боруйската епархии. Към Охридската архиепископия, която от векове се ползва със самостоятелност, са присъединени Софийската, Видинската и Велбъждката епархии. Древните религиозни центрове Филипопол и Дръстър са подчинени на Цариградската патриаршия. Нанесени са щети на църковните сгради, множество църкви са превърнати в джамии. Унищожени са и манастирите около Търново, Червен, тези по р. Русенски лом и много др. Така единната организация на Българската църква е разкъсана и миряните попадат в зависимост от различни духовни центрове. Когато през 1557 г. великият везир от сръбски произход Мехмед Соколович създава Сръбската Печка патриаршия, в нейния диоцез попадат и българските Нишка, Скопска, Велбъждка и Самоковска епархии. През 1766 г. Цариградската патриаршия ликвидира Сръбската патриаршия, а през 1767-а нейната съдба споделя и Охридската архиепископия. Така всички балкански епархии преминават под прякото ръководство на Вселенската Цариградска патриаршия.
Запазването на църковната организация в българските земи, макар и под различно подчинение, все пак осигурява непрекъснатостта на религиозния живот на българите. По този начин големи общности от хора се оказват сплотени във верско отношение. В черквите се извършват както всички тайнства и ритуали на православното християнство, така и проповедническа, възпитателна и образователна дейност. Но без своя християнска държава и аристокрация Църквата е затруднена в своята дейност. Тя успява да запази своята организация и идейното наследство, но няма възможност да се усъвършенства както в догматично, така и в практическо отношение. Равнището на религиозната и обща образованост на духовните лица рязко спада. Приходите на енорийските духовници са толкова малки, че те обикновено имат и друг, по-доходен занаят. Висшите постове в епархиите обикновено се поверяват на гръцки свещеници, които често са корумпирани. Църковните длъжности се продават и купуват (т.нар. симония), което става върху гърба на обикновените вярващи. Показателен е фактът, че за 400 години се сменят 140 вселенски патриарси. Това е една от причините българските християни постепенно се дистанцират от висшено духовенство.
Проф. Цветана Георгиева определя две степени на българската църковна организация – дейността на свещениците и ролята на манастирите в живота на българите.
В обстановката на противоречиви тенденции в отношенията между висшето духовенство и българското паство нормите на християнското поведение се ограничават в няколко стриктно следвани изисвания: молитвата “Отче наш”, с която започва и завършва денят на човека; прекръстването преди всяка дейност, “за да помага Бог”; строгото спазване на постите. Българите задължително следват две от основните изисквания на християнската религия – кръщението на новороденото и опелото на мъртвия, а при възможност и църковно освещение на брака. В голяма част от селата малобройното свещеничество трудно може да осигури ежеседмична проповед. Продължават да битуват и да се разпространяват стари дохристиянски вярвания, обичаи и практики, както и еретични идеи. Развива се един особен духовен синкретизъм, който свързва различни по произход религиозни доктрини, възприемащи се от българите изцяло като християнски. Тази смесица от езически вярвавия и християнски догми, наречена простонародно християнство, свързва в мирогледна система отношенията на човека с бога и с висшите сили, с природата, със злото и неговите служители. Тя е сбор от идеи, обичаи и норми на поведение, който определя ежедневния живот на хората и е оновата на българската народна култура.
Простонародното християнство съществува в целия европейски свят и се изживява бавно с развитието на теологията, с усъвършенстването на църковната организация, с разширението на християнската образованост. Борбата на католическата и евангелистката църква по време на Реформацията и Контрареформацията ограничава простонародното християнство в Западна и Средна Европа чрез тясно формулираните постулати и строгите изисквания към религиозното поведение на вярващите в тях.
Европейците, които преминават през българските зами и които след това публикуват своите пътеписи, обикновено принадлежат към висшите слоеве на обществото. Мнозина от тях са теолози или имат теологично образование. Времето, в което живеят е изпълнено с религиозни спорове и войни, което ги прави особено чувствителни към чистотата на вярата. Те обвиняват в невежество българските православни свещеници и твърдят, че вярващите живеят в греховност или ерес. Българите обаче са убедени, че са истински християни.
