ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Социално-религиозни учения и движения в Средновековна България (Х – ХIV век)

След покръстването на българския народ, осъществено по време на управлението на княз Борис І (852-889), основа на философско-мирогледната система на българския народ става християнската религия. Поради еклектичния си характер тя съдържа в себе си разбиранията, морала и интересите на различни социални слоеве. Идейната противоречивост на Христовото учение обаче, застъпена в Светото писание и в творбите на “отците на църквата” създава условия за различни негови тълкувания. От зората на своето възникване до епохата на Късното средновековие християнската църква е атакувана от различни ереси. Официалната църква обявява за ерес всяко учение, което се отклонява от установените догми и води безпощадна война за неговото изкореняване. Някои от ересите надхвърлят значението си на религиознии придобиват характер на широки социални движения.
Социално-религиозните учения и движения възникват и се развиват под въздействието на различни фактори и условия и отразяват духовния и социалния живот на обществото. Различните реформаторски религиозно-философски движения през Средновековието започват да се появяват още с издигането на християнството в официално призната държавна религия и го съпровождат в хода на цялата му история. Възникването на ересите се обяснява с това, че в средновековното християнство намира израз религиозното съзнание на различни социални групи, както от средата на господстващия елит, така и от низините. Поради това всяко недоволство от съществуващите порядки неизбежно придобива формата и характера на богословска ерес. Еретическите движения уронват авторитета на църквата и нанасят удар по християнската догматика. Изворите сочат, че у нас през Средновековието намират почва отшелничеството, богомилството, исихазмът, варлаамитството, ереста на жидовстващите и др. Тези социално-религиозни учения и движения са показателни и за насоката на идейната борба между различните съсловия и разкриват многообразието в социалните, богословските и политически възгледи на аристокрацията и низините.
Сред всички социално-религиозни учения и движения в Средновековна България с най-продължителен живот е богомилството. То възниква през управлението на цар Петър (927-969), вероятно около средата на Х в., и продължава да съществува чак до ХIV в. В продължение на повече от пет века то има своето постоянно присъствие в социално-политическия и културно-религиозния живот на българите. То е негов коректив и фактор независимо от различната сила, с която се проявява през отделните периоди от развитието на държавата и обществото. Според изворите то се разпространява също така във Византия, Сърбия, Киевска Русия, Южна Франция, Северна Италия и много други европейски средновековни държави.
Широкият размах на богомилството в България е следствие от сложната и противоречива българска действителност през Х в. Нейни характерни явления са упадъкът, който обхваща всички сфери на държавния живот и засилването на византийското влияние в страната.
Войните на цар Симеон (893-927) срещу Византия и останалите съседни държави водят до масово разорение на селячеството. Процесът на неговото обезземляване е засегнат в редица извори от края на IХ –Х в.: “Закон за съдене на хората”, “Шестоднев” на Йоан Екзарх, “Учително евангелие” на Константин Преславски и др. Неговото икономическо състояние се затруднява допълнително и от унгарските и руските нашествия през средата на Х в., както и от походите на император Йоан Цимисхи от същото време. Процесът на оредяване на свободното и имотно селячество все повече се забълбочава. Тази съществена социална промяна представлява сериозна заплаха за стабилитета на държавата. На практика тя се лишава от своя военен и стопански потенциал, който се осигурява именно от свободното селячество.
Същевременно в хода на териториалното разширение на държавата укрепват позициите на българската аристокрация, която увеличава своите поземлени владения. Боляри, митрополити, епископи и игумени разширяват в значителна степен своята власт върху земята. В резултат на това се засилва икономическата зависимост на селячеството от болярството и висшето духовенство и се появяват първите признаци на феодализация на българското общество. Обогатяването им разширява техните привилегии и стремеж към охолен живот. Деморализацията обхваща и обикновеното население. Пороците, от които страдат царските и божиите служители, не са чужди и на народа. Презвитер Козма в своята “Беседа срещу богомилите” отбелязва, че не са християни ония, които “пият вино и обичат танци и бесовски песни”. Затова презвитер Козма счита войните и бедствията, които сполетяват Българското царство като “божие наказание за неходене по Божия закон”. Този процес продължава да се задълбочава през управлението на цар Петър и създава благоприятни предпоставки за активизиране на народното недоволство. От друга страна, настъпилото разцепление сред болярството в периода 927-930 г., а и в следващите десетилетия, показва неговата неспособност да поеме спасението на страната от все по-нарастващата разтуха.
Антагонизмът между аристокрацията и народа се подсилва и от още едно характерно явление в българския общество-политически живот през Х в. То е свързано с отслабване на авторитета на Българската църква като духовен водач на народа. От изворите е добре известно, че през управлението на княз Борис I и цар Симеон тя става основен двигател за духовното израстване и единение на българското общество. Но в Следсимеонова България църквата се оказва неспособна да продължи да изпълнява ролята си на градивен фактор в духовния живот на българите. Упадъкът обхваща и нейните среди. Така българското духовенство се отдалечава твърде много от просветителския дух на основоположниците на българската църква – Кирило-Методиевите ученици. Вместо да продължи да въвежда народа в тънкостите на християнската религия и да утвърждава християнския светоглед и морал, духовенството нехае за християнското просвещение на народа и се задоволява с формално изпълнение на своите църковно-религиозни задължения. Според презвитер Козма божиите служители се отдават на “златолюбие, користолюбие, разкош и разгулен живот”. Нравственият упадък на духовенството снижава силно авторитета му сред населението и поражда неговата нетърпимост и омраза. В този кризисен период народът губи вярата и упованието за спасение в църквата и нейния висш клир.
В периода на обща дестабилизация на Българската държава след втората четвърт на Х в. недоволството на народа от държавата и църквата намира своя израз в две основни религиозни движения – отшелничеството и богомилството. Появата им сред българските низини трябва да се обясни не само със задълбочаването на имущественото разорение на селячеството. Тяхното възникване е последица и от успешно развилият се процес на християнизация на народа, благодарение на въвеждането на славянското богослужение и създаването на богата за времето си християнска култура. Християнските проповеди, които българите слушат на разбираемия роден език, дава възможност за разбиране и критично осмисляне на основните християнски догми. Разпространението на по-стари ереси по българските земи като манихейството, масалианството и павликянството също благоприятства ранната поява на реформаторските и еретическите движения в средновековна България още през Х век.
Обществената реакция срещу икономическата и нравствена разруха в държавата и църквата е организирана от духовни лица със силно нравствено чувство. Тя се появява най-напред в пределите на самата църква чрез отшелническото движение на св. Иван Рилски (870 или 880 – 18 август 946 г.) и острото перо на презвитер Козма. Според житието на народния светец той принадлежи към съсловието на малоимотните и безимотни селяни (родом от с. Скрино в дн. Дупнишка област). Според житиеписците бъдещият отшелник е “човек духовен, благонравен и христолюбив”. Той прекарва в бащиния си дом до смъртта на родителите си. След тяхната загуба той се откъсва още повече от живота. Според патриарх Евтимий това негово поведение поражда презрението и ненавистта на неговите съселяни. Огорченията още повече засилват неговото желание да напусне “света”. Той се замонашава в един от манастирите по долината на р. Струма, но твърде скоро се оттегля от него, поради нежеланието му да се слива с поквареното монашество и се оттегля в Рилската планина, за да се посвети на съзерцателен и аскетичен живот. Там той основава и своя монашеска обител.
Основен изследовател на отшелничеството е акад. Иван Дуйчев, а същността му като народно-религиозно реформаторско движение е отразена най-точно в “Завет на Иван Рилски до неговите ученици”. Той им завещава да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловерие. Рилският светец напомня на своите ученици задълженията им спрямо народа и ги съветва да бъдат негови наставници във вярата по пътя на преодоляването на езичеството. Светецът обяснява и оправдава остатъците от езичество сред народа с неговата непросветеност. Това наставление на св. Иван Рилски най-точно разкрива острата нужда от извършването на просветителска и евангелска дейност сред народа, която бива изоставена от служителите на официалната църква. Без да се противопоставя на църквата и на царската власт отшелничеството се явява една алтернатива в борбата на българския народ за духовно оцеляване и спасение. В определен смисъл Иван Рилски и неговите ученици и следовници поемат функциите на крепители на духовното единство на народа. Неговият “Завет” чертае принципите и насоките на реформата на монашеския живот, чрез която да се възвърне авторитета на църквата като обединител на народа. Затова и името на Иван Рилски като основоположник на отшелничеството се разнася из цяла България.
Вън от църквата обществената реакция срещу разрухата се изразява в разгръщането на богомилската ерес. Това движение обхваща една значителна част от низините, които все по-често само тялом присъстват в църковния храм, а духом е далеч от него. По всяка вероятност богомилството възниква в Тракия (в Пловдивската област), където влиянието на споменатите източни и византийски ереси манихейство, масалианство и павликянство, е доста силно поради наличието на много византийски заселници от Мала Азия в областта. В основата на техните учения е тезата, че в света съществуват два бога, намиращи се във вечна борба помежду си. Единият е богът на доброто и светлината, а другият – на злото и мрака. Проникването на споменатите ереси сред българското общество започва през началния етап от покръстването, когато според изворите, в страната настъпва религиозен хаос. Това явление е ясно засвидетелствано в “Отговорите на папа Николай І до княз Борис”. Част от възгледите на споменатите източни религиозни ереси залягат в основата на богомилското движение.
Историческите извори за богомилството могат да се разделят на две групи в зависимост от това, дали са дело на последователи или на противници на това учение. Основни противобогомилски извори са “Беседата на презвитер Козма против богомилите”, Бориловият синодик (ХIII в.), “Послание на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър”, “Догматично всеоръжие” на Евтимий Зигавин, “Алексиада” на Анна Комнина, “Житие на Теодосий Търновски” на константинополския патриарх Калист. Основни богомилски извори са “Йоановото евангелие”, “Книга за двете начала”, “Катарски требник”, апокрифни творби като “Видение Исаево” и др.
В българската историография основни по този въпрос са изследванията на акад. Дититър Ангелов (“Богомилството в България”), проф. Петър Мутафчиев, проф. Иван Божилов, проф. Димитър Оболенски, проф. Боян Примов, проф. Йордан Иванов, проф. Борислав Примов, проф. Георги Бакалов и др.
Широкият обхват на богомилството през управлението на цар Петър е засвидетелствано в Посланието на константинополския патриарт Теофилакт (933-956) до българския цар Петър. То е отговор на писмата, които българският владетел изпраща до него, и в които иска наставление за борбата срещу “новопоявилата се ерес”. Гоненията срещу еретиците, организирани от страна на централната власт не дават никакъв резултат и много скоро богомилството се превръща в масово народно движение.
Според изворите създател на богомилството е поп Богомил. Но от Посланието на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър става ясно, че това движение възниква преди появата на поп Богомил. Дори някои изследователи свързват неговото начало с името и дейността на най-малкия Симеонов син – Боян. Вероятно поп Богомил доразвива богомилското учение, като го превръща в цялостна религиозно-социална система, организира своите последователи в общини и е най-ревностния разпространител на ереста. Поп Богомил принадлежи към съсловието на низшето духовенство и най-вероятно е запознат с някои павликянски книги.
В основата на богомилството стои дуализмът. От павликянството най-вероятно произхожда неговата своеобразна сотирология (учение за спасението на човека от Исус Христос). Сходствата между богомилството и павликянството са значителни, заради което много често в изворите богомилите са назовавани павликяни. Но заедно с това поп Богомил поставя своето учение в непосредствена връзка с християнското учение, особено с евангелските текстове, които предлагат схващания, отразяващи настроенията на народните слоеве, недоволни от господстващите социално-политически порядки.
Ядрото на богомилското учение се състои от неговата космогония, христология, есхатология и етика, т.е. от разказите за сътворението на вселената и човека, за идването на Исус Христос на Земята, за свършека на света и крайната съдба на човешкия род.
Според официалната християнска догма Вселената е създание на един творец – добрият и всемогъщ Бог, по чиято воля е изграден видимият и невидимият свят. За разлика от това монотеистично гледище на официалната църква, в богомилската космогония се застъпва вярата в творческата сила на двете противоположни начала – Доброто (Бог) и Злото (Сатанаил, Сатана, Дявол). Целият видим свят е творение на Сатанаил, който създава и човека. Според богомилите само човешката душа произхожда от Бога. Но затворена в човешкото тяло – творение на Сатанаил, тя се лишава от познание за своя творец и поради това остава подвластна на злото начало. Според богомилите Сатанаил властва над Земята цели седем века. Поради това в злини протича целият живот на старозаветното човечество. Всичко, което е сторено тогава е дело на Сатаната. Негови служители са всички старозаветни царе, патриарси, пророци (най-вече Мойсей, Йоан Кръстител и др.) и управници.
Според христологията на богомилите, за да покаже на човечеството пътя на спасението, Бог изпраща на Земята Словото си. Това е Исус Христос, но неговото превъплъщение е привидно, поради което според тях Богородица не е Божия майка и затова те се обявяват срещу силно развития култ към нея, наричайки я дори обикновена жена и Христородица. Привидни са също и разпятието и възкресението на Исус. Във връзка с това те отричат изцяло предсказанията на пророка и тяхната святост. Според богомилите Христос е излъчено от Бога слово, което трябва да насочи хората към спасението. Те твърдят, че Исус Христос стои по-долу от Бога и не е равен нему.
Еретиците вярват, че борбата между доброто и злото ще завърши с Второто пришествие на Христос и победата на доброто. Това схващане на богомилите е в основата на тяхната есхатология. Божият син според тях ще въздаде всекиму справедливост, а Антихристът, заедно с всички грешници и земни властници, ще бъде обречен на вечни мъки в ада. Според тях на блаженство в рая ще се радват само праведните хора. Този основен есхатологичен възглед характеризира богомилския дуализъм като умерен и оптимистичен. Но наред с умерените дуалисти има и такива, които смятат, че борбата между двете творчески сили ще продължи вечно и краен победител няма да има.
Социалните възгледи на богомилите най-точно са представени от презвитер Козма. В своята “Беседа” той сочи, че богомилите ненавиждат царя, ругаят и укоряват болярите и старейшините и смятат, че са омразни на Бога и онези, които им работят. Поради това заповядват на всеки слуга да не работи на господаря си.
В критиката на богомилите срещу официалната църква и духовенството се откроява най-ярко същността на богомилството като социално-религиозно учение. Те отричат наложените християнски догми, култове, свещенослужители и обреди. Обвиняват монасите и свещениците, че не водят праведен живот и не изпълняват задълженията си. Остро критикуват пороците на духовенството и стремежите му към трупане на материални богатства. Поради това еретиците смятат църковното съсловие за ненужен посредник между Бога и човека. Църковните храмове за богомилите са свърталища на демони и затова те извършват своите богослужения и молитви в обикновени жилища или на открито. Те отричат символите и обредите на официалната църква – причастието, литургиите, иконите, светите мощи, кръста и светото кръщение. Последователите на поп Богомил считат църковната обредност за изобретение на дявола. От Светото писание богомилите признават само Новия завет (по-точно негова интерпретация), поради което тяхното богослужение се състои в тълкуване на Евангелието. Те почитат единствено молитвата “Отче наш”.
Богомилският дуализъм определя изцяло отрицателното отношение на богомилите към земния живот и към видимия свят. В своите разбирания те са пълни аскети. Според тях човек трябва да се бори срещу всички внушения на плътта и да я изтощава, като й отделя колкото се може по-малко грижи. Поради това смятат за грях всяко плътско удоволствие и всеки стремеж към материални блага. Доброволната бедност, въздържанието от изобилна храна и изобщо отказът от удоволствията на земния живот са главните изисквания за всеки добър християнин. Една от повелите на богомилите е да не убиват никакво живо същество. Единственото животно, което те си позволяват да убиват е змията, защото в нея се е въплатил духът на дявола.
Строгите изисквания на богомилското учение разделят неговите привърженици на три основни групи: слушатели, вярващи и съвършени. Слушателите не участват в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисква да спазват строгия аскетичен живот. Вярващите богомили се задоволяват да изповядват основните възгледи и се стремят да нагаждат живота си към философията на учението. Те съставляват основната част на богомилските братства. Пълната аскеза е присъща на третата най-важна група от богомилите, а именно – съвършените, които всъщност са главните проповедници на учението. От тази категория се избира и самият ръководител на богомилската община. В ранния период от развитието на богомилството неговите ученици се наричат апостоли.
Богомилите имат своя стройна организация, която се състои от малки общини, начело със старейшини. Те се обединяват в по-големи общини, ръководени от т.нар. “дедец”. През ХII и ХIII в. са познати названията на две от тях в Македония и Тракия, известни като България и Драгувития. С тази организация богомилите целят широкото разпространение на своето учение. Животът на богомилите е съсредоточен изцяло в техните общини, които наподобяват раннохристиянските братства. Практикуват се следните ритуали по време на богослужение: общо молитвено събрание, взаимна изповед, посвещаване в различни степени – слушатели, вярващи и съвършени. Те са отразени в Катарския требник.
Богомилството е духовна реакция срещу недъзите на българския държавен живот. Неговото разпространението през следващите векове също е отзвук на всички по-остри социални, политически и духовни промени в българската действителност, които създават условия за активизиране на народното недоволство. Така през периода на византийската власт в българските земи (ХI–ХII в.) богомилските проповеди придобиват известна патриотична насоченост и с това спомагат за поддържането на българското народностно съзнание на своите привърженици. При царуването на Борил, в началото на ХIII в., когато страната отново е доведена до състояние на политически упадък и икономическа разруха, богомилството засилва критиката си срещу централната власт и църквата. То дори до такава степен се разраства, че става заплаха за техния авторитет и цар Борил се принуждава да свика църковен събор против богомолите през 1211 г. През управлението на цар Иван Асен II, когато държавата се намира в период на обща стабилност, според изворите, богомилствното значително затихва. То се възражда отново през средата и втората половина ва ХIV в., когато България е заплашена от османската експанзия. След налагането на османската власт богомилството постепенно заглъхва.
Средновековните извори чертаят една доста подробна картина на разпространението на богомилството вън от пределите на българските земи. Първоначално то прониква във Византия. Богомилската ерес се разпространява най-масово в Тракия и Мала Азия, като там има за свои привърженици и представители на градското население. В Мала Азия богомилите са наричани фундигиагити (от лат. Funda – торба). Един от най-ревностните богомили във Византия е Василий. Неговите проповеди намират широк отклик и император Алексий I Комнин го вика в двореца си под предлог, че иска да разбере възгледите му, след което през 1111 г. го осъжда и изгаря на клада в Константинопол.
През периода ХII – ХIV в. богомилството се разпространява в Сърбия, Босна, Румъния, Киевска Русия, Северна Италия и Южна Франция, а от там – в Германия, Англия, Унгария и др. Особено трайно и дълбоко е въздействието на богомилската ерес в Южна Франция и Северна Италия през посочения период, където се появява сродно дуалистично учение, известно като катаризъм. Независимо от присъщите му оригинални елементи учението на катарите е силно повлияно в идейно и организационно отношение от богомилството. Пренасянето на богомилските апокрифи в Западна Европа става една от причините за разпространението на етнонима българи със смисъл на “еретици-дуалисти” и на наименованието България като синоним на “страна на еретици”.
Богомилите със своята етика стават извор на идеи и ценности, чрез които обществото може да осмисли по-нататъшното си съществуване на Земята. Борбата срещу царе, боляри и висши чиновници, т.е. срещу “злата сила”, се преотстъпва на Божието слово. В богомилските апокрифи не случайно се проповядва, че в деня на Страшния съд царете и патриарсите ще загинат като добитък, а за “бедните и смирените” ще настъпи добрия живот, когато ще отидат незабавно в рая. Този оптимизъм на богомилството вероятно е една от причините, които обуславят и неговото разпространение вън от границите на България. Освен това в дуализма на богомилите се оглеждат старите езически вярвания в добрия и злия бог. Те са присъщи не само за религията на българите, но и на останалите европейски народи, поради техния общ индоевропейски произход. Оптимистичният край на есхатологичния разказ за крайната победа на доброто начало над злото, отразен в техния главен апокриф – Йоановото евангелие, дава духовна светлина на хората.
В българската историография съществуват крайно различни оценки относно ролята и мястото на богомилството в обществения и духовния живот на средновековна България. Изследователи, които наблягат върху социалната същност на богомилството, го определят като ярка изява на борбата срещу съществуващите феодални порядки в България. В този смисъл те считат, че то е най-висшата рожба на българския гений през Средновековието. Други определят богомилството като един от основните фактори за дестабилизацията на българското средновековно общество и обявяват еретиците за рушители на народностното и верското единство.
Проф. Георги Бакалов обяснява тези полюсни оценки спрямо едно и също явление с това, че те са белязани от субективни пристрастия и идеологически позиции, които невинаги държат сметка на особеностите в ценностната система на средновековния човек. Поради своя сложен характер и мотиви на проявление, богомилството има както подчертано гносеологически произход, така и изразява социалните противоречия от епохата на Средновековието.
Преди всичко богомилството не е първопричина, а последица от разложението, обхванало българското общество. За катастрофите, които преживява държавното битие на българския народ е виновно на първо място не богомилството, а условията, които го създават. Но веднъж появило се, чрез проповедите си срещу църквата и държавната власт, богомилството несъмнено съдейства за тяхното отслабване. В този смисъл богомилството има деструктивна роля за средновековното българско общество и държавност.
Някои историци виждат в богомилството своеобразен предвестник на европейската реформация, като считат, че то дава духовно освобождение на човека от насаждания църковен догматизъм. Но сравненията с реформаторските учения трябва да спрат дотук, защото богомилите съвсем не са реформатори като Джон Уиклиф, Мартин Лутер, Жан Калвин и др. Липсата на реформаторски стремеж у богомилите се коренят в самата космогония. Всеки опит да се подобри съществуващото води до усъвършенстване на делото на самия Сатана. Както пише Петър Мутафчиев, мрачният дуализъм на богомилската идеология може да роди само една обществена философия – тази на “пълното отрицание”.
В обществения живот на средновековна България през ХIV в. намират място две от най-ярките направления във византийската теологическа мисъл, а именно – исихазмът и варлаамитството. Тяхната поява е свързана с необходимостта от обновление на църквата и усъвършенстване на духовенството.
Като религиозно-философско учение исихазмът възниква във Визанитя през ХIII в. За негов създател се смята Григорий Синаит (1265-1346), виден византийски книжовник и църковен деятел. Монашеският му живот започва в Синай, но след това той обикаля различни манастири в Палестина, Крит, Света гора. Той основава свой манастир в Парория (Странджа), където обучава книжовници от Византия, България, Сърбия и др. Измежду неговите първи и най-видни ученици са Теодосий Търновски, Ромил Видински и др. Виден теоретик на исихазма е и византийският богослов Григорий Палама (ок. 1296-1359). Той внася нови елементи в учението и оставя различни догматични, полемични и риторични съчинения. Като монах пребивава предимно в Атонските манастири и е избран за солунски архиепископ през 1347 г. В защита на своите възгледи влиза в продължителни спорове с друг изтъкват свой съвременник – калабрийския монах Варлаам по време на църковните събори в Константинопол. Те завършват с осъждането на Варлаам през 1351 г. и с победа на исихазма. Тогава възгледите на исихастите са обявени за напълно съобразени с основите на православната вяра.
Изходен елемент в учението на исихастите е стремежът към възстановяване на непосредствената връзка между човека и Бога, която съществува по време на пребиваването на първите хора Адам и Ева в рая, но бива прекъсната, поради стореното от тях прегрешение и изгонването им на Земята. Първопричина за прогонването им според исихастите е злият Сатана, който ги тласка по пътя на греха и отчужданието от Бога. Една от основните идеи в учението на Григорий Синаит е да се възроди отново някогашното общение между Бога и човека, т.е. да се възстанови “райското състояние” и хората да се върнат отново в първоначалната си родина. Според исихастите раят е истинското “отечество” на хората и него те трябва да постигнат отново. В духа на това схващане разработват стройна система на задължителни норми на поведение, разделени в две групи: праксис (деяние) и теория (видение). Желаещият да се приобщи с Бога е длъжен да се отдаде на отшелничество и така да се уедини далеч от всякаква мирска съблазън.
Праксисът се свежда до достигането на определени монашески добродетели като: послушание, смирение, бодърстване, търпение, оскъдна храна, пост и молитва. Целта е да се усмири “външния човек” (т.е. плътската, материалната същност на хората, склонна към грях) и да се възвиси “вътрешния човек” (т.е. неговата духовна същност). Чрез този низ от монашескоаскетични добродетели отделният човек закалява устойчивостта си срещу заплашващите го страсти – чревоугодие, сребролюбие, гордост, злоезичие, многословие. След праксиса се преминава към втория, по-висш етап на усъвършенстване – теорията. За да се премине към него, небходимо е да се прекрати всякакво общуване с хората и вярващият да се уедини било в манастирска килия, било на някое пусто място. Така трябва да се отдаде на пълно безмълвие (исихия) и да насочи мислите си към непрестанна и дълбока вътрешна молитва, довеждаща накрая до желаното общуване с Бога, т.е. до онова състояние, в което се намира първият човек в рая. Постигналият това състояние получава възможност да наблюдава божествената светлина, която виждат учениците на Исус Христос на планината Табор. Това е завършек, означаващ, че вярващият е постигнал желаното единение с Бога, че се е върнал отново в “своето отечество”, в рая. Този върховен момент е достъпен само за съвършения исихаст, преминал всички степени на праксиса и теорията.
Учението за “божествената светлина” е развито по-пълно в произведенията на Григорий Палама. Според него божествената същност е непознаваема, защото е непостижима. Но за човека е достъпна божествената енергия като излъчване на Бога, появила се във вид на божествена светлина. Такава еманация са някои висши идеи и добродетели като мъдрост, милосърдие и др., които произхождат от Бога и са “изначални” и “несътворени”. Чрез тях именно Бог действа върху хората и те са посредници между него и човечеството. Всъщност Палама прокарва един основен възглед, срещан и у по-ранните византийски богослови, а именно – разграничение на “същност” и “енергия”, т.е. Бог си остава едновременно непознаваем и заедно с това – отчасти познаваем.
Последователи на византийските исихасти в България са Теодосий Търновски, Ромил Видински, патриарх Евтимий, Дионисий Дивний, Киприян и др. Създаденото от Теодосий Търновски монашеско средище в Келифаревския манастир край Търново е не само място за проповядване и изучаване на исихазма, но и забалежителен просветно-книжовен център за своето време. Исихазмът става най-значителната проява на духовния живот в България през ХIV в., поради това че се издига в господстващо философско-религиозно направление в българската църква. Като става една от изявите на ортодоксалното църковно учение, исихазмът се превръща в светоглед, който определя основните насоки в културното развитие на българското общество. Неговите възгледи и особено антропологическата му концепция оказва силно въздействие върху литературата и изкуството. Тя изиска преди всичко съсредоточаване върху личността, върху възможностите и средствата за нейното морално и духовно възвисяване. Най-яркото потвърждение на исихазма в неговата търновска версия е творчеството и дейността на патриарх Евтимий и школата му. Погрешно е да се смята, че исихастката антропология е бягство от проблемите на живота. Сведенията в изворите ясно показват, че както във Византия, така и България исихастите са тясно свързани с владетелския двор и аристокрацията, участват активно в обществено-политическия живот на страната, заемат важни позиции в църковната йерархия, като някои от тях достигат и до патриаршеския престол.
Построено върху идеята за пълно отчуждение от света и търсене на път за спасение на душата още приживе, учението на исихастите намира благодатна почва за разпространение сред определени социални среди, доведени до отчаяние от заобикалящата ги действителност, които са готови да се потопят в глъбините на мистиката. Същевременно възгледите на исихастите срещат неодобрението на по-трезво и рационалистично настроени мислители, които не са склонни да приемат религиозно-философските идеи на исихазма, нито препоръчваните практически норми на поведение и действие. Като най-рякъз противник на исихазма се изявява монахът Варлаам от Калабрия (Мала Азия), станал водач на друго реформаторско учение – варлаамитството. Негов най-близък съидейник е българинът Акиндин, роден в Прилеп. Двамата пребивават заедно в Атон и написват няколко произведения, в които излагат възгледите си. Основното им възражение срещу исихастите е по въпроса за “същината” и “енергията”, като варлаамитите поставят знак на равенство между тях. В духа на този свой възглед те обявяват Таборската светлина за веществена и тленна, създадена само в определен момент, за да я видят учениците на Христос.
Според Варлаам, макар Бог да не се показва пряко на хората, той може да бъде познат по своите творения. Това твърдение означава, че към “богопознанието” води пътят на изучаване на природните явления и изобщо на цялата вселена с нейното многообразие, в което се включва и самият човек. Оттук следва и другият основен възглед на варлаамитите, според който “външната философия”, т.е. науката с всички нейни клонове е полезна и необходима, защото води към желаната цел – познаването на Бога. Този процес може да се улесни чрез логически доводи, извлечени от философията на Аристотел, Платон и Питагор. Варлаам цени високо постиженията на елинските мислители относно изучаването на вселената и на природните явления. Така варлаамитите внасят в учението си рационалистични елементи, които са в пълен разрез с мистиката на исихазма.
Последовател на Варлаам и Акиндин в България и по-специално в Търново е монахът Теодорит. Информация за това намираме в житието на Теодосий Търновски, където се отбелязва и, че той е лекар. Според посоченото житие варлаамитството се разпространява главно сред по-образованите хора на българската столица, които проявяват интерес към научното знание и познават не само Библията, но и произведенията на античните мислители. Успехите на варлаамитската проповед разтревожват исихастите. По инициатив на Теодосий Търновски около 1355 г. в столицата се свиква църковен събор, на който наред с богомилите са анатемосани и варлаамитите. Самият монах Акиндин бива прогонен от страната. Най-изявеният враг на варлаамитите е самият патриарх Евтимий.
През средата и втората половина на ХIV в. едновременно с исихазма и варлаамитството в България отново значително разпространение получава богомилството. Най-изявените богомилски водачи от това време са Кирил Босота и неговият ученик поп Стефан. В духа на богомиския дуализъм те се отнасят с презрение към иконите, кръста, причастието. Отричат земните блага и възхваляват бедността, като по този начин изразяват ненавистта си към болярството и духовенството.
През посочения период почва за разпространение намира още едно религиозно-етично движение – адамитството. То поставя проблема за социалното равенство. Негов проповеднк е монахът Теодосий, чиито възгледи се доближават до идеологията на западноевропейските еретици – бегарди и бегини. Подобно на тях адамитите смятат, че за да се постигне пълно щастие и първоначалното “райско състояние” на човека трябва да се следва поведението на Адам, който не познава ни срам, ни грях. Теодосий учи последователите си да се развеждат и да не раждат деца на дявола, властващ над целия видим свят. Освен това той смята, че всеки, който може и иска да живее като Адам, трябва да върши всичко свободно и несмущавано, без да се бои, че върши грях. Неговият основен възглед е, че хората трябва да живеята така, както са живели в рая – без дрехи, без знаци на социалното им положение.
Интересно проявление на бурния идеен живот в българската столица Търново и в по-големите градски центрове става и ерестта на “жидовстващите”. Нейните привърженици произхождат главно из средата на еврейското население. Те отхвърлят основната догма на християнската религия за двойната природа на Исус Христос като “съвършен Бог” и “съвършен човек”, приел плът от Богородица и слязъл на земята заради спасението на човечеството. Във възгледите на евреите се проявяват тенденции към иконоборство и към отричане на църковното съсловие. Те също призовават за връщане към нормите на ранното християнство.
В защита на авторитета на църквата и за възстановяване на вътрешния ред в Българската държава през управлението на цар Иван Александър в Търново се провеждат два антиеретически събора през 1355-та и през 1359-1360 г. В присъствието на владетелското семейство и на висшето духовенство еретиците биват анатемосани и осъдени на прогонване от страната. Въпреки опитите на царската власт да намали или изкорени разпространяваните в държавата ереси, те имат своето трайно присътвие в идейно-политическия живот и разкриват новите насоки и тенденции в развитието на българската обществена мисъл през Средновековието. Нарастващата заплаха от османската експанзия през ХIV в. създава един своеобразен духовен климат на Балканите, който активизира още повече процеса на разпространение на отделни реформаторски движения. Чрез тях балканските народи намират нови пътища и средства за укрепване на своето религиозно и народностно съзнание.
След падането на България под османска власт богомилството бързо отива към упадък. Поробителите изповядват друга религия – исляма, срещу която богомилите така и не намират средство за борба. Отпорът на мюсюлманството в българското общество по време на робството се осъществява в името на Православието, т.е. от страна на официалната църква. С отпадането на главния си враг – църквата, богомилството на практика губи целия си смисъл. Ето защо то престава да съществува.
Противоречиви и често пъти крайно противоположни са оценките, които се дават на богомилството – от пълното му отрицание като деструктивна сила (според проф. Петър Мутафчиев), до издигането му на висотата на най-голямото постижение на българския народ през Средните векове (според акад. Димитър Ангелов).
Тъй или иначе, през цялото Българско средвековие реформистките църковни учения и ересите показват развитието на будната обществена мисъл и съвест и стават своеобразен коректив на официалната догматика и църква и реакция срещу установения социален ред и съпътстващите го неправди. Богомилството се явява и най-голямото религиозно и социално движение в средновековна България. То е безспорен принос на България в развитието на европейската средновековната религиозна мисъл.

(5500 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове