ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Създаване и начално развитие на Българската държава (681-718)

Създаването на Българската държава в края на VII век е едно от забележителните събития на Ранното средновековие. Възникването й е резултат от сложните социално-икономически, демографски и политически процеси, протичащи на територията на Евразия през епохата на “Великото преселение на народите” (IV – VII в.). Образуването на Българската държава е част от общия процес на създаване и утвърждаване на “варварските” средновековни европейски държави. Този процес е най-същностното проявление на прехода от Античност към Средновековие. Важна роля в него играе Византия, която унаследява римската държавна традиция и се превръща в модел, който варварските народи след заселването си на териториите на някогашната Римска империя започват постепенно да възприемат и усвояват при изграждането на своите държави.
Така по волята на историческия случай на Балканския полуостров се срещат прабългарската номадска култура и земеделската култура на славяните. Конкретната обстановка в Европейския югоизток в края на VII в. е основната причина за създаването на политическа организация от прабългари и славяни. За разлика обаче от редица други варварски обединения, България оцелява и заема достойно място в историята на Средновековна Европа.
Основните исторически извори за дадената тема са съчиненията на готския историк Йорданес, на византийските хронисти Прокопий Кесарийски, Йоан Ефески, Менандър, Михаил Сирийски, на западния летописец Зигеберт. Важни сведения се съдържат в “Стратегикона” на Псевдомаврикий, в агиографския сборник “Чудесата на Св. Димитър Солунски”, в енциклопедичния речник Свидас. Особено значими извори са написаните през VIII в. “Хронография” на Теофан Изповедник и “История” на патриарх Никофор.
Проблемите, свързани с образуването на Българската държава, са обект на особен интерес от страна на историците. Основни са трудовете на проф. Марин Дринов (“Поглед върху произхождението на българите и началото на българската история”), проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ” и “Книга за българите”), както и тези на проф. Петър Добрев, акад. Иван Дуйчев, акад. Димитър Ангелов, проф. Васил Гюзелев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др. Сред изследванията на чуждите автори особено ценни са трудовете на английския историк Стивън Рънсиман (“История на Първото Българско царство”) и на проф. Константин Иречек (“История на българите”).
Бурни промени на политическата карта на Европа, свързани с Великото преселение на народите, съпътстват прехода от Античност към Средновековие. В неговото навечерие светът – това е Римската империя. През 313 г. император Константин I Велики (274-337) издава т. нар. Милански едикт, с който провъзгласява християнската вяра за равноправна на останалите религии и тя става официална за Римската империя. Създава се стройна римска църковна организация, строят се множество черкви.
Друг важен процес, който протича през IV век в Римската империя, е постепенното закрепостяване на селското население, т. е. утвърждаването на колоната. То е следствие от проведените от императорите Диоклетиан и Константин реформи в данъчната сфера, финансите и армията и подготвя прехода от Античност към Средновековие.
През 330 г. император Константин I Велики премества столицата на Империята в пристанището на Босфора Бизантион. Градът е разположен върху територията на важен кръстопът и е практически непревземаем без атака едновременно по суша и по море.
През 395 г. императорите Аркадий и Хонорий поделят земите на Римската империя. Център на Западната Римска империя става старата столица Рим, а на Източната – Константинопол. През 476 г. вождът на варварските наемници Одоакър сваля император Ромул Августул и така Западната Римска империя престава да съществува. Наследник и продължител на Рим става Източната Римска империя – Византия, която става носител на античните традиции в епохата на Средновековието. Византия е теократична монархия, чието управление се крепи на римското право и християнската религия. Властта на василевса му е дадена от бога; негова задача е да направи света християнски.
Основен външнополитически проблем на Източната Римска империя през първите няколко века от създаването й са многобройните варварски нашествия в териториите й. Те се обуславят от Великото преселение на народите, навлязло в своята активна фаза през V в. и продължило до VII в. От север на юг бавно изтласкват Империята земеделските народи германци и славяни, а от изток на запад масово нахлуват номадски хунски народи.
Българската държава най-вероятно се образува на конфедеративен принцип между славяните и прабългарите. За правилното разбиране на двуетническия модел на Българската държава е необходимо разглеждането на историческата съдба на двата етноса преди да се слеят в един.