От епохата на независимата българска държава в българските земи се запазва мрежата от манастири, която с различна плътност обхваща цялото етническо пространство на българите. Векове наред, изолирани от хората и ежедневието, монашеските братства продължават своята проповедническа и просветителска дейност, канонизирана от манастирските устави и традицията. Монасите строго спазват изискванията на религиозното поведение и са пример за миряните. Молитвите, бденията и литургиите са част от всекидневния им живот. Едновременно с това монасите са натоварени с тежък физически и интелектуален труд. Те се прехранват сами, работейки в манастирското стопанство, пишат, преписват и разпространяват книги за практическата проповедническа дейност на църквата. В манастирите се поддържат каноните на църковната живопис, създават се и се развиват религиозните и обществени идеи на епохата. През втората половина на ХV в. голяма част от манастирската мрежа започва да се възстановява. Следвайки отдавна установена традиция, в нея се обособяват като центрове големите християнски обители, чрез които се постига единство на цялата монашеска общност.
От стенописите със старозаветни, евангелски и житийни сцени, зографисани в малките храмове, поколение след поколение българи научават историята, догмите и нормите на своята вяра. Иконите им представляват материализирания лик на висшите сили, на които те се молят и на чието покровителство разчитат в трудния си живот. Църковната служба с мъдрите слова на проповедта и многогласните хармонични химни носи радост, утеха, упование, като едновременно с това и възпитава религиозно, духовно и естетически. Тук българинът е участник в едно тайнство, което го извежда от трудната робска действителност и го прави съпричастен към огромния християнски свят. Християнското религиозно самочувствие и самосъзнание дават увереност на отделната личност и на народа като цяло.
Големият брой манастири в българските земи е отговор на една всенародна нужда. Монасите в голяма степен компенсират малобройността на енорийското свещеничество. За кърещене, опело на мъртви, за причастие или изповед, когато е крайно необходим духовник, българите се обръщат към монасите от близкия манастир, чийто празник е най-големата радост за жителите на околността му. Тук е мястото, където идват и се събират хората, търсещи духовна и обществена опора, закрилата на светеца-покровител и на монасите (иноците), които му служат.
Главен религиозен и духовен център на Балканите, а и в целия православен свят, е комплексът манастири на Атонския п-в – Света гора. В него български е Зографският манастир “Св. Георги”, но български монаси има и в Хилендар, Ватопед и др. Много документи от Зографския манастир свидетелстват за посещения и дарения на българи от всички краища на страната още от ХV в. и за връзките им с манастирите в българските земи.
В българските земи като най-голям просветен център се очертава Рилският манастир. Той е възстановен след опожаряването му от турците по инициатива на трима братя – Йоасаф, Давид и Теофан, и започва своята дейност през 1460 г. Пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Рилския манастир става повод за спонтанен празник на православната вяра. Рилското братство съхранява голяма част от средновековната елитарна култура. Тук непрекъснато действа и килийно училище.
Вторият голям религиозен център е Бачковският манастир в полите на Родопите, който поддържа вярата както сред населението на планината, така и сред това на цяла Източна България. Манастирите “Св. Наум” в Охрид, Троянският и Етрополският играят същата роля за своята околност. Последният става особено популярен през ХVII в., след издигането на Етрополе като рударски център. Тук работят и неколцина калиграфи, най-известният от които е монах Данил. Наред с тях действат и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите са толкова много, че от ХVI в. този регион е наричан “Мала Света гора”.
Българите високо ценят своите манастири и всячески ги поддържат. Следвайки примера на живялите в миналото царе и боляри, те отделят от своите средства, за да ремонтират, разширяват, строят църкви и манастири, за да се изписват икони и за да се зографисват храмове. Всеки замогнал се българин като израз на социален престиж се чувства длъжен да подкрепя манастирските братства. Дарението е израз на християнска ревност, то осмисля духовно човешкото същестувание. Църквата и нейното паство са в устойчива връзка, която носи сили на хората, за да останат верни на своята вяра, на своя род, на своята култура.
Не всички манастири издържат на трудните условия на иноверската власт. Някои от тях изчезват завинаги или за известен период, за да бъдат възстановени от своето паство. Въпреки всички трудности манастирската мрежа се разширява.
