ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Християнизация на Българската държава при княз Борис І (852-889)

В резултат на далновидната външна политика на българските ханове Крум (802-814), Омуртаг (814-831), Маламир (831-836) и Пресиян (836-852) към средата на ІХ в. територията на Българската държава обхваща земите между Средния Дунав и Беломорието, между р. Днепър и дн. Албания. Вследствие на това териториално разширение значително нараства славянският елемент в държавата, което налага промени в управлението й. Ханството се разделя на териториално-административни области, които се управляват от хански наместници, а славянските князе губят правомощията си. Така племенният партикуларизъм престава да бъде определящ административната уредба на страната. Въведеното от хан Крум кодифицирано законодателство заменя обичайното право на славяни и прабългари и превръща цялото население на държавата в поданик единствено на хана. С тези действия българските владетели от първата половина на ІХ в. полагат основите на централизацията на Българската държава и я издигат в основен политически фактор в Европейския югоизток. Въпреки това обаче тя не се числи към семейството на културно развитите християнски държави и на нея се гледа с пренебрежението и недоверието на варварска държава. Разрешаването на този проблем стои с особена острота при управлението на хан Борис (852-889), който се заема с трудната задача да продължи успешно започналите процеси на етническа интеграция между славяни и прабългари и да спечели авторитет на Българската държава.
Историческите извори за християнизацията на България могат да бъдат разделени на три групи: домашни, византийски и западни. Основни домашни извори са Балшенският надпис, старобългарският разказ “Чудото на св. Георги с българина” (Х в.), приписката на Тудор Доксов към неговия превод на “Слова против арианите” от византийския автор Анастасий Александрийски, както и Пространното житие на св. Климент Охридски. Визатийските извори по тази тема включват хрониките на продължителите на Теофан, съчиненията на Йосиф Генезий (Х в.), Константин Багренородни (Х в.) и Нил Доксопатър, Посланието на патриарх Фотий до хан Борис (864-865 г.), “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” на Теофилакт Охридски, както и Дюканжовия каталог на българските архиепископи (ХІІ в.). Западни извори са Фулденските и Бертинските анали, “Живописите на римски папи” на Анастасий Библиотекар (ІХ в.), хрониката на Регинон (ІХ-Х в.), Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите (866 г.) и др.
Сред изследователите на Борисовото управление изпъкват имената на проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), акад. Димитър Ангелов (“Формиране на българската средновековна народност”), както и тези на проф. Иван Венедиков, проф. Иван Снегаров, проф. Александър Бурмов, акад. Иван Дуйчев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др. Най-задълбочена обаче е монографията на проф. Васил Гюзелев “Княз Борис І. Покръстване на българите”. Значими чуждестранни историци, занимавали се с управлението на княз Борис са Константин Иречек, Стивън Рънсиман, Арнълд Тойнби и др.
През 800 г. папа Лъв III коронова франкския крал Карл I Велики за “свещен римски император” и по този начин прави пробив във византийския универсализъм. Това събитие от европейската история бележи началото на съперничеството между Константинополската патриаршия и Римското папство за религиозно-културното предстоятелство над християнския свят за столетия напред. Проводници на техните интереси стават двете водещи християнски политически сили – Византия и Немското кралство.
Разпространението на християнството в Западна Европа, което се възобновява с особено голяма сила през VIII в. и продължава през IХ-Х в., е ръководено изцяло от немците, граничещи с езическите територии на север и на изток. През средата на IХ в. започва борба на славянските държави по Средния Дунав за неутрализиране на влиянието на немските мисионери. В тази борба умело се намесва Византия, която се стреми да отнеме първенството на Римската църква спрямо славяните. Именно на фона на тази общоевропейска картина на международните отношения започва управлението на хан Борис I (852-889).