За определяне на произхода и прародината на славяните историческата наука използва данни главно от езикознанието и археологията. Една от най-старите славянски култури е Лужицката с характерната за нея Култура на шнуровата керамика или Култура на полетата с погребални урни. Тя е датирана от началото на I хилядолетие пр. Хр. и е заключена в земите между реките Висла и Буг, Балтийско море и Карпатите. Други известни славянски култури са Чернолеската, Милорадската, Липицката, Пшеворската, Зарубинецката, Черняховската и др.
Прародината на славяните е централната част на Северна Европа – днешните територии на Полша и Белорусия. Те са част от индоевропейската етническа и езикова общност.
Предполага се, че още споменатите от Херодот през V в. пр. Хр. племена неври, будини и скити-земеделци, населяващи горните течения на реките Днестър и Буг, са славянски.
Римският автор Плиний Стари в книгата си “Естествена история” от I в. споменава за славяните под името “венети”, разпростиращи се на изток от р. Висла, а Тацит пише в “Германия” от I век, че венетите били близки до германците и “бродели за разбойничество”.
Александрийският географ Птолемей (II в.) назовава източния бряг на Балтийско море Венетски залив, а Певтингеровите таблици (IV в.) наричат самото Балтийско море Венетско.
В периода IV – V в. протича процес на разселване на голямата славянска общност. Факторите, обуславящи това разселването на славянските племена, са и вътрешнообщностни, и външни. Нарастването на тяхната численост предполага необходимост от търсене на нови земи за поселване, което е нужно и поради подсечното земеделие, което използват славяните. Друг фактор е нуждата на зараждащата се аристокрация от плячка, която тласка племената към нападения в непознати земи. Много важен е и външният фактор – през IV – V в. славяните са подложени на ударите на готи, хуни, вандали, което допринася за тяхното раздвижване. Особено важно се оказва разбиването на готите от хуните през втората половина на IV в., което ги принуждава да навлезат в земите на славяните и да ги изместят от тях.
Основен извор, засвидетелстващ разселването на славяните от IV в. е готският историк Йорданес (VI в.), който споменава за три основни славянски клона: венети – западни славяни, анти – източни и славини – южни.
Венетите заемат земите, заключени между реките Елба и Висла, Балтийско море и Карпатите, а антите – териториите между реките Днестър и Западна Двина и горното течение на р. Днепър.
В началото на V в. славините са включени в заемащия огромни територии Хунски хаганат. Неговото разпадане, което започва след смъртта на хунския владетел Атила през 453 г., бележи началото на разселването на славините в южна посока. Така през втората половина на V в. славините се заселват в почти обезлюдените римски провинции Панония и Дакия. Дакийските славини поставят началото на българската група славяни. Част от антите също се заселват в земите на Долния Дунав.
Плодородните и богати земи на Византия привличат като магнит славяните, населяващи Панония и Дакия и именно от тези територии в края на V в. започват първите нападения на славяните срещу Византия.
Подобно на останалите народи от индоевропейската общност, славяните са носители на земеделския тип култура. Основа на тяхното стопанство е споменатото вече подсечно земеделие. Наред с него, славяните се прехранват с лов, риболов и скотовъдство.
Сред занаятите добре развити са ковачеството, дърводелството, грънчарството, тъкачеството и др. Важен оръжеен занаят е направата на лодки-еднодръвки.
Основен тип жилище е землянката или полуземлянката. Славянските селища се разполагат край водни басейни и естествено защитени места. Повечето от тях са неукрепени.
Основна социална единица в общественополитическия строй на славяните е родовата община, оглавявана от старейшина. Общината упражнява колективна собственост върху пасбищата, горите, реките и т.н. Отделните общини са обединени в племена, начело на които стоят князе. Князът е с ограничени права, а важно място в обществения живот на славяните заемат колективните органи на управление – общото събрание на всички годни да носят оръжие мъже (вечето) и съветът на старейшините. В условията на война властта на князете нараства. Прокопий Кесарийски отбелязва, че от дълбока древност славяните живеят в “демокрация”. Псевдомаврикий обаче използва определението “анархия”.
За този ранен период от славянската история в изворите липсват сведения за съществуването на специализирани военни дружини, напълно отделени от народа. Известно е, че тяхното обособяване е един от сигурните белези на стегнатата военна организация. От гледна точка на политическото си устройство славянското общество представлява конгломерат от по-големи и по-малки племенни единици, които през периода IV – VII в. все още не се обединяват от единна върховна власт, а са разпокъсани в политическо отношение.
