БЪЛГАРИЯ В ПЕРИОДА НА ВОЙНИТЕ

/1912 - 1918 г./

Берлинският конгрес разпокъсва жестоко санстефанска България и осуетява историческото право на българския народ да се обедини в единна държава. Почти половината от българската нация остава да живее под чуждо владичество. Естествен и справедлив е стремежът на българите да осъществят своето национално обединение. Непосредствено след оповестяване на клаузите на Берлинския договор те започват съпротива, която най-напред се изразява в мирни протести, преминава през успешния акт на Съединението през 1885г. и революционните борби в Македония и Одринска Тракия, за да се стигне до войната като естествен край на тези борби.

В края на първото десетилетие на ХХ век след неуспешните опити да бъдат извоювани реформи в българските земи, останали под турска власт, или тяхната автономност, все по-ясно се очертава като неизбежен военният конфликт между България и Турция.

Избраната линия на поведение насочва България към осигуряване на съюзници и подкрепа. В началото на 1910г., по инициатива на цар Фердинанд, той, министър-председателят Малинов и министърът на външните работи ген.Паприков посещават Русия и водят преговори. До сключването на желания съюз и военна конвенция не се стига, защото правителството, в Петербург се опасява от големите териториални искания на България и възможното й достигане до проливите. Русия препоръчва сближаване със Сърбия под нейна егида.

През март 1911г. на власт идва коалиционното правителство на Иван Гешов, съставено от русофилските Народна и Прогресивно-либерална партии. Новият кабинет също води преговори с Русия, като търси нейната подкрепа. При правителството на Иван Гешов, се променя и чл.17 на Търновската конституция, чиято нова редакция дава право на царя и правителството да сключват тайни договори без знанието и съгласието на НС.

През есента на 1911г. започват преговори между България и Сърбия, които завършват на 29 февруари 1912г. с подписването на "Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия" придружен от тайна военна конвенция и допълнителни споразумения. Двете държави се задължават в случай на нападение от страна на Турция над някоя от тях, да действат срещу нея с всичките си военни сили. Ако те решат да воюват срещу империята, България трябва да предостави най-малко 200 000, а Сърбия 150 000 войници. Освен това България трябва да се притече на помощ на Сърбия, ако тя бъде нападната от Австро-Унгария. След евентуална успешна война срещу Турция двете страни се договарят България да получи всички земи на изток от долното течение на р.Струма и Родопите, а Сърбия да присъедини териториите на север и северозапад от Шар планина /Косово и Новопазарския санджак/. Договорът предвижда автономно управление в Македония, но при взаимно съгласие с този статут двете държави приемат нейната подялба-България получава т.нар "безспорна зона"-земите на югоизток от линията Крива паланка-с.Гърбовци на Охридското езеро. Териториите между тази линия и Шар планина се определят като "спорна зона”, чието притежание трябва да се определи след войната под арбитража на руския император Николай II.

Балканският съюз се доизгражда с подписването на българо-гръцкия договор на 16 май 1912г., осъществено с посредничеството на Англия. Договорът е придружен с тайна военна конвенция, която предвижда в случай на война срещу Турция, България да предостави 300 000 войници, а Гърция само 120 000. Териториалните проблеми между България и Гърция остават неуредени, а Атина не признава договореностите между София и Белград, относно Македония. Така липсата на споразумение за границите между България и Гърция залага в договора условия за бъдеща война между тези държави.

По настояване на цар Фердинанд към Балканския съюз чрез устна спогодба се присъединява и Черна гора. Румъния, която е в таен съюз с Германия и Австро-Унгария, отклонява поканата за участие в съюза и запазва неутралитет.