Той се възкачва на българския престол в твърде сложен и напрегнат момент. Включването на славянските племена от Македонската и Родопската област в пределите на Българската държава изостря отношенията с Византия. Завоеванията в среднодунавските земи през първата половина на IХ в. поставят България в непосредствено съседство на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско. Това разширение на Българската държава в стратегически области – територията по Средния Дунав, Тракия и Македония – определя по-нататъшните насоки на българската държавна политика при хан Борис и утвърждава България като реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят.
Първоначално българо-немските отношения запазват мирния си характер и мирният договор от 845 г. се спазва. През 853 г. обаче настъпва рязък обрат в отношенията между Българската държава и Немското кралство. Според Бертинските летописи хан Борис сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. В последвалата война между българи и немци хан Борис привлича на своя страна краля на Франция Карл Плешиви, а Немското кралство – Хърватско. Българите претърпяват тежко поражение в хърватските земи, а на северозапад българските територии са подложени на голямо немско нашествие. За това свидетелстват данните на Константин VII Багренородни и “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски. Според проф. Васил Гюзелев мирните договори, сключени с Немското кралство и Хърватско, не довеждат до значими териториални промени. При тази тежка ситуация българският владетел се принуждава да се откаже от съюза си с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволява на хан Борис да ги възпре от по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.
През 855 г. се изострят отношенията между България и Византия. Конфликтът прераства във война, причините за която трябва да се търсят в опитите на Империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и по море от кесаря Варда, са завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Със средствата на дипломацията хан Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу Българската държава. През 856 г. между двете страни е сключен мирен договор и се осъществява размяна на военнопленници.
В началото на 60-те години на IХ в. настъпва ново прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултат на което се стига до възникване на нови коалиции в Европейския югоизток през 862-864 г. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засяга сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това води до създаването на нов военен съюз между двете страни през 862 г., който е насочен срещу Великоморавия. През 863 г. Людовиг Немски, подпомогнат от българските войски, започва война с Великоморавското княжество. При създалата се опасна ситуация за Великоморавия нейният владетел княз Ростислав търси сближение с Византия. От Империята той иска проповедници, които да разпространяват христовото учение на говоримия от народа му славянски език. Това е начин да се отстрани немското политическо и културно влияние, чийто проводник е немското духовенство. Водена от своите интереси, Византия сключва съюз с Великоморавия най-вероятно през същата 862 г. Пристъпвайки към този дипломатически акт Империята се ръководи и от още едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовиг Немски или през следващата година – 863-а – хан Борис обещава да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел са достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стреми да установи своето духовно господство над Българската държава.
Това е и причината след като отблъсква арабите през есента на 863 г. Империята да организира внезапен поход срещу България. С този военен натиск тя цели да откъсне България от съюза с Немското кралство и да я принуди да приеме християнството от Константинопол. Византийският император знае, че хан Борис няма да успее да организира контрадействия, поради заетостта на войските му във войната срещу Великоморавия, както и поради различните природни бедствия (суша, продължителни земетресения), стоварили се върху българския народ по това време. Крайно отрицателно върху Българската държава се отразява и поражението на войските й от сърбите на княз Мутимир. Съвременни сръбски учени обаче изтеглят тази война след 870 г. С похода от 863 г. византийският император цели не да завладее български територии, въпреки че има тази възможност, а да застави хан Борис да подпише мирен договор, задължаващ го да приеме християнството от Константинопол. С този си ход Византия отдава предпочитание на “политиката на кръста” пред “политиката на меча”. През есента на 863 г. България и Византия сключват “дълбок мир”, който води до разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от Константинопол. По силата на сключения договор България получава отново областта Загоре.
Значението, което отдава Византия на този договор е огромно. Византия знае, че поставяйки българите под църковната власт на Патриаршията, ги поставят и под своето политическо настойничество. Константинополската патриаршия се явява инструмент в държавната политика на императорите, проводник на политическите им цели. Според патриарх Фотий християнизацията на един народ е най-сигурното средство за премахването на всякаква негова враждебност към Византия. Подарявайки Загоре, Византия цели у българите да изчезне споменът за двувековната кървава вражда. По този начин Константинопол се надява, че това което не се удава на войските на Константин V Копроним (741-775) и Никифор I (802-811) може да бъде постигнато безкръвно от византийското духовенство.
Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави е основна цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата той вижда основния път за нейното постигане. Този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили - Немското кралство и Византия, като целта му определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и впоследствие спрямо Рим и Константинопол. С поемането на задължението да се приобщи към християнството и Константинополската църква Борис, подобно на византийския император, иска да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в неин крепител. Това е и по-дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.
След покръстването на българските пратеници в Константинопол, за България заминава мисия от византийски духовници, начело с епископ. Хан Борис със близкото си обкръжение е покръстен пръв и приема името на своя кръстник – византийския император Михаил III (842-867). Борис изоставя ханския титул и го заменя със славянската титла “княз”. Княжеската титла, макар и неравностойна с ханската, в политическата терминология на раннославянските езици единствено се доближава до идеята за върховната власт. Според някои специалисти тази промяна става чак към края на Борисовото управление, когато славянският език и писменост стават официални в държавата благодарение на книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България в периода 886-893 г.
Годината на покръстването на княз Борис не е категорично изяснена. В българската историография се споменава всяка една от годините от 863 до 867 г. Петър Мутафчиев и Георги Бакалов посочват 863-864 г., Васил Златарски – 865 г., а Васил Гюзелев – 866 г.
Като всяко знаменателно събитие от онова време, и кръщението на българите става обект на множество легенди, свързвани с християнския провиденциализъм. Според тях Борис приема християнството под влияние на една картина на Второто пришествие или под въздействието на разказите на покръстената си сестра. Широко разпространена е и легендата за кръщението на 54 000 българи по р. Брегалница, извършено от св. Кирил. Някои учени смятат, че в това легендарно известие има зрънце истина, което третира достоверен исторически факт.
Йоан Скилица съобщава, че хан Борис, ръководен от известни верски и други съображения, свързани с опасността от дестабилизация във вътрешно-държавния живот, осъществява акта на своето християнско кръщение тайно през една нощ на 864 г. За една голяма част от управляващия български елит, която не желае да проникне в дълбокия смисъл на провежданата от владетеля духовна реформа, езичеството си остава символ и крепител на държавната независимост, а християнството – проводник на враждебната византийска политика. Враждебните настроения сред определени кръгове от управляващата върхушка, създаващи реална опасност от прерастването им в открито недоволство срещу държавната власт, заставят владетелското семейство да се покръсти без особени церемонии.
Преходът от езичество към християнство се оказва нелесен. Проповедта на гръцки език не позволява на обикновеното население да вникне в смисъла на християнските тайнства, а старите езически вярвания си остават широко разпространени. Византийските свещеници извършват предимно прости обреди като кръщене и черкуване. Така стабилитетът на вътрешно-държавния живот на Българската държава става застрашен от проникването на прякото византийско влияние в него. Успоредно с официалната византийска мисия, християнството се проповядва и от различни еретици и лица без църковен сан. По българските земи се появяват и мисионери на юдеизма и исляма. Към създадения религиозен хаос се добавя и насилието, употребено от държавната власт при покръстването на отделни лица и цели селища.