Религията на славяните има политеистичен характер. Прокопий Кесарийски споменава, че върховният бог на славяните е Перун – “единствен господар на всичко”. Други богове са Волос – бог на стадата, богатството и домашното огнище, Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – на плодородието, Лада – на красотата и др. Почитани са и природни сили и стихии, реки, дървета, камъни, както и свръхестествени същества като самодиви, вили, русалки и др. Силно развита при славяните е вярата им в задгробния живот.
Периодът от края на V век до включването на част от славянските племена в създаването на Българската държава е широко засвидетелстван в историческите извори.
Още “Диалозите” на Псевдомаврикий от V в. сочат славяните като народ, който живее “при река Дунав”.
В началото на VI в. славянските нападения на териториите на Византия стават изключително интензивни. Това принуждава император Анастасий (491-518) да построи през 512 г. “стена на страха” (Прокопий Кесарийски), пазеща Константинопол от “мизи, българи и скити”, по думите на византийският историк от ХII в. Йоан Зонарас.
Набезите на анти и славини се осъществяват по посока на Илирик, Тракия и Гърция. Император Юстиниян I (527-565) се принуждава да вземе сериозни мерки за защита. Те се изразяват в усилено крепостно строителство, в привличане на славяни във византийската войска, в разпалване на раздори между славянските племена. Така в периода 531-533 г. опазването на северната граница на Империята се поверява на славянина Хилвудий, който успява частично да спре славянските нападения, но след смъртта му те се подновяват с нова сила. В “Стратегикона” Псевдомаврикий съобщава и за конфликт между анти и славини след като през 540 г. антите стават федерати на Империята. С особено голяма мащабност и продължителност се открояват славянските походи от 549-550 г. Основната причина за успеха на тези походи е ангажираността на Византия с войни срещу перси, готи, вандали и др. Данните показват, че през този първи период на славянските нашествия целта е плячка, но не и заселване на юг от р. Дунав.
През зимата на 550-551 г. славянските дружини за пръв път презимуват на юг от р. Дунав. Това събитие коренно променя характера на славянските нападения. Налице е вече стремеж към трайно усядане в пределите на Империята.
Славянските нашествия стихват временно през периода 558-582 г., когато славини и анти защитават земите си от нападенията на аварите, които през 60-те години на VI в. се превръщат във важен политически фактор на Балканите. Този номадски народ в движението си на запад покорява редица племена, установява се трайно в земите по Средния Дунав и създава своя държава – Аварския хаганат. Под властта му падат и живеещите там славински племена. Макар че аварският хаган прави опит през 80-те години на VI в. да покори славините и антите, обитаващи територията на Дакия, те успяват да запазят независимостта си, а славините дори и подновяват нашествията си към имперските територии. Предполага се, че в края на VI в. антите окончателно се оттеглят от Долнодунавските земи, поради недостатъчната защитеност на териториите им от аварските набези.
Ценни сведения за заселването на славините на Балканския полуостров се съдържат в редица извори, сред които основно значение имат съчиненията на Менандър, Теофилакт Симоката, Йоан Ефески, Михаил Сирийски, Изодор Севилски, Йоан Бикларски и др. Според данните на посочените извори началните славински заселвания се извършват в Пелопонес и областта около Солун още през 80-те години на VI в. Този втори по големина град в Империята се превръща в “остров сред славянско море”. Съвместно с аварите или самостоятелно славините организират пет обсади на Солун, първата от които през 584 г., а петата – през периода 645-647 г. Всички те са описани подробно в агиографския сборник “Чудесата на Св. Димитър Солунски”. През 626 г. славяни участват и в обсадата на Константинопол, заедно с авари, българи и перси.
В началото на VII век Византия се принуждава да изостави защитата на своята северна граница поради войните, които води срещу персите, аварите и българите. Това е основната причина за успешната славянска инвазия на юг от река Дунав, въпреки че славянската мощ и многобройност също са фактори, който не бива да се пренебрегват.
През 627 г. император Ираклий ликвидира персите. Наследникът му – Констанс II – организира поход срещу славяните в Южна Македония и Беломорието и преселва голям брой славянски пленници в Мала Азия. Притиснат от арабите, той не успява да продължи деколонизацията на балканските провинции.
Огромната славянска вълна залива окончателно Империята по времето на император Ираклий (610-641) и при неговите приемници. В зависимост от посоките на тяхното разселване и тяхната по-нататъшна роля в политическия живот на Балканите те се обособяват в две основни групи – българска и сърбохърватска.
Славините от българската група се установяват в областите Мизия, Тракия, Македония, Родопската област, Епир, Тесалия, Коринт, Пелопонес, като стигат дори до беломорските и адриатически острови, а тези от сърбо-хърватската – в северозападната част на Балканския полуостров. Местното население постепенно бива асимилирано; запазват се само каракачаните и власите.
Нашествията на южните славяни срещу Византия и тяхното трайно заселване на Балканите има важни исторически последици за създаването и утвърждаването както на българската, така и на останалите ранносредновековни балкански държави в периода от края на VII – ХII в. Славянизирането на балканските земи на Империята е най-съществената промяна, която настъпва в нейната етническа характеристика през VII в. Разселването на южните славяни в различни райони на Балканите има за последица значителното увеличаване на тяхната етническа територия в Европейския югоизток.
В хода на интензивните военни отношения с Византия и Аварския хаганат в края на VI – VII в. се извършват промени във военната и политическата организация на южните славяни. Славянската войска подобрява своята структура, организация и снаряжение, властта на княза се засилва.
Променя се и социалният живот на южните славяни. Постепенно старата патриархална родова община се разпада и се появява териториалната община, в която се засилва ролята на княжеските фамилии в социално-политическия живот. Военната обстановка в края на VI – VII в. дава начален тласък и на процеса на имущественото разслоение в славянското общество.
В културен план славините разрушават значителна част от постиженията на римо-византийската цивилизация на Балканите, особено през първия етап на нашествията си. Църковната организация по тези земи е разстроена. Робовладелските отношения постепенно биват унищожени.
По време на разселването на южните славяни на Балканите започва тяхното консолидиране в племенни обединения – т. нар. “Славинии”. При определени обстоятелства, свързани най-често с византийската заплаха, те се обединяват в крупни военно-териториални съюзи. След преодоляване на заплахата обаче се разпадат и всяка Славиния продължава да води относително самостоятелен живот.
Едно от първите военно-племенни обединения е съюза начело с вождовете Мезамир и Добрита, образуван във връзка със защитата на дакийските славини от аварите. Изворите споменават и за т. нар. Дакийски съюз на княз Хадзон, както и за обединение, начело с княз Пребънд. Теофан Изповедник говори за съюз между “седемте славянски рода” и северите в Подунавието.
С появата на Славиниите и на крупните военно-териториални съюзи през VII в. само се набелязват началните тенденции на политическа консолидация сред южните славяни. Но този процес се забавя не само по причини от вътрешен характер, но и поради постоянния политически и военен натиск на Византия. Различният статут, който имат славянските племена в отношенията си с Империята също забавя развитието на държавността сред тях. Част от тях дълго време остават в неопределени отношения с Византия, някои стават нейни федерати, а други – нейно данъкоплатно население. Политическото обединение на славяните от българската група в сравнение с това на сърбохърватската започва да протича с по-бързи темпове след създаването на Българската държава от Аспаруховите българи в края на VII в. Славините от Мизия се включват в процеса на нейното основаване, а за групите от Тракия и Македония тя става притегателен център в хода на своето начално развитие и укрепване през VIII – IХ в.
Ролята и мястото на прабългарите като създатели на първата средновековна държава в Източна Европа се определят от характерните особености на държавнообразувателния процес, които се зараждат, развиват и утвърждават в хода на тяхната ранна история.
Прабългарите са един от най-загадъчните народи от Великото преселение на народите. Въпросът за техния произход не е категорично изяснен. Съществуват хипотези за славянската, татарската, фино-чудската, ойгурската и хунската принадлежност на прабългарите. В лицето на трудовете на проф. Петър Добрев набира скорост и мнението, че българите са индоевропейци с прародина земите на дн. Иран. Господстващото в българската историография схващане обаче е, че прабългарите принадлежат към тюрко-алтайската етническа и езикова общност. Прародината им вероятно се намира в Западен Сибир по долината на р. Иртиш. Името прабългари има чисто научен характер и е въведено с цел да се разграничи образуваната през IХ-Х в. българска народност. За пръв път със собственото си етническо име българи те са споменати в Анонимния римски хронограф от 354 г. Има различни тълкувания на неговия смисъл – “смесен народ”, “размирен народ”, “люде от покрайнината” и др.
Номадското скотовъдство е в основата на стопанския живот на прабългарите. Особено добре развито е коневъдството. В периода II-IV в. се забелязва еволюция в номадския начин на живот на прабългарите и преминаването им към полуномадски. Прабългарите живеят в юрти. Земеделието прониква бавно в стопанския живот на прабългарите и играе спомагателна роля, подобно на лова и риболова. Основни занаяти са метолообработващите, кожарството, грънчарството, строителството и др. Робството е широко застъпено и има голямо стопанско значение.
Прабългарската религия се определя като синкретична, тъй като съчетава множество вярвания и култове, заимствани от различни народи. Прабългарите вярват, че цялата вселена е изпълнена с една свръхестествена сила – орендата. Най-силна оренда притежава ханът, който е и върховен жрец. С оренда са изпълнени не само хората и предметите, но и времето, отделните дни, амулети, магически числа и др. Наред с вярата в тази сила, прабългарите се прекланят пред един върховен бог – Тангра (Богът-небе). Те също така почитат небесни тела като слънцето и луната, а едно от най-старите им вярвания е свързано с тотемизма. Тотемни животни са вълкът, кучето, заекът и др. Прабългарският календар се основава на 12-годишния лунен зодиакален цикъл. Мъртвите са пограбвани чрез трупоизгаряне.
Основната социална единица в прабългарското общество е номадската община, характеризираща се с наличието на патриалхални отношения. Отделните общини образуват племето, начело на което стои ханът. Войните и грабителските походи довеждат до присъщата за всяко номадско общество имуществена и социална диференциация. Така за разлика от славянското общество при прабългарите още към IV в. ханът започва да разширява правомощията си. Той има както политическа, така и религиозна власт. Ханските дружини са отделени от народа и крепят едноличната му власт. Постепенно се оформят знатни родове. Като цяло прабългарското общество се характеризира с единоначалие и стройна военна организация.
В периода II-IV в., принудени от хунските нашествия, прабългарите се придвижват на запад и се установяват в района на Приазовието и Прикаспието, в земите на север от Кавказ.
В началото на IV в. прабългарите са включени в Хунския хаганат, поради което на места византийските хронисти ги наричат хуни. Не случайно в най-стария български летопис “Именник на българските ханове” имената на хунските владетели Атила и Ернах са поставени в началото. След смъртта на Атила през 453 г. се оформят две ядра на прабългарския етнос – едното в Панония, а другото – в Приазовието и Прикаспието.
За пръв път прабългарите се появяват на Балканския полуостров през 480 г. като съюзници на Византия в борбата срещу остготите. Историците приемат, че става дума за панонските прабългари. По-късно те извършват опустошителни походи в Тракия. Тези нападения зачестяват най-вече при император Юстиниян I. Към втората половина на VI в. панонските прабългари попадат под властта на аварите.
Хронистите обособяват кавказките прабългари в две основни групи – кутригури и утигури. Прокопий Кесарийски споменава, че кавказките прабългари също “нанасяли на ромеите непоправими щети”. Така напр. през 558 г. огромна кутригурска войска достига чак до Константинопол. Отношенията между кутригури и утигури са силно обтегнати, за което не малка вина има и византийската дипломация.
През 60-те години на VI в. в своето движение на запад аварите преминават през земите на приазовските прабългари и увличат част от тях. Така се извършва втората българска преселническа вълна в Панония. Останалите в Приазовието прабългари в края на 60-те години на VI в. попадат под властта на Западнотюркския хаганат. Под ръководството на вожда на племето уногундури – хан Кубрат, през 632 г. прабългарите успяват не само да се освободят, но и да създадат могъщ военно-племенен съюз, наричан от византийците Стара Велика България. В него са включени не само български, но и сродни на тях номадски племена. Велика България обхваща земите от р. Кубан до р. Днепър и от р. Донец до Черно море, а като централен град вероятно се обособява крепостта Фанагория на Тиманския полуостров. За разлика от славянските племенни съюзи на Балканите Велика България е обединение от държавен тип.
Хан Кубрат поддържа добри отношения с Византия. През 635 г. негово пратеничество сключва мир с Константинопол, а император Ираклий почита Кубрат с титлата “патриций”. Материализиран спомен от времето на хан Кубрат са намерените съкровища в с. Малая Перешчепна, Украйна.
Основен политически противник на Велика България е Хазарският хаганат, който също възниква от развалините на Западнотюркския хаганат. Хазарският натиск се засива особено след смъртта на Кубрат (около 665 г.) и става основна причина за разпадането на Велика България.
Според Теофан Изповедник Кубрат има 5 сина. Най-големият – Батбаян, се подчинява на хазарите. Вторият – Котраг, с част от прабългарите се изтегля към средното течение на р. Волга, където създава т. нар. Волжко-Камска България, просъществувала до ХIII в. Прабългарите, начело с третия Кубратов син – Аспарух, се придвижват на запад, към Дунавската делта. Липсват сигурни сведения за съществуването на други Кубратови синове. Някои историци, опирайки са на данните на Теофан, считат, че Кубратов син е и Алцек, който към края на 60-те години на VII в., начело на група прабългари, се заселва в Равенската област, Италия. Като предполагаем син на Кубрат е разглеждан и Кубер, който през 80-те години на VII в. предвожда прабългарска група, която се заселва в Македония. Някои изследователи смятат, че Кубрат има дори повече от 5 сина.
Основни исторически извори за създаването на Аспаруховата държава са съчиненията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, писани през IХ в. За да избегне съдбата на Батбаян, Аспарух преминава реките Днепър и Днестър и с народа си се заселва в областта Онглос (предполага се, че това е дн. Южна Бесарабия). Васил Златарски счита, че Аспаруховите българи са не повече от няколко десетки хиляди. Според съвременни учени обаче техният брой надхвърля 300 хиляди души.
Теофан и Никифор отбелязват, че, след като се настаняват в Онглоса около средата на 70-те години на VII в., прабългарите започват да опустошават ромейските земи на юг от р. Дунав. Това им се отдава поради заетостта на Византия с отбраната на Константинопол от арабите. През 678 г. обаче арабите търпят голямо поражение и император Константин IV Погонат (668-685) вече може да съсредоточи силите си срещу Аспаруховите българи.
През лятото на 680 г. военната експедиция започва по суша и по море, като императорът лично ръководи действията й. По разказа на Теофан, прабългарите не се решават да излязат в открито сражение с огромната византийска войска, а се оттеглят в предварително подготвените укрепления в Онглоса. Изненадващо обаче Константин IV потегля назад, тъй като, по думите на Теофан и Никифор, трябва да се лекува в Месемврия. Това довежда до демобилизация сред ромеите. Прабългарите се възползват от нея и нанасят голямо поражение на византийските войски, като ги преследват чак до Одесос.
Битката при Онглоса има голямо историческо значение. С оглед на последвалите събития може да се каже, че именно тя се явява този решителен успех, който позволява на Аспаруховите прабългари трайно да се заселят в земите на дн. България.
Вероятно през пролетта на 681 г. прабългарите започват да плячкосват и Тракия. След катастрофалното поражение при Онглоса Византия не може да се организира за бързи контрадействия. В този момент Империята е обхваната и от сериозни вътрешни борби. При тази обстановка през лятото на 681 г. Константин IV е принуден да сключи мирен договор с прабългарите. Империята се задължава да им изплаща ежегоден данък. Теофан споменава, че прабългарите покоряват славянските племена в Подунавието – “седемте славянски рода” и северите.
Така през 80-те години на VII в. Аспаруховите прабългари и славянските племена “севери” и “седемте славянски рода” продължават съвместно историческия си път – в рамките на една обща държава, чието изграждане продължава столетия. Основен е въпросът за характера на взаимоотношенията между прабългари и славяни. Поради липсата на сигурни и едностранчиви данни българската историография извежда две основни хипотези. Според едната прабългарите покоряват славяните и ги превръщат в подчинено население. Това становище се поддържа от Васил Бешевлиев, Иван Дуйчев, Иван Божилов. Другата хипотеза, застъпена в историческата наука е формулирана от Васил Златарски и се поддържа от Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов, Васил Гюзелев, Петър Петров. Според тях отношенията между прабългари и славяни имат съюзен характер. Той се основава на обстоятелството, че те имат общ враг в лицето на Византия. Съюзени, Аспаруховите прабългари и славянските племена в Подунавието имат по-голям шанс да оцелеят. Този взаимен интерес определя и добрите им взаимоотношения.
Така създадената в края на VII в. политическа организация носи белезите на конфедерация (според тезата на Васил Златарски). Доминираща роля в нея имат прабългарите. Славянските князе признават хан Аспарух за върховен военачалник и дипломат като запазват самостоятелност във вътрешните работи на своите племена. Тази вътрешна уредба на държавата учените наричат административен дуализъм. Господстващото положение на прабългарите се дължи на утвърдената власт на хан Аспарух и на стройната военна организация на прабългарското общество.
Поради липса на изворови данни науката не е установила какво е участието на коренното балканско население в Аспарухова България. Може да се предположи обаче, че то е незначително.
Дискусионен е въпросът коя година трябва да се приеме за рожденна на Българската държава – 680 г. (поддържана от Петър Петров и Геновева Цанкова-Петкова) или 681 г. (популярното мнение, наложено от Юрдан Трифонов). Според първата теза определящо е сключването на предполагаемия съюз между прабългари и славяни (680 г.), а според втората – договорът между прабългарите и Византия (681 г.). Според застъпниците на първата теза за Византия този договор не представлява нищо друго освен отстрочка на разправата с българите. Факт е обаче, че мирният договор с Византия се явява първият международен акт на Българската държава и че името България се споменава за първи път на заседание на VI Вселенски събор в Константинопол от 9 август 681 г.
Аспаруховата държава граничи на юг с Византия – по билото на Стара планина (черноморските градове обаче остават византийски), на запад с аварите – вероятно до р. Тимок, на север с Хазарския хаганат – до Карпатите, а на изток границите условно се поставят до р. Днепър. Прабългарите заселват главно Онглоса и дн. Северозападна България. Според Теофан прабългарите определят на “седемте славянски рода” да пазят границата с аварите, а на северите – границата с Византия. Като държавен център се оформя селището Плиска.
Около 680 г. още една прабългарска група нахлува във византийските земи. Според “Чудесата” тези прабългари, начело с Кубер, се освобождават от властта на аварите в Панония и се заселват в Македония (около Битоля). В съюз с тамошните славяни Кубер се опитва да превземе Солун, но не успява. Между Куберовите и Аспаруховите прабългари вероятно съществуват някакви връзки, защото в надпис около Мадарския конник хан Тервел говори за “моите чичовци от Солун”.
Теофан Изповедник твърди, че мирът между Аспарухова България и Византия се запазва до смъртта на Константин IV през 685 г. Според Арменската хроника на Анани Ширакаци по това време хан Аспарух воюва с аварите. Той успява да включи в държавата си славянското племе тимочани.
През 688 г. император Юстиниян II (685-695; 705-711) напада славянските племена в Македония. Ромеите пленяват много славяни и ги преселват в Мала Азия. На връщане обаче византийсктие войски са разбити някъде в Беломорска Тракия от аспаруховите прабългари.
За личността на хан Аспарух историческата наука разполага само с някои полулегендарни данни. Без съмнение обаче именно Аспарух е личността с най-голяма заслуга за създаването на Българската държава. Според Българския апокрифен летопис от ХI в. хан Аспарух загива във война срещу хазарите около 700-701 г.
Следващият български владетел е хан Тервел (701-718). Според “Именника на българските ханове” хан Тервел е от същия прабългарски род Дуло, към който принадлежат Кубрат и Аспарух. На тази база се счита, че Тервел е син на Аспарух.
През 705 г. детронираният император Юстиниян II търси помощта на Тервел, за да се възкачи отново на византийсктия престол. Присъствието на българската войска пред стените на Констнатинопол улеснява до голяма степен успеха на Юстиниян II. Значението на Тервеловата помощ проличава в отплатата на новия император. Хан Тервел е почетен с титлата “кесар”, която за времето си е втора по значимост след императорската. Тервел е първият чужд владетел, който е удостоен с нея. Като кесар Тервел влиза в т. нар. “императорско семейство”, което според византийската държавна идеология е единствената правна санкция за владетелското му достойнство. Така България получава юридическо признаване от страна на Византия. Хан Тервел получава и областта Загоре, която се явява първото териториално разширение на България на юг от Стара планина.
През 708 г. император Юстиниян II решава да си възвърне подарената област и предприема поход срещу България по суша и по море. Хан Тервел разбива сухопътната армия и блокира императора в Анхиало. Войната е прекратена без хронистите да съобщават за настъпили промени в границите.
През 711 г. император Юстиниян II е повторно детрониран. Хан Тервел и този път му изпраща военна помощ – но сега само от 3 хиляди души. Юстиниян II не успява да се задържи на престола и е обезглавен от противниците си. При продължаващите размирици във Византия, през 712 г. хан Тервел нахлува в Тракия и я оплячкосва. След това в продължание на няколко години той поддържа напрежението по българо-византийската граница. Тези действия на хан Тервел и очертаващата се арабска заплаха принуждават император Теодосий II (715-717) да сключи мирен договор с България – 716 г. Той потвърждава териториалните придобивки на Българската държава в Тракия (главно областта Загоре) и задължава Империята да плаща ежегоден данък на Ханството. Двете страни се договарят и да си предават взаимно политическите бегълци. Уреждат се и търговските отношения, като стоките, които не са снабдени с държавен печат се конфискуват.
Договорът от 716 г. е уникален в няколко отношения. Размерът на ежегодния данък на Империята е символичен, но той трябва да се изплаща в червени кожи, с което Византия косвено потвърждава кесарската титла на хан Тервел. Отстъпките, които при Юстиниян II са прецедент сега се превръщат в норма. Договорът от 716 г. е първият търговски договор на България. За първи път в историята на Средновековна Европа чрез един политически акт се уреждат чисто стопански въпроси. Клаузата за размяна на политическите бегълци свидетелства, че Византия приема България като съвсем реална сила на Балканите, която може да влияе дори върху вътрешния й живот. Ето защо историците определят договора от 716 г. като неоспоримо доказателство за успешната външна политика на хан Тервел и изобщо като едно от върховните постижения на българската дипломация през вековете. Не случайно хан Крум (802-814) през 812 г. иска възстановяването на този договор.
През 717 г. арабите отново обсаждат Константинопол. Тази обсада е една от най-тежките за Византия. Император Лъв III Сириец (717-741) се обръща за помощ към българския хан. Византийски, западни и арабски извори свидетелстват, че българите изиграват решаваща роля за разгрома на арабите през 718 г. Победата на българите е най-широко отразеното събитие от нашата история в средновековната историопис. Редица историци сравняват значението на Тервеловата победа през 718 г. с тази на франките при Поатие през 732 г.
Според някои историци хан Тервел подкрепя Византия поради даровете, които получава в замяна. Други изследователи обаче приемат, че причина за неговите действия е убеждението му, че арабите са потенциално по-опасен враг от Византия и, спирайки нашествието им на Балканите, той действа с оглед на историческата перспектива.
Историческата наука не разполага с никакви данни за вътрешната политика на хан Тервел. Съчетавайки дипломатическа и пълководническа дарба, хан Тервел не само отстоява позициите на младата Българска държава на Балканите, но и й спечелва международно признаване. Въпреки че в действията си Тервел е улеснен от вътрешните византийски междуособици и арабската експанция към императорските владения, не трябва да се подценяват и неговите собствени заслуги за държавните успехи през 705 и 716 г. Затова българската историография дава еднозначно положителна оценка на неговото управление, а някои историци дори правят паралел между неговото дело и това на цар Калоян (1197-1207).
Създаването и началното укрепване на Българската държава има значителни последици за историческото развитие на целия Европейски югоизток през Ранното средновековие. В края на VII в. на Балканския полуостров се срещат две общности, доста различни по своя произход, език, бит и религиозни вярвания, но обединени от идеята за политическо оцеляване, което в крайна сметка се оказва решаващо за създаването на една обща държава. “Варварското обединение” от прабългари и славяни оцелява на земи, принадлежащи на най-могъщата империя по онова време – Византия. По този начин се променя историческото съотношение на силите в Европейския югоизток, като е застрашена хегемонията на Византийската империя. Тук отново трябва да се спомене делото на хан Тервел, при чието управление България за пръв път става част от голямата европейска политика.
България е първата държава, създадена с активното участие на славяните. Хан Аспарух очертава основната външно-политическа линия на българските владетели за близо два века – приобщаване на славянските племена към Българската държава.
Но безспорно най-важната последица от създаването на Българската държава е осъществяването на първата и много важна крачка за раждането на един от новите културни европейски народи – българският.

(5500 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове