ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3

Националноосвободително движение на българите
през 50-те и 60-те години на ХІХ век

Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българското възрожденско общество създават реални предпоставки за активизиране и на борбите за отхвърляне на чуждото политическо господство. Още през втората половина на ХVIII и началото на ХIХ в. стотици българи, надявайки се лично да допринесат за освобождението на България, участват като доброволци във водените от Русия войни срещу Османската империя. В хода на руските военни кампании на Балканите от 1806-1812 г. и 1828-1829 г., българската емиграция във Влашко сформира дори самостоятелни отряди, които се включват активно в бойните действия на юг от р. Дунав. Българите взимат масово участие и в двете сръбски въстания от 1804-1813 г. и 1815 г., както и в Гръцката революция от 1821 г. През първата половина на ХIХ в. са предприети и сериозни опити за организиране на самостоятелни български бунтове, завери и въстания. Така през 1833-1835 г. група патриоти, между които Велко Атанасов, Георги Мамарчев, Димитър Софиянлията и отец Сергей, пристъпват към подготовка на всенародно въстание с център град Търново. По същото време масово се разбунтува и населението в Северозападна България. През 1841 г. избухва и голямото Нишко въстание, а през 1850 г. под ръководството на Иван Кулин и Петко Маринов е подготвено Видинското въстание. Видимо се активизира и емиграцията във Влашко, която в три последователни години – 1841, 1842 и 1843, опитва да осъществи три бунта (Браилските бунтове).
Тези политически изяви представляват по същество един нов етап в развитието на освободителните борби на българския народ. Те демонстрират решителността и жертвоготовността на българите да постигнат с оръжие в ръка възстановяване на своята изгубена държавност. Участието в руско-турските войни и във въстанията на съседните балкански народи позволява да се натрупа безценен военен и политически опит. От друга страна, самостоятелните изяви като Велчовата завера, Браилските бунтове и надиганията на селското население в Северозападна България укрепват вярата в собствените сили и допринасят за обособяването на българския политически въпрос като самостоятелен в рамките на големия Източен въпрос.
Всички опити да се постигне освобождението на България обаче завършват без успех. Главната причина за това трябва да се търси в локалната ограниченост и в стихийния характер на предприетите през първата половина на ХIХ в. политически начинания. Осезаемо се чувства отсъствието на ясна и общонационално приемлива идея-платформа в борбата срещу Високата порта. Липсва и единен ръководен център, който да обедини усилията на емиграцията с възможностите на българите във вътрешността на страната. Преодоляването на тези пропуски и недостатъци става възможно едва по време на Кримската война (1853-1856) и в годините непосредствено след нея, когато възрожденските процеси в различните области на обществено-икономическото и духовното развитие на българите достигат своята пълна зрялост, и когато постепенно се създават необходимите предпоставки за възникване на организираното националноосвободително движение.
Неговото развитие през 50-те и 60-те години на ХIХ в. е обект на особен интерес от страна на българските историци. Основни са трудовете Димитър Страшимиров (“Комитетското десетилетие”), Николай Генчев (“Одеското българско настоятелство”), Васил Трайков (“Георги Стойков Раковски”), както и тези на Иван Шишманов, Александър Бурмов, Михаил Арнаудов, Димитър Косев, Константин Косев и др.
Кримската война е едно от най-важните събития на ХIХ в. в общоевропейски аспект. Същностните причини за избухването й се коренят в противоборството между Русия, Великобритания и Франция за надмощие в района на Проливите и Близкия Изток. С цел да се неутрализират руските позиции по Източния въпрос се оформя англо-френски съюз.
В стремежа си да укрепи влиянието на Франция в Османската империя, през 1850 г. император Наполен III поисква от Високата порта да му даде правото да покровителства Светите места в Палестина. Русия възприема френската инициатива като враждебна за православието и затова остро протестира пред Портата. Ултимативните искания на Петербург обаче са отхвърлени. През лятото на 1853 г. руските войски окупират Влашко и Молдова, а през октомри същата година Османската империя обявява война на Русия.
Още при първите симптоми за усложняване на руско-турските отношения политическата активност на възрожденските българи видимо се засилва. С прошение от 1 май 1853 г. цариградските българи поставят пред специалния руски пратеник Александър Меншиков въпроса за предоставяне на автономен статут на българите по примера на Сърбия, Влашко и Молдова. Сред подписалите тази молба са Гаврил Моравенов, Никола Тъпчилещов, Георги Раковски и др.
