ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 2

10. РАННО БЬЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ.
НОВИ ТЕНДЕНЦИИ В СТОПАНСКИЯ ЖИВОТ НАБЬЛГАРИТЕ

Промените, които настъпили през XVIII в. в Османската империя, не останали без последствия за живота на българския народ. Привидно статутът на българите се запазил такъв, какъвто той е бил и през предходните столетия. Но дълбоките социални и политически катаклизми, разтърсили из основи османското общество, създали в Румелия съвършено нова конюнктура, провокирала стопанската инициатива на българите и материалната обнова в тяхното всекидневие. По същото време значително се увеличило населението на големите градове, което от своя страна довело до нарастване на потреблението. Не по-малко значение имало и разширяването на търговските контакти с европейските държави. Всичко това отредило на българските земи ново място в икономиката на Османската империя и стимулирало стопанската инициатива на българите. В аграрната сфера възрожденските процеси намерили израз в две противоположни тенденции: разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частната собственост в българското село.. Като цяло през XVIII в. в българските земи видимо нараснал обемът на производство на зърнените храни и широко навлезли техническите култури (памук, коприна, тютюн). Значителен подем настъпил и в скотовъдството. Едновременно с тези промени все по-ясно се очертавала пазарната ориентация на селскостопанското производство в българските земи. През XVIII и началото на XIX в. нараснал броят на т. нар. чифлишки стопанства, които изцяло насочвали своята дейност към пазара. Това, от една страна, спомагало за разширяване ролята на стоково-паричните отношения в българското село, а от друга - за тяхното капитализиране. Показателен пример в това отношение е хаджи Христо от Габрово, който в края на XVIII в. въртял търговия с Русия, Влашко и Молдова. Натрупал значителни парични суми, той предпочел да влага спечеленото в недвижими имоти. Подобни примери могат да се дадат и с други български търговци от Котелско, Карловско, Търновско, Видинско. Още по-видими промени през периода на Ранното възраждане настъпили в сферата на градското стопанство, където традиционните занаяти изживели подем, свързан с възникването на нови производства, с възприемането на нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчийската и търговската дейност.. Стопанският интерес на големите християнски държави към Балканите датирал още от довъзрожденския период, но през XVIII в. той се засилил, тъй като под натиска на европейските страни Високата порта предоставяла нови и нови привилегии за техните поданици, което благоприятствало стопанското и културното им проникване на Балканите. Особен интерес за чуждестранните търговци представлявали текстилните суровини (вълна, коприна, памук), восъкът, кожите, зърнените храни. Вносът се свеждал до кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия, стоки на лукса. Една част от активните български търговци насочила интересите си към осигуряване на държавните доставки от хранителни и занаятчийски продукти за столицата и османската армия. Други се ориентирали към създаване на значителни български търговски колонии в Будапеща, Виена, Букурещ, Гюргево, Браила, Яш, Нежин, Москва, Одеса, Калкута, Смирна и започнали да осъществяват делови контакти в Русия, Влашко, Молдова, Унгария, Египет, Индия. Нараснала и ролята на панаирите, особено на тези в Сливен, Долян, Неврокоп и Узунджово, които се обособили като общоимперски стокови борси. Чувствителни промени настъпили и в организацията на самото производство. Родопите се оформили като килимарски район, Карловско и Сопотско станали центрове за производство на розово масло, Самоковско и Софийско се специализирали в обработката на желязо и т. н. През 80-те години на XVIII в. се появили и първите манифактури, които първоначално имали разпръснат характер, но в началото на XIX в. се обособили и централизирани манифактур-ни предприятия.
Стопанското оживление по българските земи и бързо променящата се политическа конюнктура в балканските провинции на Османската империя създали реални предпоставки за изменение и на социалната структура на ранновъзрожденското общество. Постепенно и в града, и в селото се очертала една нова, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които заемали все по-осезаемо място в културния и политическия живот на тогавашните българи. През
следващите десетилетия именно тази прослойка била призвана да стане инициатор на най-крупните прояви в развитието на българското възрожденско общество.
Зараждане на националната идеология
ДУХОВНА ПРОБУДА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ XVIII В.
Стопанските и политическите промени в османското общество създали една съвършено различна от предходните столетия атмосфера на духовен живот както за мюсюлманския елит на империята, така и за подвластното християнско население. Откривали се нови и нови възможности за безпрепятствено навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покорените християни.
Макар и не толкова зримо, белезите на духовната обнова започнали да се проявяват през XVIII в. и в българските земи. През периода на Ранното възраждане видимо се увеличил броят на работещите книжовници и преписвачи. Все по-отчетливо се откроявали книжовните школи в Рилския и Етрополския манастир, във Враца, Котел, Самоков. Важна роля за духовното раздвижване на българите през XVIII в. изиграла и печатната книга, от Русия, Гърция или Сърбия. Ранното възраждане преминало и под знака на три изключителни личности: Кръстьо Пейкич, Партений Павлович и Христофор Жефарович. И тримата притежавали висока за времето си култура. Кръстьо Пейкич бил типичен представител на българската католическа интелигенция. Роден в Чипровец, той получил образованието си в Рим, след което бил назначен на работа в българската колония в Седмиградско. Партений Павлович роден в Силистра, той учил в прочутата "бейска" академия Букурещ. Името на Христофор Жефарович е свързано с разпространението на една от най-популярните сред българите печатни книги - „Стематографията". Роден в Дойран, той отпечатал през 1741 г. във Виена сборник с изображения на южнославянски владетели и светци, придружени с гербовете на различните народи и области. Най-яркото събитие в духовния живот на ранновъзрожденското ни общество обаче било свързано с името на Паисий Хилендарски.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
За живота на Паисий се знае твърде малко. Приема се, че е роден през 1722 г. тъй като самият той споменава само, че бил родом от Самоковска епархия, но от кондиките на атонските манастири личи, че бащината къща на неговите братя -Лаврентий и х. Вълчо, се е намирала в Банско.
През 1745 г. Паисий се установил в Света гора и станал таксидиот на Хилендарския манастир. По това време животът на манастирските братства не бил лек. Недоимъкът, произволът на турските власти и общата несигурност тегнели над Атонските манастири. Паисий, подобно на своите събратя, години наред обикалял села и градове, събирал помощи за Хилендарския манастир и проповядвал божието слово. В богатите библиотеки на атонските манастири и по време на своите пътувания из страната той открил многобройни свидетелства за историята на българите и постепенно у него се оформила идеята да събере всичко в една книжка под общото заглавие „История славяно-българская". През 1761 г. хилендарското братство изпратило Паисий в Сремски Карловци. След като се завърнал от Сремски Карловци се преместил в Зографската обител „Св. Георги", където през 1762 г. завършил окончателно своя труд. За това, какво е правил Паисий след 1762 г., къде и при какви обстоятелства е разпространявал своята „История", не се знае почти нищо, защото специалистите са изправени пред множество догадки и легендарни сведения. Годината, когато Паисий умира, според една хилендарска кондика е 1773 г. в Станимака (дн. Асеновград). По обем Паисиевата история не била голяма, но стойността й била неоценима, тъй като изиграла решаваща роля за духовната еманципация на българите. Страница след страница хилендарският монах разкривал пред своите читатели героичното минало на българския народ. Сред мрака на робските столетия Паисий запалвал искрата на българското самочувствие, вдъхвал вяра и надежда, пробуждал патриотизма на своите сънародници. За написването на „История славянобългарская" П. Хилендарски използвал разнообразни материали - поменици, жития на български светци, летописни бележки, царски грамоти, съчинения на Евтимий Търновски и Климент Охридски, някои руски издания, стематографии и др. Силно влияние върху Паисий оказали и историческите трудове на Цезар Бароний и Мавро Орбини.
Освен патриотичните елементи в идейната характеристика на „История славянобългарская" могат да се откроят още два важни компонента: със своята творба Паисий утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност и същевременно предлага една интерпретация на историята, изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Никъде в „Историята" Паисий не говори открито за бунт или въстание. Единствените директни призиви, които той адресира към своите сънародници, са свързани с опознаване и опазване на българския език, на българската история и култура. той разбуждал онези пластове в съзнанието на българина, които му давали ориентир за неговата „другост", за принадлежността му не само към „раята" на падишаха, а и към една езикова и родова общност със своя история и култура.Съвременната историческа наука познава около 60 преписа на Паисиевата история, първият от които бил направен през 1765 г. от Софроний Врачански
СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ
Идеите на Паисий Хилендарски за развитие на българската просвета, за духовна и обществена пробуда на българския народ намерили още по-завършен израз в дейността на Софроний Врачански - една от най-изявените възрожденски личности от края на XVIII и началото на XIX в. Роден през 1739 г. в Котел през 1762 г. станал свещеник, а три години по-късно, направил първия препис на „История славянобългарская". В края на XVIII в. Софроний Врачански се очертал като най-активния и талантлив български книжовник от онова време. През 1806 г. с паричната помощ от родолюбиви българи издал първата печатна книга на новобългарски -„Неделник". Малко преди това завършил и своята най-добра книжовна творба „Житие и страдания грешнаго Софрония". Успоредно с книжовните си занимания Софроний разгърнал и активна политическа дейност. След избухването на поредната руско-турска война през 1806 г. Софроний изготвил и два призива, с които разяснявал необходимостта от оказване на всестранна подкрепа на руските отряди. През 1811 г. Русия започнала преговори за подписване на мир с Високата порта. Десетки хиляди българи, страхувайки се от възмездие, пред-почели да тръгнат към Влашко и Молдова с оттеглящите се руски части. Воден от желанието да осигури нормални условия на живот за изпадналите в бедствено положение български емигранти, Софроний изготвил „Молба" до главнокомандващия ген. Кутузов. В нея се предлагало да се обособи автономна българска област в рамките на Руската империя, в която българите ще могат да се управляват от свои избираеми магистрати, ще се ползват с църковна автономия, ще имат гарантирани възможности за стопанска инициатива. Молбата на Софроний Врачански се явявала фактически първата възрожденска програма за разрешаване на българския политически въпрос.

www.kabinata.com - Онлайн курсове