Подписаните договори имат сериозни недостатъци и крият в себе си опасности, които са лесно предвидими. За пръв път България се съгласява Македония да бъде делена, което е едно фатално отстъпление от досегашната политика за национално обединение. Българското правителство желае да освободи Македония, но по силата на военните споразумения там е дислоцирана само една българска дивизия. В тази област са изпратени да воюват армиите на съюзниците на България, които се превръщат в нейни потенциални противници при разделянето на отвоюваните от Турция земи. Същевременно българската армия поема югоизточната част на фронта, където турската войска е най-силна и многобройна.

Във вътрешно-политически план всички български политически партии подкрепят идеята за възстановяването на "Велика България" и в този смисъл подкрепят войната като средство за постигането на тази цел. Против нея се обявява само БРСДП/т.с./.

За да предотвратят преждевременното избухване на Балканската война, която да катализира и назрелия световен конфликт, Русия и Австро-Унгария от името на Съглашението и Централните сили, заявяват, че Турция ще извърши сериозни реформи в европейските си части, без това да включва териториални промени. Въпреки това, на 26 септември Черна гора атакува Турция. Няколко дни по-късно балканските държави изпращат колективна нота до Високата порта, в която искат от нея да изпълни чл.23 от Берлинския договор, но Турция отказва. На 3 октомври турското правителство прекъсва дипломатическите си отношения с балканските съюзници и обявява, че се намира в състояние на война с тях. На 5 октомври, България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция.

Турция разполага с близо милионна армия, въоръжена със съвременно стрелково и артилерийско оръжие. Тя има множество крепости /Одрин, Янина, Шкодра и др./, както и укрепената Чаталджанска позиция.

От съюзническите войски най-многобройна и силна е българската армия. Близо 600 000 души са организирани в три армии, командувани от генерал Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев. Общото ръководство се осъществява от помощник-главнокомандуващия ген.Михаил Савов и началник щаба на армията ген. Иван Фичев.

Първите големи сражения закипяват на линията Одрин-Лозенград. Турската армия претърпява съкрушително поражение и е разбита при селата Гечкенли, Селиолу и Ески полос, Петра и др. Отстъплението на турците се превръща в паническо бягство. На 11 октомври Лозенград пада без бой, изоставен под напора на легендарната трета армия на ген.Димитриев. Обсадена е Одринската крепост. Отстъпващите турски войски заемат позиции на линията Люлебургаз-Бунархисар. Решителните сражения тук започват на 15 октомври и за няколко дни българите разгромяват армия от 130 000 души. Така устремените части на българската армия достигат Мраморно море и са само на 40км. от столицата Цариград.

В Македония, по долината на р.Струма настъпва усилената Седма рилска дивизия на ген.Тодоров, която още през първия ден на войната освобождава гр.Горна Джумая/дн.Благоевград/. За 20 дни упорити боеве са освободени и Кукуш и Дойран, а пътят към Солун е открит. За да избегне завземането му от български войски, турското командуване предава града без бой на гърците. Българската кавалерия влиза в Солун един ден по-късно от гърците, а градът се превръща в конфликтна точка на българо-гръцките отношения.

Победи бележат бойния път и на българските части в Западна Тракия и Родопите. Заедно с Македоно-Одринското опълчение те пробиват неприятелската отбрана при Кърджали, Мехомия/Разлог/, Банско, Неврокоп /Гоце Делчев/ и Драма.

Успешно се развиват и бойните действия по море. Малкият български флот предприема енергични и смели действия и успява да парализира турските бойни кораби.

Свой принос във войната дава и младата българска авиация, която извършва разузнавателни и бойни полети.

Победи постигат и съюзниците на България, които имат срещу себе си сравнително слаби противникови части. Сръбската армия лесно преодолява съпротивата на турците и налага свой контрол върху долината на р.Вардар, като освобождава Куманово, Битоля и Прилеп. Поражение на турската армия нанасят и гръцките войски в Тесалия, а Черна гора настъпва в Косово и Новопазарския санджак.

Изправена пред пълен разгром Турция предлага примирие на цар Фердинанд. Това е възможност за България да завърши войната при много благоприятни условия, но българският монарх я отхвърля в желанието си да "влезе в Цариград". След неуспешен опит да бъде премината добре укрепената Чаталджанска линия, България трябва да приеме преговорите за мир, но вече при по-неблагоприятни условия. Примирието е подписано и влиза в сила на 20 ноември. В Лондон започват преговори за мир, в които балканските съюзници искат от Турция всички земи на запад от линията Мидия-Родосто и Егейските острови. Високата порта протака преговорите и точно когато се очертават контурите на бъдещото споразумение на 10 януари 1913г. младотурците извършват преврат. Те прекъсват мирните преговори и заявяват, че търсят изход от неблагоприятното за Турция положение на бойното поле. Въпреки усилената подготовка, след упорити боеве турските атакуващи части са разбити и отхвърлени от контраатакуващите ги българи. Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чаталджа.

В ранната пролет на 1913г. след продължителна обсада командуването на Втора армия решава да атакува и превземе Одринската крепост. След двудневни тежки сражения, особено ожесточени на Източния сектор на крепостта, щурмовите групи разкъсват телените заграждения и атакуващите части с удар "на нож" превземат укрепленията на 13 март. Цялата армия, която защитава Одрин, се предава в плен, а Шукри паша предава сабята си на ген.Н.Иванов.

Под ударите на българската войска Турция отново пада на колене. Преговорите в Лондон са подновени и на 17 май 1913г. е подписан мирния договор. Турция отстъпва на своите противници всички земи на север и запад от линията Мидия-Енос и о.Крит. Владението на останалите острови и Халкидическия полуостров трябва да се определи от комисия на Великите сили-Албания е обявена за независима държава, под временния протекторат на Силите.

През Балканската война са освободени обширни територии и многобройно християнско население от оковите на турската феодална империя. Тя е изтласкана от Балканите, но това не решава етнополитическите проблеми на полуострова.

Противоречията и споровете между съюзниците започват далеч преди края на войната. Сърбия и Гърция настояват да се приложи принципа на окупацията по отношение на освободените земи, което е в ущърб на българските интереси в Македония. Гръцката армия постепенно, но упорито разширява своята окупационна територия, като изтласква малочислените български гарнизони. От своя страна Сърбия окупира обширни територии на юг от т.нар. спорна зона. Претенции към българските земи предявява и Румъния, като изтъква, че пазела благоприятен за България неутралитет. Тя получава гр.Силистра, но това не задоволява управляващата върхушка.

Страхът от голяма и силна България и апетитът към територии в Македония сближава Гърция и Сърбия и все по-ясно очертава българската държава като техен враг. На 22 април /5 май/ 1913г. двете страни подписват секретен протокол, който ги задължава в десетдневен срок да сключат договор за приятелство и отбранителен съюз, гарантиран и с една военна конвенция.

Загрижена за стратегическите си позиции преди предстоящата световна война, Русия прави опит да спаси Балканския съюз. Лично императорът Николай II се опитва да изглади отношенията между България и Сърбия. Руското правителство вижда непримиримите позиции и се опитва да организира и проведе среща на министър-председателите на балканските държави в Петербург, но и това последно усилие завършва с неуспех.

Гърция и Сърбия укрепват позициите си в Македония и активно се готвят за предстояща война, но цар Фердинанд се оказва по-дързък и заповядва на българските войски да започнат военни действия на 16 юни 1913г.

Но българската армия не е готова за нова война-хората са изтощени от продължителните сражения, лошо облечени и недохранени те се вдигат дори на въоръжени бунтове. Въпреки това българското командуване може да разчита на 500-хилядна войска, организирана в пет отделни армии. Срещу себе си България има 350-хилядна Сръбска и около 200-хилядна гръцка армия, отпочинали и заели удобни позиции.Освен това Черна гора изпраща в помощ на Сърбия дивизия от 12000 души. Българското командуване вярва, че ще може да се справи с тези противникови сили, но то си затваря очите за 250-те хиляди турски войници на Чаталджанската позиция, които жадуват реванш за пораженията и за мобилизираните 450 000 румънци.

Българското командване не изготвя ефективен план за водене на войната-вместо да събере българските сили в юмрук, то ги разпилява на огромно пространство от Солун до Видин. В началото на боевете част от войските получават заповед за настъпление /Втора армия срещу гръцките сили, Четвърта-срещу сърбите/, но останалите армии остават по местата си, което е недопустимо от военна гледна точка.

След извършеното на 16 юни нападение Русия заявява, че върху България ще падне цялата отговорност за войната. Правителството на Ст.Данев, заменило това на Гешов през май, нарежда военните действия да спрат, но вече е късно. Сърбия и Гърция преминават в настъпление по целия фронт. Гръцката армия настъпва по долината на р.Струма, но скоро е обкръжена в теснините на Кресненското дефиле. Очаква я неизбежен и страшен разгром. След първоначалните успехи черни облаци надвисват и над сръбските войски. Ген.Р.Димитриев, заменил ген.М.Савов начело на армията започва енергично настъпление. Сръбската армия в Македония е изправена пред опасността от обкръжение.

При това положение на 28 юни Румъния обявява война на България. На северната ни граница няма български войски и скоро румънската армия завзема Северна България и нахлува в Софийското поле в един чисто грабителски поход.

На 30 юни 1913г. във войната се намесва и Турция, която пресича линията Мидия-Енос и се нахвърля върху Тракия. Мирното българско население, оставено без защита, е подложено на сеч.

България е изправена пред катастрофа без, нейната храбра армия да е претърпяла поражение на бойното поле. Сърбия и Гърция, чиито армии се намират пред разгром, също желаят прекратяване на бойните действия. Примирието е сключено от новото правителство на В.Радославов, повикано на власт от Фердинанд на 4 юли 1913г. Балканските държави сключват мирен договор на 26 юли/10 август/1913г. в Букурещ.

България е ограбена от своите бивши съюзници и Румъния. Сърбия взема Вардарска, а Гърция-Егейска Македония, заедно с около 1 000 000 българи. Българското църковно и учебно дело тук е унищожено. За България остава само Пиринска Македония. Десетки хиляди бежанци търсят спасение в България. На 16 септември 1913г. България и Турция сключват отделен мирен договор, чрез който Високата порта узаконява своята реокупация на Източна Тракия. Част от Странджанския край, както и Западна Тракия, остават на България. От завзетите от Турция земи на север бягат близо 100 000 изгнаници.

Румъния заграбва Южна Добруджа, като произволно прокарва границата си 20км. по на юг в сравнение с първоначалните си претенции.

В двете войни България губи повече от 66 000 свои синове убити или умрели от болести, ранените са около 112 000. България излиза от Междусъюзническата война ограбена, разпокъсана и с разбито стопанство. Преживяната първа национална катастрофа оформя (близо 250 000 души)бежански поток, потърсили спасение, препитание и подслон българската държава. Тежките последици от неразумната и авантюристична политика на Фердинанд и управляващите партии остава да тегне десетилетия върху България и нейния народ.

След Балканските войни в Европа назряват драстични събития. Конфликтът между Съглашението и Централните сили може да избухне всеки момент. Правителството на В.Радославов няма подкрепата на парламента, в който мнозинство имат съглашенските партии. Управляващата либерална коалиция/ЛП;ПЛП;МЛП/, клоняща към Централните сили, не успява да спечели мнозинство в 16 ОНС, избрано през ноември 1913г. Либералите трябва да подадат оставка, но вместо това цар Фердинанд и Радославов решават да разпуснат Народното събрание и да насрочат нови избори. За да си осигури мнозинство, Либералната коалиция допуска да гласуват мюсюлманите от Западна Тракия и Източна Македония, които по силата на договора между България и Турция от 1913г. трябва да определят своето гражданство в срок до четири години. Именно с гласовете на това население Либералната коалиция печели изборите за 17 НС, проведени през февруари 1914г.

В началото на XX век, борбата за пазари, суровини и сфери на влияние между Великите сили, обединени в два военно-политически блока се изостря. Но до 1912г. нито страните от Съглашението, нито тези от Тройния съюз са готови за война. Към началото на 1914г. Германия и Австро-Унгария се чувстват достатъчно подготвени във военно отношение и преценяват, че на Англия, Франция и особено на Русия, са необходими още няколко години за подготовка и затова бързат. При крайно изострените междудържавни отношения е необходима само една искра, за да пламне пожарът на войната.

Поводът за нейното започване не закъснява-на 28 юни 1914г. в Сараево е убит от сръбски националисти австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд. Отношенията между Сърбия и Австро-Унгария рязко се влошават и на 28 юли, подтиквана от Германия, Хабсбургската империя обявява война на Сърбия. Само за няколко дни е приведена в движение създадената система от съюзни договори. За да подкрепи Сърбия, руското правителство обявява обща мобилизация. В отговор на това, на 1 август, Германия обявява война на Русия, а два дни по-късно и на Франция. Англия също се намесва решително на страната на своите съюзници.

При избухването на Първата световна война България, преживяла страшна национална катастрофа, обявява, че ще пази неутралитет. Но това е само тактически ход на Либералната коалиция, която работи за въвличането на България във войната на страната на Централните сили и само чака подходящ момент, за да осъществи това намерение.

Важното стратегическо положение и най-боеспособната армия на Балканите правят България желан съюзник и за двата военно-политически блока. Евентуалното участие на България във войната на страната на Централните сили означава бърз и лесен разгром на Сърбия и може да повлияе на решението на Румъния и Гърция, които още не са се определили, но клонят към Съглашението. Ако България влезе във войната на страната на Съглашението, тя би прекъснала връзките на Германия и Австро-Унгария с Турция и лесно би могла де осигури на Русия, Англия и Франция така важния контрол върху проливите. Русия желае създаването на нов Балкански съюз и натоварва с тази задача министъра на външните работи Сергей Сазонов. Успоредно с това, се активизира и английската дипломация в лицето на Бъкстон и Баучър. Въпреки сериозните преговори, които правителството на В.Радославов води със Съглашението и обещаните при успешен край на войната, територии на запад от линията Мидия-Енос и т.нар"безспорна зона" в Македония, до споразумение за единодействие не се стига.

Цар Фердинанд и правителството още от самото начало на войната, въпреки обявения неутралитет, тласкат България към Централните сили. Българската армия се реорганизира, получава оръжие от Германия и се подготвя за война като нейна съюзничка. За ориентацията на България към Централните сили важно значение има и сключеният заем с Германска банка в размер на 500 млн.марки. Успоредно със Съглашението, България води преговори и с Германия и Турция. Берлин обещава цяла Македония, а Високата порта дава да се разберете, че ще приеме корекция награницата с България в Източна Тракия. Така се стига до подписаната на 6 септември 1915г. спогодба, според която Турция отстъпва на България една територия от около 2 хил.кв.км по долината на р.Марица. Същия ден е сключен и договор с Германия и Австро-Унгария и България фактически се присъединява към Централните сили.

В България се оформя опозиционен блок, който включва НП, ПЛП, ДП и др. партии, симпатизиращи на Съглашението. БЗНС и РП се обявяват срещу участието на България във войната, но не са последователни и също клонят към Русия и нейните съюзници. БРСДП/т.с./ и БРСДП/Об/ са за запазване на неутралитет.

Въпреки решителните стъпки, които опозиционните лидери предприемат, за да спасят България от унищожителна война, на 23 септември правителството обявява мобилизация. Под влиянието на опозиционни сили на места в армията избухват бунтове.

Командуването на армията съсредоточава войските на Сръбската и Гръцката граници. На 14 октомври 1915г. цар Фердинанд издава манифест и обявява война на Сърбия, след което Англия, Франция и Русия обявяват война на България. В началото на войната българската армия наброява

530 000 войници и офицери, но до нейния край тази цифра става 850 000. Войската е разделена на три армии, командвани от генералите Бояджиев, Тодоров и Тошев. Главнокомандващ е ген.Жеков.

Българските войски настъпват решително по долините на реките Тимок и Нишава, а също и в Македония. От север и северозапад Сърбия е нападната от обединените германско-австрийски части и скоро сръбската армия изпада в крайно тежко-положение. Тя губи възможността да се оттегли в Гърция, а българската Втора армия спира съглашенските войски, настъпващи от юг, за да помогнат на сърбите.

Правителството на Сърбия и нейното главно командване избира друг път за отстъпление. През мъчнопроходимите албански планини силно оределите сръбски войски достигат Адриатическо море. С кораби през о.Корфу, където са реорганизирани и превъоръжени, сърбите са изпратени в Солун и се включват в състава на съглашенската Източна армия.

През 1916г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чеган.за вр.Каймакчалан, при завоя на р.Черна и др. През лятото на същата година българската офанзива в Южна Македония, не успява поради смазващото числено и артилерийско превъзходство на противника. Междувременно Гърция е преминала на страната на Съглашението. Настъплението на руските войски през лятото на 1916г. окуражава Румьнското правителство и то обявява война на Австро-Унгария. Същевременно, Румъния дава да се разбере, че е готова да върне Южна Добруджа на България, но ангажиментите, поети към Централните сили, принуждават Фердинанд и Радославов да обявят война на Румъния

/1 септември 1916г./. В първите дни на военните действия са освободени Добрич и Тутракан. Дори изпратените в помощ на румънците руски войски не могат да спрат българското настъпление. В края на ноември Трета армия преминава Дунава и се насочва към Букурещ.

Срещу румънската столица настъпват и германски части и градът капитулира без съпротива в началото на декември. Малко по-късно румънските и руските войски се изтеглят от Северна Добруджа, а българската армия достига делтата на р.Дунав.

Между воюващите сили настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. България е принудена да води тежка и продължителна позиционна война. Тя не разполага с необходимите икономически ресурси. В особено тежко положение изпада селското стопанство, нараства стопанският хаос, шири се спекула. Кризата се отразява и на войската. Не достига храната, липсва оборудване. Недоволството срещу Радославов се засилва, след като Германия и Турция отказват Северна Добруджа да бъде присъединена към България. Изправено пред всеобщото недоволство, правителството подава оставка. На 21 юни 1918г. царят възлага на Ал.Маринов, лидер на ДП, да състави новия кабинет, в който влизат и радикали. Въпреки симпатиите си към Съглашението, новото правителство решава да не къса съюза с Централните сили и да води войната докрай.

През септември 1918г. съглашенските сили на Солунския фронт осъществяват пробив при Добро поле и проникват във вътрешността на страната. Над България надвисва призрака на нова военна катастрофа, по-тежка от тези през Междусъюзническата война. Войнишкото негодувание се излива в масова въстаническа акция, която започва спонтанно и неорганизирано. Формират се въстанически отряди, които преодоляват съпротивата на верните на правителството части и се настаняват в югозападна България. На 24 септември въстанически отряд превзема Главната квартира на действащата армия. Един войнишки комитет в Радомир започва да координира действията на въстаниците. Верните на короната части, подпомогнати от германски съединения, се подготвят за отбрана на София. Ал.Стамболийски и Р.Даскалов са пуснати от затвора, за да спрат с авторитета си настъплението на въстаниците, но вместо това те предават на движението организиран характер. Земеделските лидери пристигат в Радомир, където на 27 септември 1910г. Р.Даскалов обявява монархията за свалена и провъзгласява България за република с председател Ал.Стамболийски Въстаническите сили се отправят към София, където на 29 септември жертва на безсмислено братоубийство стават 2500 български войници. Войнишкото въстание е окончателно потушено на 2 октомври 1918г., когато правителствените части влизат в Радомир, но то принуждава кабинета да подпише примирие, прекратявайки по този начин участието на България във войната.

На 29 септември е подписано Солунското примирие, което носи характера на окупация. Българската армия трябва да се оттегли в довоенните граници на страната и след това да бъде демобилизирана. Съгласно тайната част на споразумението съглашенските войски навлизат в страната, събират оръжието на демобилизираните части и установяват окупационна власт върху някои по-важни в стратегическо отношение райони и градове. Освен това българските части, дислоцирани на запад от р.Вардар, остават в плен на Съглашението.

При това положение оставането на Фердинанд е невъзможно. Подложен на външен и вътрешен натиск, той абдикира на 3 октомври 1918г. в полза на първородния си син Борис.

По силата на Солунското примирие Съглашенските части окупират България, а на 28 ноември правителството на Малинов подава оставка. Теодор Теодоров оглавява новото коалиционно правителство, в чиито състав влизат представители на НП,ПЛП,ДП, РП, БРСДП/Об/ и БЗНС.

През 1919г. се провеждат избори за ново ОНС, в които най-много депутатски места печели БЗНС, следван от БКП и БРСДП/Об./. На тези избори старите буржоазни партии претърпяват пълен крах, защото върху тях тегне вината за въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Ал.Стамболийски оглавява коалиционното правителство на Б3НС, НП и ПЛП, а на 22 ноември 1919г. НС приема Закон за съдене на виновниците за Втората национална катастрофа.

На 27 ноември 1919г. министър-председателят Стамболийски подписва договора за мир между България и държавите от Съглашението в парижкото предградие Ньой. От страната са откъснати нови и ценни парчета земя. По западната граница Сърбия заграбва Струмишка околия, Босилеградско, Царибродско, села в Трънско и Кулско. Румъния отново слага ръка върху житницата на България-Южна Добруджа. Войските на Съглашението окупират Западна Тракия, която по-късно е предадена на Гърция. България трябва да изплати в срок от 37 години 2,25 милиарда златни франка и да продаде в натура на своите съседи много добитък, хиляди тонове каменни въглища и др. Страната може да има само малобройна наемна войска, чийто състав, заедно с полицията и граничната стража, не трябва да надхвърля 30 000 души.

Клаузите на Ньойския мирен договор имат пагубно отражение върху цялостното развитие на България Наложеният диктат спъва стопанския напредък, тегне върху политическото развитие на страната .За дълги години тя остава изолирана в международните отношения, без възможности да решава големите си проблеми.

Войните в периода 1912-18г. представляват колосално усилие на българския народ и държава за национално обединение. Политическите и военни грешки на цар Фердинанд и управляващите правителства довеждат страната до две национални катастрофи. Те тласкат българското общество към непозната да тогава икономическа разруха, към дълбока политическа и революционна криза. Неуспехите във войните предизвикват униние и покруса сред национално-патриотичните сили в българското общество, довеждат до обезверяване в силите и възможностите на българската нация.

ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА:

-Георги Марков- “България в Балканския съюз срещу Османската

империя” 1912-13г.

-Георги Марков- “България и Антантата през Първата световна

война”.

-К.Косев- “Подвигът 1912-13г.”

-А.Пантев, П.Петков- “САЩ и България по време на Първата

световна война”.

-М.Лалков- “Балканската политика на Австро-Унгария 1914-17г.”

-Л.Огнянов- “Войнишко въстание”

-Ст.Трифонов- “История на България 1878-1944г.”