По същото време по-радикално настоените българи под ръководството на Георги Раковски създават нелегална организация под името “Тайно общество”. Тя си поставя за цел да подготви народа за въстание в случай на евентуално руско настъпление на юг от р. Дунав. Клонове на “Тайното общество” са създадени в Цариград, Шумен, Русе, Свищов, Видин, Враца. Изворовата информация относно “Тайното общество” е оскъдна, но безспорно е, че инициативата на Раковски е първият сериозен опит след Велчовата завера от 1835 г. за създаване на нелегална революционна структура по българските земи.
Политическа дейност проявява и емиграцията във Влашко и Южна Русия. През август 1853 г. представители на българските колонии в Галац и Браила отправят молба до руския цар Николай I, в която настояват за автономен статут на българите. По-късно по инициатива на влиятелните търговци Христо Мустаков, Христо и Евлоги Георгиеви, Михаил Кефелов и др., в Букурещ е създадена политическа формация под името “Епитропия”.
През март 1854 г. “Епитропията” се преобразува в седемчленен комитет, назован “Средоточно попечетилство”. Основните цели на този комитет са набиране на доброволци, които да се включат в действащата на Балканите руска войска и материално подпомагане на страдащото в българските земи население. “Средоточното попечителство” успява да екипира отряд от около 4 хиляди души. Ръководството на доброволците е поверено на опитни хора като Васил хаджи Вълков, Димитър Черни, хаджи Ставри и др.
Междувременно българската емиграция в Южна Русия също създава своя политическа организация под името “Одеско българско настоятелство” (ОБН). Това става през февруари 1854 г. с участието на одески българи като Никола Палаузов, Стефан Тошкович, Николай Тошков, Константин Палаузов и др. За целите на ОБН може да се съди по изготвената от Никола Палаузов “записка за България” до княз Александър Горчаков. Никола Палаузов обосновава възможността, съгласувано с хода на руските действия на юг от р. Дунав, да се организира въстание в българските земи. ОБН помага на “Средоточното попечителство” в сформирането на доброволческите отряди.
През март 1854 г. руските войски действително извършват десант на юг от р. Дунав. Събраните български доброволци се включват във военните действия. Намесата на Англия и Франция във войната обаче принуждава Русия да се откаже от подготвяното настъпление. Главните сражения се преместват в района на Крим, а българските отряди са разпуснати.
Постепененно Османската империя, Англия и Франция вземат инициативата във военните действия. През септември 1855 г. пада Севастопол и скоро след това Русия е изправена пред военна катастрофа. Кримската война завършва с Парижкия мирен договор от март 1856 г., според който Русия изгубва южна Бесарабия и контрола над Дунавската делта. Покровителството над християнското население в Османската империя се поема от всички велики сили. Русия е лишена от правото да поддържа военнен флот в Черно море. С отделен договор от април 1856 г. Англия, Франция и Австрия гарантират цялостта на Османската империя. Българският политически въпрос не фигурира в тези договорености.
Именно в стремежа си да напомнят на европейския свят за съдбата на българския народ, българите организират две нови въоръжени акции. През май 1856 г. под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович, населението в района на Раковица и Белоградчик се вдига на въстание, което обаче бързо е потушено. Неуспех претърпява и опитът за въстание на Никола Филиповски (дядо Никола) в Търновско и Габровско през лятото на 1856 г. На уречения ден се явяват едва 13 въстаници. Скоро след това Никола Филиповски е заловен от турските власти и убит.
Кримската война има изключително значение за развитието на българското възрожденско общество. Въпреки че решаването на българския политически въпрос е отново отложено, войната изиграва ролята на своеобразен катализатор на основните възрожденски процеси.
През 50-те и 60-те години стопанският облик на българските земи се променя чувствително. По време и след Кримската война в Османската империя навлизат значителни английски и френски капитали, които вливат живителна струя в имперската икономика. През 1863 г. с чужди капитали е открита и Османската банка. Непосредствено след войната е приет нов закон за земята, който създава нови благоприятни възможности за навлизане на капиталистическите отношения в селското стопанство. Разширяват се търговските контакти с европейските страни. Многократно се разширява и обемът на вътрешноимперската търговия. Започва модернизиране на пътищата, пристанищата, пощите. През 1866 г. е открита и ж. п. линията Русе-Варна. Осъществена е поредната административна реформа, започва и преустройство на съдебната система.
Всички тези положителни реформи в Османската империя се отразяват благотворно върху икономическото състояние на възрожденските българи. Производството по българските земи видимо нараства. Самият производствен процес се усъвършенства. Напредък се наблюдава в основния дял от градското стопанство – занаятчийското производство (абаджийство, гайтанджийство, тъкачество). Появява се т.нар. разпръсната манифактура, което позволява на инициативните българи да реализират добри печалби. В Пловдив, Варна, Русе, Шумен се създават централизирани манифактури, а в София, Пловдив и Габрово се откриват и фабрики. Благоприятните възможности за търговия водят до успешното развитие на търговско-лихварските фирми на братя Тъпчилещови в Цариград, на братя Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ, на братя Робеви в Охрид, на фамилията Арие в Самоков и др.
В българското село също настъпва значителен икономически подем. Там преобладават дребните спопанства на т.нар. свободни селяни и ограничен брой чифлици. Българските земи се оформят като най-продуктивният район на зърнени храни в Османската империя, голямо е производството и на месо, вълна, кожи и др. На базата на материалното замогване на българското възрожденско общество се наблюдава процес на засилено обуржоазяване на занаятчиите, търговците, селяните и другите социални групи.
Успоредно с всички тези процеси, след Кримската война духовната обнова на българите навлиза в своя заключителен етап. Още през февруари 1856 г. е обнародват т.нар. Хатихумаюн, с който султан Абдул Меджид (1839-1861) обещава равни права на своите поданици, независимо от етническата и верската им принадлежност. На юридическата основа на Хатихумаюна двете легални общобългарски движения – за новобългарска просвета и за независима българска църква, достигат кулминационната си точка.
Въпреки извършените реформи, османската политическа система не позволява свободното и естествено развитие на българското общество. Османската власт не може да гарантира нито движението на българския капитал, нито може да съдейства за по-лесното приобщаване на възрожденските българи към ценностите на модерната европейска цивилизация. Всичко това създава реални предпоставки за постепенното включване на всички социални групи в националноосвободителната борба на българския народ. Според Николай Генчев “българското общество след Кримската война заякнало стопански и духовно, било заредено с могъща социална енергия, която търсела пътища за културно-национално и политическо самоопределяне”.
Същевременно обаче резултатите от Кримската война се отразяват неблагоприятно върху българската националноосвободителна борба. За около 10 години Русия, която играе решаваща роля за създаването на Гръцкото кралство и Сръбското княжество, е лишена от хегемонията си по Източния въпрос. Българите остават сами срещу огромната Османска империя, зад която стоят Англия, Франция и Австрия. При това състояние на международната обстановка, политическият спектър на възрожденското българско общество се разделя на две основни групи – конформисти и радикали (наричани тогава “стари” и “млади”). Най-общо казано “старите” защитават по-умерените форми на борба срещу Портата, открито се съобразяват с политиката на Русия, проявяват недоверие към въоръжените акции. “Младите” са за решителни въоръжени действия срещу Империята. Към първите се причисляват Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, а към вторите – съмишлениците на Георги Раковски и ТБЦК.
Началото на организираното българско националноосвободително движение се свързва с името на Георги Раковски, наричан в историческата наука “патриарх на българската национална революция”.
Георги Раковски (с истинско име Стойко Събев) е роден през април 1821 г. в Котел. Баща му, Стойко Попович, се изявява като един от водачите на котленските еснафи. Учи в родния си град и в Карлово при Райно Попович, а след това в гръцко училище в Цариград. През 1841 г. Раковски заминава за Браила, където организира Втория Браилски бунт (1842 г.). Осъден на смърт, той успява да се спаси благодарение на гръцкия си паспорт. Емигрира във Франция, където прекарва около две години, след което се завръща в Котел, но е наклеветен на турските власти и заедно с баща си е затворен в Цариградския затвор. Излиза чак през 1847 г. и решава да остане в столичния град. Тук Раковски се занимава с търговия, работи като адвокат и се включва активно в живота на цариградската българка община.
През пролетта на 1853 г., когато отношенията между Русия и Османската империя рязко се влошават във връзка с възникналия спор около покровителството на Светите места, Раковски изоставя всичко и се включва в изграждането на мрежа от “Тайни общества”, които да подготвят населението за въстание в случай на руско настъпление на юг от р. Дунав. След избухването на Кримската война Раковски получава назначение като преводач към щаба на турската армия. Същевременно, той продължава да ръководи и създадените вече “Тайни общества”. Малко по-късно обаче е обвинен в шпионска дейност в полза на Русия и е арестуван в Шумен. Изпратен под стража към Цариград, той успява да избегне присъдата, като се възползва от застъпничеството на свои стари познати и съдружници. През лятото на 1854 г. Раковски сформира малка чета, с която действа в района на Котелския балкан, но неуспехите на Русия и последвалият обрат в Кримската война го принуждават да разпусне четата и да емигрира.
В началото на 1855 г. Георги Раковски е във Влашко, а през 1856 г. се установява в Нови Сад, Австрия. В печатницата на големия сръбски патриот и публицист д-р Данило Медакович Георги Раковски издава своя първи печатен труд – “Предвестник горскаго пътника”. На следващата година Раковски започва да издава и своя първи вестник – “Българска дневница”, на чиито страници разгръща активна пропаганда по най-парливите проблеми на българското възрожденско общество – борбата срещу Цариградската патриаршия и съдбата на българския политически въпрос. Австрийските власти обаче издават нареждане за спиране на вестника заради неговата антитурска насоченост. Георги Раковски е арестуван и впоследствие изгонен от пределите на Австрия.
За кратко Раковски се установява във Влашко, а в началото на 1858 г. – в Одеса, където се отдава на книжовни и научни занимания. В Одеса той публикува своя известен “Показалец”, а също и исторически, епиграфски и фолклорни материали. По време на престоя си в Одеса изработва и първия си цялостен план за освобождението на България. Планът е изготвен през лятото на 1858 г. и отразява както дотогавашния му опит, така и неговите конкретни наблюдения върху развитието на големия Източен въпрос.
Основният замисъл на Раковски се свежда до организиране на всенародно въстание, ръководено от единен център, наречен от него “Тайна канцелария”. За да се гарантира успехът на бъдещото въстание е необходимо предварително да се изберат подходящи лица и да се съберат достатъчно средства. Специални пратеници трябва да заминат за Петербурт и Париж, за да получат подкрепата на Русия и Франция. “Тайната канцелария” пък трябва да поддържа кореспонденция с влиятелните българи и да осигури участието във въстанието на гърци, сърби и черногорци. Въстанието трябва да избухне едновременно в цялата страна, като само в краен случай се предвижда въстаническите действия да обхванат поне Видинско и Търновско. За добрата подготовка на населението във вътрешността на страната се предвижда изпращането на хора, които да осигурят внасяне на необходимото оръжие.
Като цяло Одеският план на Раковски представлява нов етап в развитието на политическата мисъл в българското възрожденско общество. В този план ясно прозира разбирането на Раковски за необходимостта от преодоляване на стихийността и локалната ограниченост в освободителните борби на българския народ. Същевременно планът демонстрира и осъзнаването на идеята, че трайното решаване на българския въпрос може и трябва да се търси не само с оглед на политическите реалности в Европейския югоизток, но и контекста на големия Източен въпрос.
През 1859-1860 г. Сърбия започва да провежда засилена антитурска пропаганда. Предприемат се широки военни приготовления, поощряват се освободителните движения в Босна и Херцеговина. Раковски, който внимателно следи международните събития, се възползва от този благоприятен за организиране на въоръжени акции срещу Портата момент и през 1860 г. заминава за Белград.
Установявайки се в сръбската столица, той веднага си издейства разрешение за издаване на български вестник и на 1 септември 1860 г. отпечатва първия брой на своя знаменит “Дунавски лебед”. Този вестник отваря нова страница в историята на възрожденската журналистика. С пламенните си материали и проникновени политически анализи Раковски превръща “Дунавски лебед” в най-търсения и четен български вестник по онова време. Това способства за нарастването на авторитета на Георги Раковски и за постепенното му открояване като всепризнат ръководител на революционно настроената българска емиграция не само в Сърбия, но и във Влашко и в Южна Русия.
Освен с публицистика, в сръбската столица Раковски продължава да се занимава и с конкретна политическа дейност. През 1861 г., когато сръбско-турските отношения сериозно се обтягат, Раковски започва да работи по подготовката на евентуално въстание в българските земи. За целта той установява активна кореспондентска връзка със свои съмишленици сред емиграцията в Одеса, Бесарабия и Виена, с цариградските българи и със свои познати от вътрешността на страната. В края на 1861 г. изготвя и нов план за освобождение на България, известен в научната литература като Белградски или Втори план.
В общи линии Вторият план на Раковски представлява една конкретизация на идеите, залегнали още в Одеския план от 1858 г. Отново освобождението на България Раковски свързва с организирането на всенародно въстание, ръководено от единен център, наречен този път Привременно правителство. За разлика от Първия план обаче сега се предвижда, съгласувано с белградското правителство, на сръбска територия да се сформира един добре въоръжен полк (легия) от хиляда души, който щом се прехвърли на българска територия, трябва да се придвижи по билото на Стара планина към Търново, като със специална прокламация да дава знак на населението да въстане. Според замисъла на Раковски, докато легията достигне до Търново броят на въстаналите българи ще бъде 150 хиляди, а до Черно море – над половин милион души. Всички тези действия легията трябва да съгласува със сръбското командване, а за да се гарантира масовото участие на населението във вътрешността, Раковски предвижда създаването на комитет в Търново, както и осигуряване помощта на доброволци от българската емиграция в Румъния и Гърция. В хода на успешното настъпление по билото на Стара планина трябва да се излъчи и временно правителство, чийто устав е изработен през 1862 г.
След като планът е окончателно изготвен, Георги Раковски издейства разрешение от правителството на Сърбия за сформиране на замисления въоръжен полк и през пролетта на 1862 г. отправя призив към всички български младежи да се включат в него. Постепенно в Белград се събират около 600 доброволци, между които се открояват Иван Касабов, Ильо войвода, Стефан Караджа, Христо Македонски, Васил Левски, Иван Кършовски и др. В осигуряването на така създадената Първа българска легия активно се включва и емиграцията във Влашко и Виена. Във вътрешността на страната пък са изпратени Иван Панов и х. Ставри Койнов.
На 15 юни 1862 г. в Белград възниква сериозен инцидент между турски войници и сръбски младежи. Словестните пререкания бързо прерастват във въоръжен сблъсък, на който местният турски гарнизон отговаря с артилирийска бомбандировка над Белград. Българската легия също се включва в боевете, надявайки се в най-скоро време да пристъпи към изпълнение на плана на Раковски, но до война между Сърбия и Турция не се стига, тъй като заподноевропейската дипломация се намесва и противоречията между Цариград и Белград са постепенно приглушени. При така създалата се обстановка Първата българска легия се разформирова. Почти по същото време неуспех претърпява и опитът да се предизвика въстание във вътрешността на страната. Иван Панов, който заминава в района на Сливенско, е арестуван, а усилията на х. Ставри Койнов да събере голяма чета в Търновско и Габровско се провалят. На предварително уречения ден идват само около 70 души, които бързо са разпръснати от турската войска.
След разпускането на Първата легия Георги Раковски не се отказва да търси нови възможности за организиране на общобалканска акция срещу Високата порта. През пролетта на 1863 г., натоварен от сръбското правителство с тайната мисия да подготви сближаването на Сърбия, Гърция и Черна гора, Раковски посещава Цетина и Атина. Но задкулисните игри на трите балкански държави, всяка от които преследва своите собствени интереси, както и сръбско-гръцките планове за подялба на Тракия и Македония, за които Раковски научава по време на престоя си в Атина, го разочароват и през септември 1863 г. той заминава за Букурещ.
С установяването на Раковски във Влашко започва и последният период от неговия бурен живот. В румънската столица той издава в. “Бъдащност”, а по-късно и в. “Бранител”, но поради липса на парични средства е принуден да преустанови излизането и на двата вестника. По същата причина Раковски успява да издаде и само един брой от сп. “Българска старина”.
Още от началото на своя престой в Букурещ Раковски насочва вниманието си и към продължаване на вече започнатото в Одеса и Белград дело. Постепенно, благодарение на личните си качества и на огромния си опит, Раковски окончателно се налага като най-авторитетният деец на революционно настроената емиграция. През периода 1864-1865 г. той е в основата на всички четнически акции, организирани от българската емиграция. Към него се обръщат за съвет и за помощ, чрез него се набавя оръжие и се поддържат контактите с румънските власти. Неслучайно, когато през февруари 1866 г. в Букурещ е извършен държавен преврат срещу княз Александър Куза, представителите на новото румънско правителство се обръщат за помощ от страна на българската емиграция именно към Раковски. По това време обаче у големия революционер все по-ясно започва да се формира убеждението, че българите не трябва да се оставят да бъдат използвани от каквито и да било външни сили. Дългите години, прекарани в странство, както и поуките от предишните неуспехи, подтикват Раковски да достигне до идеята, че българите не трябва да разчитат на чужда помощ, а единствено на собствените си сили. Това ново схващане намира завършен израз в Третия, последен план на Раковски за освобождение на България.
Планът е изготвен в края на 1866 г., но върху него е отбелязана датата 1 януари 1867 г. Той е именуван “Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето” и в него Раковски отново предвижда освобождението на България да се постигне чрез всенародно въстание, но този път изцяло залага върху възможностите на самите българи. “Привременният закон” предвижда да се създаде седемчленно Върховно началство, чиято цел е да организира единна четническа армия, състояща се от отделни чети, подчинени на общ закон. Според плана на Раковски, по даден от върховното началство сигнал, всички чети трябва да се прехвърлят в българските земи и да вдигнат народа на въстание. Преди това обаче в страната трябва да се изпратят лица, които да извършат необходимата подготовка на населението. Цялостното ръководство на въстанието трябва да се осъществи от върховното началство и от главния войвода, който също е член на началството. “Привременният закон” регламентира правата и задълженията на войводите, както и на самите четници. В него се гарантира единоначалието и единодействието на отделните чети. Всичко това дава основание да се приеме, че последният план на Раковски се явява по същество най-завършената обосновка на четническата тактика в българското националноосвободително движение.
Документалните сведения показват, че в началото на 1867 г. Върховното началство започва действително да функционира. Предполага се, че в него освен Раковски, дейно участие взимат Панайот Хитов, Филип Тотю, Христо Македонски, Стефан Караджа. Безпаричието обаче попречва на създаването на единната четническа армия. През пролетта на 1867 г. двамата най-доверени съмишленици на Раковски – Филип Тотю и Панайот Хитов, влизат в преговори с Добродетелната дружина, която по това време също крои да организира с пропагандна цел някаква четническа акция. В хода на започналите разговори Панайот Хитов и Филип Тотю се договарят с ръководителите на Добродетелната дружина да преминат в България с две малки чети, но поемат ангажимент да не предприемат никакви мащабни действия, а да демонстрират само готовността на българите за въоръжена борба. Съществуват обаче свидетелства, според които истинските намерения на двамата войводи са, след като се прехвърлят в България, да започнат реализирането на плана на Раковски. Четата на Филип Тотю, която преминава р. Дунав в района на Свищов на 17 май 1867 г., обаче е бързо разбита. При това положение четата на Панайот Хитов, прехвърлила се в българските земи край Тутракан още на 28 април 1867 г., е принудена да се откаже от първоначалните си намерения и след тримесечен поход по Стара планина достига до Сърбия, където се разпуска. Междувременно Раковски се разболява тежко и на 9 октомври 1867 г. умира.
Заслугите на Георги Раковски за развитието на българското националноосвободително движение в годините след Кримската война са изключителни. С неуморната си политическа дейност той съумява да изведе борбите на българския народ за отхвърляне на чуждото господство на един нов и по-висок етап в развитието си. Той пръв измежду възрожденските дейци осъзнава връзката на българския политически въпрос с големия Източен въпрос и с конкретните си планове за освобождение на България се опитва на дело да осъществи една общобалканска акция срещу Турция. Като идеолог и ръководител на българската революционна организация Георги Раковски успява не само да очертае тактиката и стратегията на освободителното движение през 50-те и 60-те години на ХIХ в., но и да подготви едно ново поколение революционни дейци, което непосредствено след неговата смърт се заема практически да подготви и осъществи българската националноосвободителна и буржоазно-демократична революция. Същевременно Георги Раковски има безспорни заслуги и в духовното развитие на българското възрожденско общество. Талантлив писател и публицист, историк и етнограф, той умело съчетава качествата на революционера и просветителя, което му отрежда мястото на един от най-големите дейци през епохата на Българското възраждане.
В годините след Кримската война активно участие в освободителните борби на българския народ продължават да вземат и създадените през 1853-1854 г. емигрантски политически организации във Влашко и Южна Русия. Непосредствено след подписването на Парижкия мирен договор (1856 г.) Одеското българско настоятелство и Средоточното попечителство в Букурещ пренасочват своето внимание от политическата към благотворителната област. Но много скоро, успоредно с действията на Раковски, те активно се включват в борбата за освобождение на България.
През 1862 г. букурещките българи начело с Христо и Евлоги Георгиеви преименуват своята организация в Добродетелна дружина. По това време дейността на Добродетелната дружина се подкрепя от Панарет Рашев, Михаил Колони, Маринчо Бенли, Петър Протич и други влиятелни българи от Влашко. Въпреки че според устава си Добродетелната дружина е благотворителна организация, нейните съмишленици следят политическата обстановка на Балканите и при всяка благоприятна за българското освободително движение ситуация развиват активна политическа дейност. Това проличава особено в средата на 60-те години на ХIХ в., когато руската дипломация замисля осъществяването на мащабна акция за възстановяване на влиянието си в Европейския югоизток.
През февруари 1866 г. в Букурещ е извършен държавен преврат срещу назначения от султана княз на Влашко и Молдова Александър Куза. Превратът, който си поставя за цел да постигне окончателното обединение на двете Дунавски княжества в единна и независима румънска държава, засяга не само интересите на Турция, но и престижа на западните велики сили, които още след Кримската война обявяват в специален договор, че ще гарантират запазването на статуквото на Балканите. През 1866 г. започва и поредното гръцко въстание на о. Крит, което допълнително усложнява политическата обстановка в Османската империя. През същата 1866 г. избухва и австро-пруската война, която позволява на Бисмарк да превърне Германия в нова велика сила и по този начин да разруши наложения от Парижкия мирен договор баланс на европейските сили. Всичко това дава основание на руската дипломация да предприеме последователни стъпки за постепенното възстановяване на изгубените след Кримската война позиции в балканския регион.
По инициатива на своя посланик в Цариград Николай Игнатиев, руското правителство решава да подкрепи създаването на голяма югославянска държава, в която българи и сърби да се обединят под скиптъра на сръбския княз. Проектът предвижда с материалната подкрепа на Русия, Сърбия да започне война с Турция, а в българските земи да се вдигне въстание и след евентуална победа да се образува общо югославянско царство, в рамките на което българите ще разполагат с пълна автономия.
Още в края на 1866 г. дейците на Добродетелната дружина подкрепят замисъла на ген. Игнатиев и през януари 1867 г. съставят дори специална “Програма”, която е предоставена на сръбското правителство. Малко по-късно – през април 1867 г., в Букурещ е организирано и събрание на представители на българската емиграция, което приема проектодоговора за бъдещите съвместни действия със Сърбия. За да се демонстрира решителността на българския народ за борба срещу Високата порта, Добродетелната дружина решава да прехвърли във вътрешността на страната четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. В изпълнение на възприетия нов политически курс Добродетелната дружина започва и конкретни преговори със сръбското правителство. Това позволява още през есента на 1867 г. в Белград да се създаде Втора българска легия, в която трябва да се подготвят военните ръководители на бъдещото въстание. Няколко месеца по-късно обаче Сърбия започва да се дистанцира от идеята за обща въоръжена акция срещу Турция. Самата руска дипломация също се отказва от своя първоначален замисъл и постепенно възприема линията на запазване на статуквото на Балканите.
Променилата се политическата ситуация принуждава дейците на Добродетелната дружина да преустановят изпълнението на своя план, а Втората българска легия в Белград е разформирована. Временно букурещките настоятели трябва да насочат отново вниманието си изцяло към благотворителността. Но още през януари 1869 г., съобразявайки се с политиката на Русия по Източния въпрос, Добродетелната дружина става инициатор на идеята за създаване на дуалистична българо-турска монархия. Тази идея се лансира посредством мемоар, изпратен до участниците в международната конференция по критския въпрос в Париж от името на “българските нотабили”. В мемоара се настоява за предоставяне на автономия на българите в рамките на Османската империя, като се предлага на великите сили Турция да се превърне в дуалистично царство по модела на Австро-Унгария.
Новият замисъл на Добродетелната дружина не намира подкрепа от страна на великите сили. Същевременно консервативните възгледи, които букурещките настоятели отстояват в своя мемоар от януари 1869 г., предизвикват критиките на революционната емиграция. Така идейните противоречия в българското националноосвободително движение се забълбочават още повече. Сблъсъкът между групите на т. нар. “стари” и “млади” се ожесточава, а преодоляването на тези различия става възможно едва в навечерието на Освобождението, когато в името на по-скорошното решаване на българския въпрос симпатизантите на Добродетелната дружина отново се активизират и включват дейно в защита на българската национална кауза.
Малко по-различна е съдбата на Одеското настоятелство, което след неуспеха на акцията от 1867-1868 г. не прекратява контактите си с революционно настроената емиграция във Влашко. Одеските българи подпомагат почти всички по-големи прояви на “младите”, включително пропагандната дейност на ТБЦК и на различните инициативи на БРЦК и БЦБО. Особено дейни в това отношение са Николай Тошков и Васил Рашев.
През пролетта на 1866 т. във Влашко възниква още една емигрантска политическа организация – Тайният български централен комитет (ТБЦК). Създаването на този комитет е пряко свързано със събитията около извършения през февруари 1866 г. в Букурещ преврат срещу княз Александър Куза. Непосредствено след преврата, Високата порта отказва да признае извършената промяна и започва да струпва военни сили на дунавския бряг. Западните велики сили също се обявават против детронирането на Куза. Надвисналата реална опасност от въоръжен конфликт с Османската империя, както и възникналите международни усложнения, принуждават новото румънско правителство да потърси сигурен съюзник в лицето на многобройната българска емиграция. Така през месец март 1866 г. са осъществени контакти с Иван Касабов и други по-изявени представители на революционно настроената българска емиграция, в резултат на което се достига до идеята да се подпише “Свещена коалиция между румънците и българите”.
Целта на този документ е да се осигури сътрудничество и единодействие в борбата на българи и румънци срещу общия враг – Високата порта. Българската емиграция поема ангажимент да създаде свой Таен комитет, който трябва да пристъпи към подготовка на въстание на юг от р. Дунав. За да се гарантира успеха на бъдещото начинание, “Свещената коалиция” предвижда изгражданите на мрежа от комитети и във вътрешността на страната, и в Сърбия, а самото въстание се разглежда като съставна част от една по-мащабна акция срещу Турция с участието на всички балкански народи. Цялостната дейност на ТБЦК трябва да бъде подкрепена материално от румънското правителство.
След като предварителните разговори с правителството в Букурещ приключват, Иван Касабов пристъпва към сформиране на ТБЦК, като привлича в него Димитър Диамандиев, Стефан Ряпов, Иван Адженов, Атанас Андреев, Хараламби Сяров. Малко по-късно е изработена програма и устав на ТБЦК, започва изграждането и на първите подразделения на комитета в Гюргево, Браила, Русе, Свищов, Шумен, Търново и др. градове. През лятото на 1866 г. обаче напрежението между Румъния и Турция е преодоляно и ТБЦК трябва да продължи дейността си без обещаната му помощ.
Първата самостоятелна изява на ТБЦК датира от края на 1866 г., когато по инициатива на Пандели Кисимов е отпечатана брошурата “България пред Европа”. През 1867 г. е изготвен и мемоар до султан Абдул Азис, в който се предлага създаването на дуалистична българо-турска държава. Междувременно започва и издаването на в. “Народност”, на чиито страници дейците на ТБЦК разгръщат последователна революционна пропаганда. Вътрешните разногласия обаче, както и липсата на парични средства, довеждат през 1868 г. до окончателното разпадане на ТБЦК. Тогава по-активните членове на комитета се обединяват в нова политическа формация под името “Българско общество”.
През пролетта на 1868 г., когато участниците във Втората българска легия започват недоволни да напускат сръбската столица, Българското общество става инициатор за изпращане на добре въоръжена чета в българските земи. Ръководството на четата е поето от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, а Иван Касабов изработва Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана, Адрес до посланиците на великите сили в Цариград и Мемоар до султана. Прокламацията призовава българите да подкрепят четата и да се вдигнат на въстание, за да извоюват своята свобода. Що се отнася до другите два документа, то те имат за цел да привлекат вниманието на великите сили и да предизвикат тяхната намеса за справедливото разрешаване на българския политически въпрос.
На 6 юни 1868 г. около 130 четници успешно се прехвърлят на българския бряг, близо до устието на р. Янтра и потеглят към Балкана. Турските власти обаче взимат изключителни мерки и организират преследване на четата. Последват тежки сражения край с. Караисен, с. Вишовград и при Канлъдере, където Стефан Караджа е смъртоносно ранен и заловен. Останалата част от четата продължава похода. На 18 юли оцелелите й участници са обкръжени под връх Бузлуджа. В последвалото сражение загиват почти всички, включително и Хаджи Димитър.
Неуспехите от 1867-1868 г. и героичната гибел на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа пораждат сериозна организационна и идейнополитическа криза в българското националноосвободително движение. В края на 60-те години на ХIХ в. емиграцията остава без ефективен ръководен център. ТБЦК се саморазпада. Добродетелната дружина се дискредитирала с проекта си за дуалистична българо-турска монархия. Одеското настоятелство е принудено да се съобразява с политиката на Русия. Неудачни се оказват и опитите за сътрудничество със Сърбия и с Румъния. Идейното противоборство в средите на емиграцията се засилва. Все по-осезаемо се чувства липсата и на единна тактическа платформа. Осъзнаването и постепенното преодоляване на всички тези слабости и недостатъци подтикват революционно настроената българска емиграция да изведе освободителното дело на един нов, още по-висок етап, чието начало се свързва с имената на Любен Каравелов и Васил Левски.

(5700 думи)

www.kabinata.com - Онлайн курсове