Зреещата болярска и народна опозиция срещу християнската религия и срещу сближението с Византия прераства в открит бунт срещу покръстването. Според Бертинските летописи той избухва през пролетта на 866 г. в “десет комитата на държавата”, в които болярите разбунтуват народа срещу княз Борис. Бунтовниците идват въоръжени в Плиска и се събират около двореца на българския княз. Религиозните подбуди на бунта и неговата антихристиянска насоченост са добре представени в изворите. Според “Отговорите на папа Никой I по допитванията на българите” той не им дал “добър закон” и те въстават срещу него “като против отстъпник от бащината чест и слава”, както отбелязва пък Йоан Зонарас. Заради това те “искали да поставят друг княз”. Но Борис успява бързо да потуши бунта с помощта на верните си столични боили и на “кръстния знак”. Той наказва със смърт само 52-ма от болярите и техните семейства, а на народа “позволил да си отиде невредим” (Бертински летописи). Тази разправа само с част от управляваща върхушка подсказва, че вероятно най-голяма активност в бунта проявяват онези представители от прабългарската аристокрация, чиито съсловни и политически интереси се накърняват особено чувствително със засилването на самовластието на българския владетел след покръстването. Решимостта на неговото потушаване обаче, и още повече – ликвидирането на корените на възможното повторно негово проявление, доказват непоколебимостта на княз Борис I да довърши започнатото дело. Трябва да се отбележи, че в домашните извори бунтът не е отбелязан – очевидно с цел да не се опетни името на княза, обявен впоследствие за светец.
След потушаването на бунта срещу покръстването през 866 г. пречките за по-нататъшното успешно разпространение на християнството сред народа са премахнати. Вероятно затова в българските извори – надписа на княз Борис от с. Балши (в дн. Албания) и приписката на Тудор Доксов към превода на “Словата на Атастасий Александрийски против арианите” – като година на покръстването на българския народ се сочи 866 г. От този момент християнството официално става държавна религия и всякакви опити за връщане към езичеството биват смятани за престъпление, заслужаващо строги санкции. Символичен израз на тази начална победа на християнството над езичеството е строителството на нови църковни храмове в страната. С бунтовните събития от 866 г. историците бележат край на първия етап на християнизаторската политика на княз Борис – издигане на християнството в държавна религия на България.
Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването принуждават княз Борис да помисли за бързо уреждане на въпроса за статута на българската църква. Те показват, че липсата на българска църковна организация може да бъде сериозна заплаха за независимостта и сигурността на държавата. Приемането на християнството от Константинопол създава практическа възможност за засилване на византийското влияние във вътрешно-държавния живот. Поради това изграждането на собствена българска църква е втората важна задача в християнизаторската политика на мъдрия и дълновиден български владетел.
По силата на сключения мир с Византия първоначално Борис се обръща към константинополския патриарх Фотий (858-867; 877-886) с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Но вместо ясен отговор той получава обширно послание, което е “Ръководство на владетеля” за това какви качества трябва да притежава християнския владетел. Не споменава нито дума относно статута на бъдещата българска църква. След този твърде дипломатичен отказ от страна на Константинопол княз Борис в търсене на решение на българския църковен въпрос се обръща към папски Рим.
На 29 август 866 г. към Рим се отправя българско пратеничество – кавхан Петър и боилите Йоан и Марин. Те връчват на папата 115-те въпроса на българския владетел, отнасящи се до християнизацията на народа – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и др. Почти едновременно с пратеничеството до Рим Борис изпраща и друго българско пратеничество до Регенсбург – до крал Людовиг Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. По този начин българският владетел като че ли желае да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. Папа Николай I натоварва с изготвянето на отговорите на българските въпроси Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” (106). В България те са донесени от специално римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис на 13 ноември 866 г. Те са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешно-държавния живот в навечерието на покръсването и непосредствено след това. Съдържанието им показва, че във въпросите на Борис до папата доминират три основни теми: за юридическия статут на Българската църква; за позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; за това как трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи. Заедно с това Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “християнския закон”, както и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, засягащ ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай I отговаря, че той трябва да се нарече “ако не патриарх, то поне архиепископ”. Това се смята от българската истоиография за голям успех за княз Борис и Българската държава.
Скоро в България пристига и немското пратеничество, което не се задържа дълго в страната, защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийското духовенство бива прогонено от страната. По този повод в енциклика до източните църкви патриарх Фотий осъжда поведението на Рим.
След това първоначално сближение с Римската църква последват разногласия по повод отказа на папа Николай I, а след него и на папа Адриан II (867-872), за архиепископ на България да бъде ръкоположено лице, посочено от българския владетел. Измежду римските духовници той първоначално се спира на епископ Формоза Портуенски, като през 867 г. в Рим пристига ново българско пратеничество с предложение за неговото ръкополагане. Новият папа Адриан II отказва това ръкополагане като връща българското пратеничество с нови двама епископи – Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски (алтернатива на новото предложение на княз Борис – Павел Популонски). През февруари 868 г. Формоза Портуенски и Павел Популонски се връщат в Рим с поредното българско пратеничество, оглавявано отново от Петър. Новото искане на българския владетел е за архиепископ на България да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите. И това предложение среща отказ и се заменя от ново, неуважително предложение – някой си поддякон Силвестър, когото папата изпраща в Плиска, придружен от епископ Леонард Анконски. Княз Борис I връща папското пратеничество с остро писмо, с безапелационното искане за утвърждаване на дякон Марин или на Формоза за български архиепископ. С поредния отказ Римската църква пренебрегва интересите на българския владетел и недооценява неговата решимост в преследването на българските политически цели.
Преминаването на България в лоното на Римската църква поставя началото на нов конфликт между Рим и Константинопол, в който именно решаването на българския църковен въпрос заема основно място. Гъвкавата дипломация на княз Борис в периода 866-870 г. принуждава Византия да бъде по-отстъпчива спрямо предявените от българската страна искания с цел да избегне опасността от съседство с една обширна християнска държава, намираща се под върховенството на папския Рим. През 867 г. на константинополския престол се възкачва император Василий I Македонец (867-886), който преценява, че е по-удачно да изглади противоречията на православието с Рим и по друга причина – заплахата от изключително силните по това време араби. Същевременно и папството предпочита да тушира противоречията, а замяната на Фотий с по-умерения патриарх Игнатий (867-877) води до решението да се свика Вселенски събор. Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис I по българския църковен въпрос е именно решението на VIII Вселенски събор, който заседава в Константинопол през 869-870 г. Самият събор се открива на 5 октомври 869 г. и продължава до 28 февруари 870 г., но решение по българския църковен въпрос се взима на извънредно заседание от 4 март 870 г. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви (патриарсите на Константинопол, Ерусалим, Александрия и Антиохия, както и пратеници на римския папа) император Василий I Македонец поставя за разглеждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът постановява България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. За пръв български архиепископ патриарх Игнатий ръкополага Йосиф. Зависимостта на Българската църква от Константинополската е формална, защото следващите й предстоятели се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да няма формално признание на юридическите си права, има възможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състои и голямата значимост на постигнатото съборно решение от 870 г. Въпреки че не получава пълна независимост на българската църква, книяз Борис постига максималното с оглед на конкретните обстоятелства. С последователната си и решителна политика той много скоро след покръстването успява да се сдобие с автономия за българската църква. На Вселенския събор през 880 г. автономността на българската архиепископия е потвърдена.
Неуспехът, който претърпява Римската църква в двубоя с Константинопол през 870 г. не преустановява опитите й за връщането на българския църковен диоцез под нейната юрисдикция. Както в близкото десетилетие, така и в следващите периоди от развитието на съперничеството между Изтока и Запада, тя прилага своите дипломатически средства за привличане на България в своето лоно. Изворите показват, че такива стъпки не липсват и от страна на българските владетели. При конкретни обстоятелства, породени главно от българо-византийските отношения през Средновековието, те търсят подкрепата на Римската църква за отстояване на политическите интереси на Българската държава. Но възстановяващите се периодически българо-римски църковни отношения никога не откъсват България и българите от православния Изток. Обвързването на Българската църква с Константинопол през 870 г. полага началото на тяхната трайна принадлежност към християнския Изток. С този акт се създават благоприятни условия не само за включването на новопокръстеното българско общество във византийския културно-религиозен кръг, но и за формирането на славяно-византийската общност през Средновековието.
През 870 г. княз Борис отстранява римското духовенство и в страната пристига архиепископ Йосиф заедно с внушителна византийска мисия от епископи, свещеници и монаси, които започват да разпространяват христовата вяра в българските земи. Територията на страната е разделена на епископии, чиито брой не е категорично уточнен, но вероятно първоначални епископски центрове са Сердика, Белград, Дръстър, Бдин, Охрид, Скопие и др. Несъмнено княз Борис започва усилено строителство на църкви и манастири, макар че преките данни за това да са твърде оскъдни. За такива се преустроени и някои езически храмове. Резиденцията на архиепископа вероятно е Голямата базилика в Плиска. Отношенията между духовната и светската власт се градят на принципа на “цезаропапизма” – владетелят стои над църквата, която му е подчинена. Като цяло българската архиепископия се изгражда по подобие на Константинополската патриаршия.
Със създаването на независима българска църква се слага край на втория етап от християнизаторската политика на княз Борис I.
Актът на покръстването е само външната, дипломатическата страна на една важна духовна промяна, която е предизвикана от много по-дълбоки и сложни причини от различен характер. Част от тях се отнасят до позициите на християнството по българските земи до официалното му въвеждане, а друга – до социалнополитическите изменения, настъпили в развитието на българското общество и държава през първата половина на IХ в.
Според изворите, писмени и археологически, християнството придобива широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед по тези земи се свързва с дейността на христовите апостоли Павел и Андрей през I в. Сред местното население то утвърждава своите позиции благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища. След разделянето на Империята на западна и източна Константинополският епископ получава титлата патриарх, с което му се отрежда особено почетно място в църквата. Въпреки това папството запазва своето върховенство в църковния живот на западните балкански земи, които с покриват със старата провинция Илирик. Император Лъв III Исавър отнема църковната власт на папския Рим над тези земи заради неговото противопоставяне на иконоборската му политика. Така от началото на VIII в. всички християни от балканските земи, намиращи се под политическата власт на Византия, признават за свой духовен глава константинополския патриарх.
Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през VI-VII в. разстройват в значителна степен организирания църковен живот в тях. Особено голяма е разрушителната сила на славяските нападения през VI-VII в. В много райони християнството битува сред местните жители със своите най-елементарни предания и представи. Постепенно то започва да прониква и сред новите заселници на балканските земи – славяните, част от които дори го приемат доброволно, а други – в резултат на провежданата от самите византийски управници християнизаторска политика. В хода на териториалното разширение на българските земи през първата половина на IХ в. в Българската държава се включват такива важни християнски средища като Сердика, Филипопол, Месемврия, Боруй, а носители на християнството са не само жителите на тези градове и техните околности, но и част от славяните, чиито земи в Македония, Тракия и Родопската област също биват присъединени към България. За укрепването на позициите на християнството спрямо тези на езичеството на славяните и прабългарите, живеещи в териториалното ядро на държавата в Мизия, показателно е неговото проникване сред някои членове на ханската фамилия като синът на хан Омуртаг – Енравота и сестрата на хан Борис. Хипотезата за християнската принадлежност на владетелите от рода Дуло също говори за проникването на християнството по тези земи. Наблюденията върху изворовия материал за периода от първата половина на IХ в. показват, че християнизираното население в Българското ханство значително се увеличава. Организираните гонения по времето на Омуртаг и Маламир се оказват една временна мярка, която не довежда до ограничаване на християнското влияние в страната, и то се засилва по най-различни пътища, както по време на война, така и в дни на мир. Така в средата на IХ в. верските различия в иначе укрепналата териториално българска държава застрашат да разрушат основата на нейното единство. С цялата си сложност въпросът за религиозното единство се откроява при управлението на хан Борис. Взетото от него решение за издигане на християнството като обща и задължителна религия в държавата е продиктувано и обусловено от промените, които настъпват в нейното развитие.
В средата на IХ в. Българската държава все повече изпитва необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно може да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различават значително в своите езически вярвания. А и езичеството като цяло започва да губи своите позиции пред християнството, разширяващо все повече своето пространство в територията на Българската държава и засилващо верския антагонизъм сред нейните поданици. При това нестабилно вътрешно състояние България може лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис, който има ясна представа за международните позиции на своята държава по отношение на християнските държави, добре познава ролята на християнството като универсална религия. С въвеждането й като официална религия в страната, той може да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието й като суверена държава. Очерталите се имуществени, социални и идейни противоречия в българското общество може да се обяснят чрез християнството, което утвърждава божествения произход на всяка земна власт, налага идеята за самодържавието и по този начин укрепва позициите на самия владетел, който се назовава “от Бога поставен”. Православната, християнска доктрина за държавата като патримониум на владетеля консолидира българското общество в границите на централизираната българска държавност, която носи и съхранява модела на собственобългарската, културно-историческа идентичност.
В своята непоколебима религиозна политика българският владетел се ръководи и от тенденциите в международния живот на Европа в средата на IХ в. По това време почти всички европейски държави вече са приели християнството и България като езическа страна, макар и с обширна територия, е застрашена от сериозна изолация. С приемането на християнството Борис възнамерява да утвърди нейното място и роля в системата на европейските държави. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстеният български народ получава възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.
Очертаните промени във вътрешно-политическото състояние на Българската държава показват, че до голяма степен издигането на християнството в държавна религия е последица от логиката на нейното историческо развитие във времето и пространството на тогавашна Европа. Развоят на конкретните политически събития в нейния международен живот през 863 г. само ускоряват осъществяването на важната духовна промяна, като принуждават княз Борис вместо от Рим да приеме християнството от Константинопол. Друг е въпросът дали княз Борис се принуждава на тази стъпка или тя е дело на далновидната му политическа игра и умелото използване на противоречията между Рим и Константинопол с цел да направи Константинополската патриаршия по-отстъпчива по българския църковен въпрос и постигането в крайна сметка на максимално самостоятелна българска църква. Показателен за логичния избор на княз Борис да приеме християнството от Константинопол е и фактът, че “цезаропапизмът” във Византийската империя отговаря на традициите на тангризма, при който властта на хана също му е пряко дадена от върховния Бог.
Християнизаторската политика на хан Борис обаче съвсем не приключва с извоюването на българската църковна автономия. Висшите църковни длъжности в България се заемат от византийци; висшето духовеноство също почти изцяло е ромейско. Богослуженето се води на неразбираемия от широките народни маси гръцки език, на които се чете и Светото писание. Чрез християнизацията Борис се надява да премахне верските и културни различия между прабългари и славяни. Вместо това обаче се очертава опасността от ново разделение на обществото – между народните маси и намиращите се под пряко византийско влияние нейни първенци.
Поради това не бива да се надценява значението на автокефалността на Българската архиепископия. Българската държава се простира на територии, с чиято загуба Византия не може да се примири. Стремежът за преобладаване на Балканите подхранва между Византия и България един вечен антагонизъм, който е причина влиянието на ромеите в Българската държава да не може да се ограничи в рамките на един формален сюзеренитет, а рано или късно да доведе и до политическа зависимост на България от Византийската империя (теза на проф. Петър Мутафчиев).
Ако тази опасност е избегната, то заслугата за това принадлежи на двамата братя Кирил и Методий, които създават славянската писменост и на княз Борис, който решава да използва тяхното дело в защита на своя народ.
В периода 855-863 г. Константин-Кирил и Методий създават славянската писменост. През 886 г. в България пристигат изгонените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум и Ангеларий. Със сърдечния им прием, ревностното покровителстване на тяхната просветителска дейност и на създаващия се чрез тях български църковен клир, Борис постига върховната цел на своя живот – “българизацията” на Българската църква. Постепенно в България се създават два просветно-книжовни центъра: Деволско-Охридският и Плисковско-Преславският. В периода 886-893 г. Климент Охридски обучава на славянска грамотност повече от 3 500 ученика.
През 889 г. княз Борис се оттегля в манастир и властта поема първородният му син Владимир-Расате (889-893). Най-същностното измерение на управлението на новия княз е опитът му за езическа реставрация. С цел да съхрани великото си дело, през 893 г. Борис извършва преврат и отстранява Владимир-Расате от престола. През същата година на свикания в Преслав народен събор е решено гръцкият език в богослужението да бъде заменен от славянския (старобългарския), който става и официален държавен език. Климент Охридски е избран за “пръв епископ на български език”, т.е. служещ на славянски. Византийското духовенство започва да се заменя с подготвения от Климент и Наум български клир. Така с просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици завършва третият етап на християнизаторската политика на княз Борис – българизацията на Българската църква. Този трети етап се явява и венецът на християнизаторската политика на Борис.
Християнизацията на Българската държава оказва трайно влияние върху средновековния български исторически процес. Християнската система от ценности заменя различните езически религиозно-нравствени системи на прабългари и славяни. Битът на българското общество започва да се гради върху християнския мироглед. Княз Борис прави радикални промени и в правно-наказателната система на България. Старите Крумови закони не отговарят на християнските нравствени правила и княз Борис пригажда към българските условия основните византийски законници: “Еклога”, “Земеделския закон”, “Номоканона” и др. Преработката на “Еклога” довежда до създаването на българския законник “Закон за съдене на хората”, който регламентира гражданското, семейното и наказателното право. Превеждането и приспособяването на “Номоканона” води до създаването на т. нар. “Кърмчая книга”, която представлява законното право.
Чрез християнизацията завършва и процесът на укрепване на владетелската власт и централизация на Българската държава. Цялото население на България окончателно се превръща в поданик единствено на поставения “от Бога” владетел.
Чрез приемането на християнството България се приобщава към византийските културни постижения. Разцветът на българската култура, започнал с идването на Кирило-Методиевите ученици в България и продължил през управлението на цар Симеон (893-927) поставя началото на един нов модел в европейската цивилизация – славяно-византийският.
Християнизацията на България се явява фактор с основно значение за формирането на българската народност. Политическата унификация на държавата през първата половина на IХ в. не премахва основните религиозни и културни различия между славяни и прабългари. Ако държавните институции осъществяват териториална и политическа интеграция, то Българската църква изгражда религиозното, духовно и културно единство между славяни и прабългари. Християнизацията на държавата води до един общ за цялото население на страната светоглед и морал.
Чрез целокупната си дейност княз Борис-Михаил се очертава като един от най-далновидните държавници в историята на Българската държава. От една сила на разложението, в каквато е на път да се превърне християнството, чрез славянската писменост, княз Борис го превръща в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава. Княз Борис I умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската църква.
Покръсването на българите и условията, които създава Борис за просветилската дейност на Кирило-Методиевите ученици в България са основни предпоставки за разцвета на българската християнска култура през епохата на цар Симеон, когато България се превръща в третия книжовен и духовен център на християнския свят.
Приемането на християнската вяра, с което България става част от общоевропейската цивилизация, както и развитието на славянската писменост, консолидират българското общество и формират средновековната българска народност, която става носител на книжовната славяноезична културна традиция в пределите на Православието.
Плодовете от дейността на Борис и Симеон са събрани от цар Петър (927-969). Със сключения между България и Византия договор от 927 г. Византия признава на Петър титлата “цар на българите”, а на българския цъкровен глава – титлата “патриарх”.

(5600 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове