ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 2

ХVІ ВЪПРОС
РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877 -1878) И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
ПЪТЯТ КЬМ ВОЙНАТА
Събитията в България през пролетта на 1876 г. имали съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Жестокостта и ма-совите кланета, с които Априлското въстание било смазано, провокирали силна подкрепа за българите в цяла Европа. По същото време във висшите политически кръгове на Турция настъпили сериозни сътресения. През май 1876 г. реформаторите начело с Мидхат паша организирали преврат и свалили Абдул Азис от престола. Три месеца по-късно и новият султан бил детрониран. В разгара на тези бур-ни събития Сърбия и Черна гора обявили вой-на на Портата.
Първоначалните успехи на съюзническите войски провокирали ентусиазъм сред всички християнски народи на Балканите. Славянски-те комитети в Русия организирали широка пропагандна кампания. Българската емигра-ция също се активизирала. Многобройните благотворителни комитети, създадени в Румъния след погрома на Априлс-кото въстание, се обединили в Българско цен-трално благотворително общество. Започнало набирането на доброволци за сръбската ар-мия. Панайот Хитов, филип Тотю и други български войводи сформирали отряди, с кои-то участвали в бойните действия. През есента обаче турската войска взела инициативата и нанесла катастрофално поражение на сърбите. При така създалата се сложна обстановка Ру-сия решила да подкрепи Сърбия и отправила ултиматум към Високата порта.
ЦАРИГРАДСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ
Активизирането на Русия породило опасения сред западните държави от засилване на ней-ното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение, което видимо симпати-зирало на подвластните християнски народи, Великобритания, Германия, франция и Авст-ро-Унгария решили също да се намесят откри-то в Източната криза. Така се стигнало до ор-ганизирането на международна конференция в турската столица, която да изготви проект за реформи в Османската империя. Тъй като Ве-ликите сили били представени от своите пос-
ланици, тя останала в историята на диплома-цията под името Цариградска посланическа конференция.
В началото на декември 1876 г. посланиците се събрали, за да подготвят взаимно приемли-ви проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато ген. Николай Игнатиев настоявал да се създа-де автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обосо-бят две автономни български области: Източ-на с център Търново и Западна с център Со-фия. Двете области покривали фактически всички територии, населени с българи. Така Великите сили за първи път признавали исто-рически сложилите се етнически граници на българската възрожденска нация. Официално Цариградската конференция била открита на 23 декември 1876 г. На същия ден обаче, по предварително режисиран от Мид-хат паша сценарий, на столичното население било възвестено, че султанът дарява подани-ците си с конституция. Този ход, замислен и осъществен не без подкрепата на британския и германския посланик, целял да провали кон-ференцията под предлог, че след като импери-ята има конституция, проектите за реформи губели своя смисъл. Всъщност германският и британският посланик действали независимо един от друг и зад гърба на останалите участ-ници в конференцията, като изхождали от противоположни гледни точки: докато прави-телството на Дизраели полагало усилия да съхрани статуквото на Балканите, Бисмарк се опитвал да тласне Русия към военна намеса. Въпреки обявяването на конституцията, кон-ференцията в Цариград продължила работата си до подписването на заключителния прото-кол. В него по българския въпрос залегнала възприетата по време на предварителните дискусии формула за създаване на два вилаета (области). Той бил официално връчен на Ви-соката порта, но тя категорично го отхвърли-ла. В отговор на турската неотстъпчивост Ве-ликите сили демонстративно изтеглили свои-те посланици от Цариград. На този етап от развитието на Източната криза обаче за война между Русия и Турция било все още рано да се говори. Още през лятото на 1876 г. във висшите кръгове на Русия се очертали две противо-положни линии на поведение спрямо събития-та на Балканите. Една част от руските поли-тици желаели да възстанивят международния престиж на своята страна чрез активна дипло-матическа намеса в разрешаването на Източ-ната криза, докато друга част била за реванш над Турция и открито защитавала идеята за военна намеса.
През есента на 1876 г. нито една от двете гру-ии не могла да вземе връх, още повече че са-мият Александър II проявявал колебание. Провалът на Цариградската конференция за-силил противоречията сред политическия елит в Петербург. В крайна сметка правителс-твото решило да изпрати ген. Игнатиев в Бер-лин и Лондон, за да получи подкрепата на ос-таналите Велики сили за осъществяване на още един опит за мирно уреждане на Източна-та криза.
Европейската мисия на Н. Игнатиев завърши-ла с успех и през март 1877 г. в английската столица представители на великите сили под-писали т. нар. Лондонски протокол. Той изра-зявал желанието на всички заинтересовани държави да се намери мирно разрешение на Балканската криза, но Високата порта отхвър-лила и него. При така създалата се ситуация, след като многократно афиширало готовност-та си да защити подвластните на Османската империя християнски народи, руското прави-телство било принудено да възприеме войната като единствено възможен изход. Така, под-тикнат от обстоятелствата, на 24 април 1877 г. император Александър II подписал в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Тур-ция.
ПОДГОТОВКА НА РУСИЯ ЗА ВОЙНАТА
сили в предстоящия конфликт с Турция. Още през лятото на 1876 г. Александър II се срещ-нал с австро-унгарския император, с когото се договорили принципно за бъдещата полити-ческа карта на Балканите. През януари 1877 г. в Будапеща била подписана и тайна конвен-ция, в която се фиксирали ангажиментите на двете страни в случай на война между Русия и Турция. Тя гарантирала неутралитета на Авст-ро-Унгария и очертавала ясно сферите на вли-яние на двете държави в Балканския регион. В случай на разпадане на Османската империя Русия се задължавала да не създава голяма славянска държава.
Успоредно с преговорите, водени с Виена, рус-ката дипломация разгърнала активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобри-тания. Правителството в Лондон дало да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия ми-рен договор. Преговори били водени и с Румъ-ния, която предоставила коридор на руската армия до р. Дунав и се задължила да се вклю-чи във войната с 40-хиляден отряд. Същевременно руският кабинет пристъпил и към усилена военна подготовка за предстоя-щия конфликт с Турция. В края на 1876 г. била обявена частична мобилизация и разработен примерен план за евентуалните бойни дейст-вия на Балканите.
Според проекта войната трябвало да се води на два фронта - Дунавски и Кавказки, като ак-центът се поставял на Дунавския фронт. Глав-ният удар бил насочен към централната част на България и оттам към Одрин и Цариград. Крайният успех зависел от бързината и изне-надата, с които руските отряди трябвало да настъпят на юг от р. Дунав. По настояване на българската емиграция в Дунавската армия било включено и българс-кото опълчение, което се състояло първона-чално от 6, а впоследствие от 12 дружини с обща численост около 10 хил. души. Опълче-нието било въоръжено със средства на емиг-рацията и славянските комитети, а командва-нето му било поверено на ген. Столетов. На 6 май 1877 г. българските опълченски дружини получили бойното си знаме, дарено им от жи-телите на гр. Самара и връчено лично от кме-та на града П. Алабин. След едномесечна под-готовка в района на Плоещ, българското опълчение се присъединило към Дунавската армия и се включило в изпълнението на пред-варителните планове на руското командване.
ХОД НА ВОЙНАТА
Това решение изправило руската дипломация пред необходимостта от активни действия за осигуряване ненамесата на останалите Велики
Началото на бойните действия било дадено на Кавказкия фронт още на 24 април 1877 г. Сра-женията на Балканите започнали на 22 юни 1877 г., когато части на Долнодунавския отряд под командването на ген. Цимерман предпри-ели демонстративно настъпление в Северна Добруджа. Тези действия имали за цел да заб-лудят турското командване за посоката на главното руско настъпление и да ограничат достъпа на турския флот по р. Дунав. В първите часове на 27 юни 1877 г. към форси-ране на р. Дунав пристъпили и основните сили на Дунавската армия в района на Зимница -Свищов. Изненаданите турски сили не издър-жали на натиска и гр. Свищов бил освободен.
След успешното преодоляване на турската ук-репителна линия по Дунав действащата руска армия била разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд имал за задача да неутрализира силните турски гарни-зони в района на Шумен, Русе, Силистра и Варна. Той наброявал около 70 хил. души и се командвал от престолонаследника Алексан-дър Александрович. Западният отряд бил по-верен на ген. Криденер. Неговата задача се свеждала до неутрализиране на Видинската крепост и овладяване на западните български области. Предният отряд се ръководел от ген. Гурко. Той трябвало да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и при необходимост да се насочи към Пловдив, Од-
рин и Цариград. фактически основната те-жест във войната се падала на Предния отряд, към който било зачислено и българското опълчение. Но командването на Дунавската армия предоставило на ген. Гурко само 12 хил. души, което било крайно недостатъчно. В първите дни на войната най-резултатни се оказали действията на ген. Гурко. Възползвай-ки се от първоначалната изненада на турците, Предният отряд настъпил към Търново и на 7 юли 1877 г. освободил старата българска сто-лица. Оттам отрядът на ген. Гурко се насочил към Стара планина и през Хаинбоазкия про-ход се озовал в подбалканския регион, овладял Шипченския проход и освободил гр. Стара За-гора. По това време Източният отряд се опит-вал да настъпи към Шумен, Варна, Русе и Си-листра, но, поради значителното превъзходст-во на турските части там, предвижданията за бърз успех в Североизточна България не се сбъднали. След няколко сражения Източният отряд пристъпил към организиране на отбра-нителна линия, за да не могат турците да от-режат връзките на руските отряди с тила или да излязат в гръб на Западния и Предния от-ряд.
Обстановката на Дунавския фронт се услож-нила и от действията на Западния отряд. Пър-воначално ген. Криденер постигнал успех срещу Никополския гарнизон и получил възмож-ност за настъпление по посока към Плевен. Но поради мудност той се забавил и Осман паша успял да прехвърли основните си сили в Плевен и да превърне града в опорен пункт на турската отбранителна линия. На 20 и 30 юли били предприети две безуспешни атаки към Плевен.
Междувременно турското командване прех-върлило 40-хилядна армия начело със Сюлей-ман паша в Тракия. Целта на този отряд била да премине Балкана, да се съедини със силите на Осман паша, да се предприеме контранас-тъпление и да се отблъснат руските войски на север от р. Дунав.
На 31 юли 1877 г. Сюлейман паша нападнал Стара Загора. Отбраната на града била пове-рена на 3500 руски войници и български опъл-ченци. След ожесточени боеве Стара Загора паднала в ръцете на турската армия. Градът бил опожарен, а населението - подложено на невероятни жестокости. Сюлейман паша про-дължил похода си, като се насочил към Шип-ка, отбранявана само от 6500 руси и българи. Боевете за Шипка придобили изключителен драматизъм, тъй като евентуалният успех на турците неминуемо щял да се отрази върху хода на войната. Проявявайки героизъм и жертвоготовност, шепата защитници на Шип-ка успели да спрат устремните атаки на 30-хи-лядния отряд на Сюлейман. Решителните бое-ве се водели на 21, 22 и 23 август. В най-кри-тичния момент на сражението ген. Радецки успял да преведе малобройно подкрепление, което помогнало да се задържи върхът. Ожесточените сражения за Шипка и затрудне-нията пред Плевен наложили промяна в пла-новете на руското командване. Първоначални-те намерения за „мълниеносна" война срещу Портата трябвало да бъдат коригирани. фак-тически през август - септември 1877 г. руска-та армия отстъпила инициативата по всички фронтове. Вниманието се насочило към Пле-вен, където предстояло да се реши изходът на войната. След много приготовления на 11 сеп-тември Западният отряд, подкрепен от румън-ски части, предприел трета атака, която също завършила безрезултатно. При така създалата се сложна военна обстановка руското команд-ване съсредоточило усилията си към отбрана на старопланинските проходи и обсада на пле-венския гарнизон.
На 10 декември 1877 г. Осман паша се опитал да разкъса блокадата на Плевен, но претърпял провал. Победата позволила на руската армия да поднови настъплението по всички фронто-ве. С помощта на българското население час-тите на Шипченския и Западния отряд при из-ключително трудни зимни условия преминали Балкана и предприели настъпление на юг. Шипченският отряд се насочил в района на Шипка - Шейново и разгромил лагера на Вей-сел паша.
По същото време Западният отряд на ген. Гур-ко преодолял турската отбрана при Арабако-нак и на 4 януари 1878 г. освободил гр. София. На 16 януари руските части влезли в Пловдив, а на 26 януари паднал и Одрин. За да избегне пълната катастрофа, Високота порта поискала преговори и в Одрин било подписано прими-рие. Но консерваторите настояли пред султана да се организира ново контранастъпление, а турският паламент бил разпустнат. Исканията на ген. Игнатиев да се потвърдят постигнатите договорености не били изпълнени. Тогава великият княз Николай Николаевич разпоредил на предните руски отряди да пред-приемат демонстративно настъпление към Цариград.
Деморализираната турска армия не дала отпор и руските отряди достигнали до предградията на турската столица. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано бил подписан предварителен договор, с който завършила и войната.
ОТ НАЦИОНАЛНАТА ЕУФОРИЯ ДО ВСЕОБЩАТА ПОКРУСА
По силата на Санстефанския договор Турция признавала независимостта на Сърбия и Ру-мъния и приемала създаването на трибутарно българско княжество. Границите на бъдещата българска държава съвпадали с признатите от Цариградската посланическа конференция ет-нически граници на българската възрожденс-ка нация. Заради участието си във войната Ру-мъния получавала Северна Добруджа, а Сър-бия - Нишко, Пиротско и Вранско. В общи линии договорът, подписан в Сан Сте-фано, отговарял на историческите претенции на всички балкански страни, но за руската дипломация било пределно ясно, че той не мо-жел да има реална стойност, тъй като още през януари със специална нота Великобрита-ния напомнила на Русия, че мирът с Турция няма да бъде признат, ако не бъде съгласуван с всички Велики сили. През пролетта на 1878 г. Великобритания, Авс-тро-Унгария, Русия и Германия се разбрали да се проведе международен конгрес, който да из-работи окончателния текст на мирния договор. Конгресът се провел в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. В неговата работа участвали пред-ставители на шестте Велики сили и Турция. При обсъждането на отделните аспекти на бъ-дещия мирен договор се включвали и делега-ции на балканските страни, но окончателните решения се взимали само от Великите сили. Българският въпрос заел централно място в работата на Берлинския конгрес. Официални-те дискусии протичали мъчително трудно по-ради непрекъснатите увъртания от страна на турската делегация и многоходовите задкулисни преговори, в които Великите сили преслед-вали собствените си интереси. В крайна смет-ка Берлинският договор прекроил напълно политическите граници, очертани в Сан Сте-фано. Северна България и Софийският сан-джак оформяли територията на бъдещото три-бутарно българско княжество. На юг от Стара планина се образувала автономната провин-ция Източна Румелия, която оставала под пря-
ката политическа и военна власт на султана. Македония, Беломорието и Източна Тракия се връщали на Високата порта. Така решенията на Великите сили в Берлин всъщност обезсмислили дълголетните полити-чески борби на българския народ и заложили нови, твърде болезнени противоречия в след-военното развитие не само на Княжество Бъл-гария, но и на останалите балкански държави.

www.kabinata.com - Онлайн курсове