За връзките на манастирите с миряните голяма роля изиграват таксидиотите – монаси, които обикалят селата и градовете, за да събират пари за църквата. Запазени техни бележници показват сложността на мисията им. В тях наред с християнските молитви са записани рецепци за лекуване на безплодие, за бои за вълна и кожи, за облагородяване на диви дървета, както и поучителни разкази, които забавляват, но и поучават слушателите.
Така православната църква чрез двете нива на своята организация – енориите и манастирите – покрива цялото етническо пространство на българите и изгражда трайни връзки между населението от отделните области. В условията на чуждата власт тя е единствената институция, която поддържа и подкрепя и религиозната, и националната принадлежност на българите.
В българските земи обаче живеят и хора, оставащи извън обхвата на православната църква. Наричат ги павликяни и вероятно са наследници на богомилите и на преселени в далечни времена арменски еретици. Те се самооценяват като истинските български християни и се отнасят враждебно към другите християни. Една част от тях приема исляма.
В тяхната среда намира добра почва и пропагандата на католическата църква. Следвайки решенията на Тридентския събор (1545-1563 г.), тя разширява своето влияние и на Балканите. След обиколката на францисканския монах Петър Сулинат в българските земи в края на ХVI в. се утвърждава първият голям център на католицизма – Чипровци. Мисионерската дейност на католическото духовенство дава значителен резултат. След Софийската католическа архиепископия, чийто център е Чипровци, се създават Марцианополската (Преславската) архиепископия, Никополската епископия и Охридската архиепископия. Паството им е малобройно и освен сред дубровнишките търговци, те имат успехи главно сред павликяните. Дейността на католическото висше духовенство е впечатляваща. Голяма част от него получава образованието си в италиански религиозни колежи. Неговите дейци – представители на първото поколение български католици – съчетават високата си образованост с вярност към католическата църква и любов към България. Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. правят много за създаването на стабилна католическа организация, като същевременно полагат грижи и за осъзнаването и революционализирането на българското население. Избухването на Чипровското въстание от 1688 г. е резултат изцяло от тяхната дейност.
В българските земи действа и армено-григорианска църква, която обслужва арменското население в градовете. Нейни храмове и свещеници има в София, Пловдив и Провадия. Както католиците, така и арменците правят немалко за просвещението на българите и спомагат за развитието на културата в българските земи.
Живеещите тук евреи също имат свой духовен живот и религиозна организация. Техният брой се увеличава в края на ХV в., когато намират убежище у нас след жестоките гонения, на които са подложени в Испания, Франция и Германия. Синагоги има във всички големи градове.
В българските земи, както и из целия Балкански п-в, намират място всички вероизповедания на средиземноморския свят, което създава условия от една страна за тежки религиозни конфликти, а от друга – за религиозна съвместимост и толерантност. Българите, изповядващи православна вяра са предимно толерантни към “чуждите” вери. Непримирими са единствено към исляма – религията на господарите-турци.
Завладяването на България от Османската империя в края на ХIV в. разстройва не само българската църковна организация, но и развитието на българската християнска култура. Въпреки наличието на някои ренесансови елементи, културата на Второто Българско царство по същество е култура от средновековен тип. Именно падането на България под османска власт е причина тя да остане такава и през първите три столетия на българите под османско владичество – до Българското възраждане. Духовният живот на българите преодолява тежки изпитания, но доказва жизнеността на християнската култура. За българския народ налагането на чуждото владичество е един вид изпитание, на което Бог ги подлага. Тази основна идея създава културния модел, който спасява народа от загубването на вярата в Христа и от възприемането на ислямската мирогледна система на победителя. Така е спасена и културата, и принадлежността на българите към европейските народи.
Средновековната българска култура е резултат на дълголетно развитие. Тя представлява една завършена и действаща система от религиозно-мирогледни идеи, от нравствени ценности, от художествено-литературни жанрове, живописни канони и архитектурни схеми. С нея се определят привичките и нормите в ежедневното поведение на човека в обществото. Основните насоки в това отношение се налагат от една малобройна група от висши духовници и боляри – интелектуалният елит на средновековното българско общество. Най-високите си достижения тази елитарна култура достига през последните десетилетия на ХІV в. в творбите на представителите от Търновската книжовна школа. Тяхното творчество се налага като един всеобщ еталон за всички православни християни от онова време. В произведенията на патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. изявени представители на тази книжовна школа се откриват тенденции за преминаване към нов етап във високото равнище на българската култура. Османското завоевание прекъсва рязко това развитие. Учениците на патриарх Евтимий заминават за чужди, по-близки или по-далечни страни. Там някои от тях заемат високи постове. Григорий Цамблак става митрополит на Киев, Йосиф II е назначен за цариградски патриарх, а Константин Костенечки работи в двора на сръбския княз Стефан Лазаревич. Те и много др. предават големите достижения на Търновската книжовна школа на другите православни страни, с което дават тласък за развитието на техния културен живот. Едновременно с това обаче българската култура загубва високото си дотогавашно равнище.
С унищожаването на българската държава изчезват онези структури и институции, върху които стъпва и културата. Държавата осъществява културното строителство и поддържа културната традиция. В условията на османското владичество културата не е в състояние да запази високото си елитарно ниво. Постепенно тя се приближава и изравнява с идеите, нуждите и възможностите на народната култура. С премахването на българската аристокрация изчезва духовният елит на обществото, онази негова част, която не само потребява, но и създава елитарна култура. Спряно е монументалното строителство на църкви и дворци, не се изготвят вече великолепните книги, предназначени за царе и патриарси. Културното развитие преминава изцяло в ръцете на народа. Масовата култура замества елитарната. Тази демократизация на културата, от една страна, е положително явление, но от друга – отрицателно, тъй като културата се опростява и профанира. Османското владичество изолира българската култура от динамично развиващия се европейски свят, в рамките на който през ХV-ХVI в. е преодолян средновековният мироглед и започват великите движения на Ренесанса и Просвещението. Българският народ обаче остава в рамките на Средновековието още векове наред, а българската култура се ограничава в съхраняване, поддържане и предаване от поколение на поколение на средновековното културно наследство. Така се оформя голямата културна пропаст между Европа и българския народ.
В пределите на Османската империя българите по необходимост съжителстват с ислямската култура, която е безкрайно чужда и недостъпна за тях. Това води до пълно разграничаване на българската култура от тази на завоевателите. Въпреки това взаимоотношенията между двете култури на ниско, народно равнище са неизбежни.
Възстановяването на манастирите в българските земи е първата стъпка към запазването на книжовността и нейното развитие, осъществявано от малък брой образовани хора – предимно свещеници и монаси.
Първият голям духовен център, който възстановява своява културна дейност е Рилският манастир. Предполага се, че през 1469 г. заедно с мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител са пренесени и творбите на българските книжовници от Евтимиевата школа. Доказателство за това е “Рилският панегириг” от 1479 г. – сборник, който съдържа 111 съчинения от византийски и български автори. Неговият съставител и преписвач е Владислав Граматик, който включва и своя оригинален “Разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гаврил съставя “Сборник със слова на Йоан Златоуст”, а Димитър Кантакузин – своето “Житие и похвала на св. Иван Рилски”. Преписваческата традиция е възстановена. Чрез нея се репродуцира идейното и жанрово богатство на православната книжовност. Тя осигурява необходимите за църковната проповед евангелия, молитвеници, сборници с химнопения и т.н. Възражда се образователната дейност на Рилския манастир. В неговото килийно училище векове наред се учат много поколения книжовници, духовници и преписвачи. През първите десетилетия на ХVIII в. Рилският манастир става център на дамаскинарската книжнина. Тук работи нейният най-виден представител Йосиф Брадати, както и неговия ученик монах Никифор.
Рилският манастир възобновява средновековния модел на културен център с трите му основни функции: обучение на свещеници и грамотни миряни, запазване и преписване на книжовното наследство и създаване на нови творби. Той се възприема и преповтаря от други манастири във всички български краища.
През ХVI в. София и околните й манастири се утвърждават като втори духовен и просветен център. Монаси от Драгалевския, Лозенския, Черепишкия, Кремиковския и много други манастири преписват редица църковни книги. Те са необходими за църковната проповед и за обучението на бъдещите духовници. Според Стефан Герлах през 1578 г. в София има две български училища. Впечатляват Четвероевангелието на поп Никола от Драгалевкия манастир, Кремиковското евангелие и още много книги сътворени в тези манастири. Най-изявена дейност сред книжовниците от Софийско развиват поп Пейо, Матей Граматик и поп Петър. Поп Пейо е автор на житие и служба на св. Георги Нови Софийски. Матей Граматик създава житие на св. Никола Софийски. И двамата автори следват традициите на класически житиен жанр, който в българските земи, за разлика от западноевропейските, остава основен жанр чак до Българското възраждане. Съдържанието на двете жития обаче е пряко свързано с тяхната съвременност и е силно актуално. В култ е издигнат един нов герой: мъченикът за христовата вяра. Така се дава пример на обикновените хора да следват пътя на новите светци и по никакъв начин да не приемат турската вяра. Тясно свързано със София е и делото на Яков Крайков, който отпечатва няколко църковни книги във Венеция и никога не забравя града, в който е получил образованието си. В началото на ХVII в. в София се завръща и зографът Пимен, който също преписва няколко книги. През ХVII и в началото на ХVIII в. се забелязва известно спадане на книжовния живот в София и околностите й.
В съвременните изследвания многократно се повтарят констатациите на чужденците за неграмотността и книжовната непросветеност на българските духовници от тази епоха. Авторите на Софийските жития от ХVI в. опровергават подобни общи твърдения. Те използват както библейски текстове, така и творбите на патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и други средновековни автори, което означава, че ги познават.
Важен културен център през ХV-ХVI в. в Западна България е и рударското селище Кратово, близо до което се намира манастирът “Св. Георги Лесновски”, обособил се като средище на книжовна дейност. Тук работят редица способни калиграфи като дяк Димитър, поп Лазар, поп Йоан и др.
През втората половина на ХVI и през ХVII в. се издигат и др. манастири, превърнали се в книжовни центрове: Черепишкия манастир, Врачанския манастир “Света Троица”, Тетевенския манастир “Св. Илия”, различни манастири в Македония и т.н. Така през ХVII в. мрежата от книжовни средища става все по-плътна. Книги се преписват в десетки манастири.
Книжовни центрове се появяват и извън манастирските стени. Свещеници и светски хора създават много книги в с. Аджар, в Дряново, в с. Горна Митрополия и т.н. Писането на книги се приема като богоугодно дело и създателите обикновено оставят приписка с името си, с времето и мястото на преписването, благодарност към тези, които са им помогнали и заклинателна формула да бъде запазена книгата. Книгите са голямата ценност, която съхранява вярата, културата и народността на българите.
Книгопечатането идва късно в българските земи. Първите български печатни книги са издадени от Яков Крайков във Венеция през 60-те години на ХVI в. В страната те се разпространяват от книжаря Кара Трифон от Скопие. Но тази инициатива не продължава дълго. Печатни книги, твърде малко на брой, се внасят от Влашко и Русия. Поради тази причина преписването на църковна книжнина продължава чак до ХIХ в.
Изявен представител на дамаскинарската литуратура през този период е Йосиф Брадати от Рилския манастир. Дамаскините се появяват в нашите земи като литературен жанр през ХVII в. Това са преписи и преработки на сборника на гръцкия монах Дамаскин Студит “Съкровище” от 1558 г., съдържащ поучителни слова. Те бързо се смесват с апокрифи, жития и исторически творби и стават любимо четиво на грамотните. Преписвачи и преводачи актуализират текста и го приспособяват към българската действителност. Дамаскините, които придобиват най-голяма популярност през ХVIII в., стават основа на два важни процеса в българската литература. Първият е стремежът на църквата да влияе по-силно върху обикновените хора, като ги учи на това що е грях и как трябва човек да се предпазва от алчност, властолюбие, прелюбодейство, суеверие, приемане на исляма и т.н. Вторият важен процес е промяната на говоримия, а чрез него и на литературния български език. Дамаскините утвърждават говоримия, а не архаичния вече църковнославянски език.
В най-оживените книжовни центрове към манастирите през ХV-ХVII в. са организирани български училища. В тях се усвоява четно и писмо, калиграфско изкуство, църковно песнопение и църковни книги. Това са т.нар. килийни училища, които не дават светска просвета. Учители в тях са някои от по-образованите монаси. През ХVII и първата половина на ХVIII в. в страната възниква широка мрежа от килийни училища, като се откриват и някои частни. В приписките все по-чество се срещат названията “даскал” и “граматик”. През ХVII в. например в Трявна децата учи даскал Стоян, а в Ловеч – граматик Душко. Броят на учениците в килийните училища обикновено не е голям – от 10 до 12. Обучението, макар и елементарно, все пак води до известно ограмотяване. През втората половина на ХVII и през ХVIII в. в нашите земи възникват гръцки училища. В подобно училище в Силистра учи известния книжовник и църковен деец Партений Павлович. Такива училища са създадени в Пловдив, Мелник, Търново, Котел, Скопие, Охрид. Те дават много светски знания, но на гръцки език, което крие опасност от денационализиране на част от българската народност, тъй като завършилите тези училища и добили добро образование нерядко приемат гръцко име, смятайки, че с него имат по-добри шансове в живота. Училища в северозападните земи откриват и българските католици. Най-известни са училищата в Чипровци и околността. Те стават проводници на една висока за времето си култура, родееща се с европейската образованост. Преподаването и в тях обаче не се извършва на български език.
Времето ХV-ХVII в. се характеризира със силно развитие на народното творчество. Господстващи фолклорни жанрове са юнашките, историческите и хайдушките песни. В песни и предания са отразени борбите на българите при Шишмановци, началото на османското владичество, падането на Константинопол, войните на австрийци и руси с турците и т.н. Особено голям е броят на песните, посветени на тежкото положение на народа: отвличане на роби и робини (“Три синджира роби”), вземане на деца за еничари, насилията и жестокостите над населението. Песните отразяват и съпротивата на народа, въстанията и хайдушката борба. В юнашките песни изпъкват образите на Момчил, Крали Марко, Хитър Петър и др., като не липсват образите и на отрицателни герой като Муса Кеседжия, Настрадин Ходжа и др. Хайдушките песни се явяват най-яркият художествен израз на народната съпротива, на нарастналото народно самочувствие.
Съществуващите народни знания и вярвания от епохата на Средновековието се запазват и след османското завоевание. Продължават да се четат различни гадателни книги (гръмници, коледници, трепетнци), някои апокрифни творби с гадания и предсказания и др. Понякога в тях се срещат наблюдения над природни явления, почиващи на реална основа.
Някои сборници с дамаскинарска литература хвърлят светлина върху вярванията и обичаите на българите. В тях са отразени и календарни празници със съответните обреди. Споменават се вълчи празници, за празнуването на Рождество Христово и Великден, определя се периода на великите пости, разказва се за русалийските празници, за горещниците, за св. Герман, за празнуването на задушниците и т.н. Особено място се отделя на вярването в магии: говори се за магьосници, баячки, самовили, бродници и др. подобни. По тях може да се съд за различни магически действия, свързани с отпъждане на болести и епидемии от къщата, селото и т.н.
Европейски пътешественици, минали през нашите земи, са оставили интересни описания на различни народни обичаи: сватбени, венчални, погребални, лазарски, трудови и др.
Проследяването на цялостната народна духовна култура през периода ХV-ХVII в. показва, че обичаите, обредите и вярванията служат като един вид етнически и социален определител. В рамките на семейния и селския колектив чрез духовната дейност става приобщаването на подрастващото население към културните традиции на предхождащото го, чиито корени и етническо съзнание са чисто български. Така младите българчета остават изолирани от турците. Чрез многократното общуване в рамките на колектива се утвържвана народната традиция и се съхранява българската народност.
При покоряването на страната турците извършват големи разорения, особено в районите, където се среща по-упорита съпротива. След завладяването на България нашествениците спират разоренията, защото вече им се налага да живеят съвместно с българите. Това води до забележими промени. Навсякъде в градовете рухват крепостните стени, за да не се крият зад тях бунтовници и метежници. Изключение правят само граничните крепости, в които се установяват турски гарнизони. В градовете се появява един чужд архитектурен елемент – джамията. В такава се превръща църквата “Св. 40 мъченици” в Търново; митрополитската църква “Св. Георги” в София е превърната в “Гюл джамия”, църквата “Св. София” – в “Силвуш паша джамия”. Други обществени постройки издигнати от завоевателите са кервансараите, хановете, каменните мостове, баните, безистените. Новото строителство изменя облика на градовете, но дава възможност и за изява на българските майстори, които не еднократно проявяват своите технически и архитектурни знания и умения. В края на ХVI в. в градовете започват да се строят часовникови кули. По това време българските села са малки и бедни. Тяхното благоустрояване не отива по-далече от построяването на обществен кладенец или чешма. Постепенно обаче почва да се променя видът на българската къща. От прост едноетажен строеж от дърво и камък, със сламен покрив и без никаква украса, от ХVI в. насетне в строежа на къщи се забелязва забележително развитие. Намаляват сламените покриви, заменени с плочи или керемиди. Издигат се двуетажни къщи с чардаци, изградени от камък и дърво. Появяват се приемни стаи за гости, разнообразяват се жилищните помощения, възникват системи за утопление, бани, тоалетни и др. Особено красиви са къщите в с. Арбанаси, Търновско, в Банско, в Копривщица.
С течение на времето Османската власт, макар и трудно, разрешава възстановяването на порутените църкви. Много по-трудно обаче тя допуска строеж на нов храм. Когато все пак даде разрешението си строителството му е обвързано с редица ограничения – сградата трябва да е малка, еднокорабна и ниска. Това не пречи на майсторите да вложат максимални усилия за раздвижването на фасадата чрез абсиди и ниши, а вътрешността на постройката е разхубавена от прекрасни стенописи и икони. И все пак през ХV-ХVII в. живопистта си остава бедна, което се дължи на своеобразната затвореност на отделните райони в страната, изключваща влиянията и заемките.
Традиционната материална култура на българите не претърпява съществени промени след завладяването на страната от османците. Тя продължава да бъде функционална и свързана с конкретните потребности на българския народ. Изработват се керамични съдове, като се оформят специализирани райони: Троянско, Тетевенско, Берковско, Разложко, Петричко, Трънско и др. Каменната пластика се среща като скромна украса на черкви, манастири, мостове, кладенци, чешми и надгробни плочи. Дърворезбата не достига най-добрите образци от епохата на Второто българско царство, но все пак съществува по иконостаси, ракли, сандъци, хурки, геги, свирки и др. Медникарските произведения постепенно изместват глинените и дървените съдове от домашния инвентар. Майсторите златари създават великолепни предмети с висока художествена стойност: обковки на евангелия, потири, дискоси, Чипровски кръстове, чаши и др. Продължава развитието на тъкачеството, килимарството, изработването на гоблени и др. Тъкането, везането, плетенето дават възможност за изява на затворените в тесния семеен кръг жени. Създаденото още в средновековна България облекло остава почти непроменено през османския период. Като най-устойчиви народностни носии се налагат сукмената, саячната и мъжката бяла и чернодрешна носия.
Доскоро в историческата наука съществуваше убеждението, че периодът ХV-ХVІІ в. е “тъмна епоха”, безплодно време в българската история, че това са векове на безпросветеност, безправия, насилия и отчаяние. Това мнение вече до голяма степен е преодоляно. Изследванията показват, че културата оцелява и се развива през всичките години на османското владичество в нашите земи. Но пред нея са поставени тежки препятствия, тя е лишена от контакт с европейската култура, трагично се забавят развойните процеси, преповтарят се стари културни постижения.
Като цяло българската култура през ХV-ХVII в. снижава равнището си. Изчезва елитната култура, предназначена за боляри и висши духовници от средновековната епоха. За сметка на това обаче българската култура става дълбоко демократична. В нея доминират традицията и консерватизмът. Народните песни, предания и легенди са абсолютно достъпни за всеки българин и принадлежат на неговото виждане, естетика и език.
Потенциалните творчески възможности на българите са отразени най-добре в дейността на българите-католици през ХVII в. През ХVI в. в литературата се очертават значителни и оригинални творци като поп Пейо, Матей Граматик, Методи Драгинов и др.
Основно постижение на културата през ХV-ХVII в. е съхранението на българската народност. Макар че по вид тя продължава да бъде средновековна, нейното значение е в опазването на българите от асимилационни влияния, в осигуряването му на собствен духовен свят. Всичко това ще му помогне да дочака прогресивното развитие на възрожденската култура през ХVІІІ-ХIХ в.

www.kabinata.com - Онлайн курсове