ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКО И ПОЛИТИЧЕСКОРАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ В НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

Първите две десетилетия след освобождението на България имат измеренията на исторически скок. Осъществил и защитил по блестящ начин Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885г., българският народ с всеки изминал ден се разделя със стария начин на живот и стремително се насочва по пътя на прогреса. Започва трансформирането на българската икономика от дребностоково и манифактурно промишлено стопанство към изграждане на капитализма. Провежданата от държавата политика на протекционизъм, на промишлено и гражданско строителство, дава силен тласък на развитието на индустрията, транспорта, вътрешната и външна политика. До края на века, въпреки откъсването на значителни национални територии по силата на Берлинския договор, икономическият потенциал на страната нараства повече от пет пъти.Увеличава се размерът на националните капитали, българските стоки излизат извън рамките на балканския пазар и участват в общоевропейската търговия.

Острата политическа криза през 1886-1887г., която стига до размерите на студена гражданска война, е изживяна. В политическия живот се настаняват трайно такива методи на управление, които водят до деформиране на парламентарно-демократичната система, до нарушаване на конституционните права на гражданите, до засилването на ролята на монарха в управлението на държавата. По време на управлението на Народнолибералната партия на Ст.Стамболов, България завоюва значителен международен авторитет. Обновявайки финансите, транспорта, войската, провеждайки твърда и ясна външнополитическа линия в защита на националните интереси, тя става фактор в общобалканския живот. Но кризата в българо-руските взаимоотношения и налаганата от Фердинанд австро-унгарска ориентация на българската външна политика, дават противоположна на националните интереси насока, която не може да бъде променена от усилията на правителството на Народняшката партия за българо-руско сближение.

От началото на XX в. до войните /1912-1918г./ продължава интензивното икономическо развитие на България. Постигнатото в годините до края на XIX в. разширяване на протекционизма, все по активната роля на държавата като стопанско организиращ фактор, връзката на българската икономика с развитите капиталистически държави, са главните предпоставки за ускорените темпове, с които продължават да се изграждат индустрията, транспорта, банковото дело, селското стопанство. През този период в българската икономика се проявяват и някои явления, характерни за високоразвитите държави. Възникват монополистически форми в производството и кредита, започва сливането на банковия с индустриалния капитал и възникването на финансов капитал.

Развитието на капиталистическата система засилва националните противоречия. Те се отразяват върху характера и дейността на образуваните в края на XIX в. партии на българския пролетариат и селячеството, в поведението и на други социални слоеве, в продължаващата диференциация сред буржоазните политически партии. Особена острота придобива и проблемът за освобождаване на поробените от Османската феодална империя земи, населени с българи. Неуспешният опит на младотурците /1908г./ да намерят изход от националните проблеми на Балканите налага войната като естествено средство за разрешаването на македонския въпрос. В такава обстановка, Второто стамболовистко правителство /1903-1908г./ и правителството на Демократическата партия /1908-1911г./, наред с несъмнените успехи в ръководенето на икономическия и културен живот на страната, наред с голямото завоевание - обявяването на независимостта на България, допринасят изключително много за укрепване на “личния режим” на Фердинанд.

В началото на XX в. България излиза от аграрната криза, която изживява капиталистическия свят и която в продължение на няколко години донася тежки щети на българското стопанство. Като продължава прилагането на системата на специфичните мита и на протекционизъм, държавата допринася за приоритета на българските индустриалци на местния пазар. Вносните мита са увеличени на 15% през 1904г., а през 1910г. те достигат 22%. Това се отразява благоприятно върху общото развитие на селското стопанство. Ако до 1900г. в България са регистрирани 283 предприятия, то в навечерието на Балканската война, техният брой достига 820. Това десетилетие дава на България три пъти повече икономически потенциал, отколкото всички години след Освобождението. Показателен е и вложеният капитал. От близо 11 млн. лв. по време на управлението на народняците, в навечерието на войната капиталовложенията надминават 87 млн. лв. Развиват се керамичната и циментовата промишленост, дърводобивната, електродобива, някои миннодобивни предприятия, но най-високо развитие достига текстилното производство, мелничарството, пивоварството и предприятията, обработващи селскостопански суровини. Общото индустриално производство се увеличава не само по обем. Рязко нараства неговият дял в националната стокова продукция.

Важна особеност на развитието на индустрията в началото на XX в. е участието на държавата в трудните сектори на производството, изискващи по-големи и с по-бавна възвръщаемост капиталовложения. Съществена характеристика е и категоричното преобладаване на предприятията от леката промишленост. Към 1912г. съотношението на леката към тежката промишленост в България е 86% : 14%. Това до голяма степен се дължи на осигурявания от държавата безмитен внос на машини и съоръжения за фабричните предприятия, което затруднява развитието на местното машиностроене и металургия.

Бързо нараства общата продукция и на селското стопанство, в чието развитие се чувства тенденцията на интензификация. Под влиянието на индустриалния подем, то придобива търговски характер и променя значително своята структура. Производството е насочено главно към зърнените храни, но заедно с това се увеличават площите с технически култури, картофи, варива, лозя, овощия и зеленчуци. Успехи постига и животновъдството. По-богатите селяни, които натрупват капитали, наемат в по-големи размери работна ръка. Това, обаче, не променя основната социална характеристика на българското село. В него се съхранява дребната собственост, стабилизира се и се увеличава броя на средните стопанства. За това допринася увеличаването на пазарните цени на селскостопанската продукция от началото на века и облекчаването на данъчната тежест, вследствие на държавната стопанска политика. Най-голямо въздействие има разширяването на протекционистическата политика и върху селското стопанство. Държавата поема разходите за поддържането на опитни земеделски станции, разсадници, животновъдни ферми. Чрез учредената Българска земеделска банка и земеделските спестовни каси значително е ограничен лихварският капитал. Положителният ефект на тази държавна политика е увеличеният внос на селскостопанска техника и явната тенденция за модернизация на този основен клон от стопанството на буржоазна България.

Индустриалният подем се съпътства и от развитието на транспорта. Общата дължина на железопътните линии през 1911 г. се увеличава над пет пъти в сравнение с началото на 90-те години на XIX в.

Разширяването на вътрешния пазар, численото увеличение на населението, на наемните работници, чиновническия апарат и нуждите за войската допринасят за разширяване на търговията. В страната се създават търговско-индустриални камари, които играят особена роля за външнотърговския обмен на България. До 1910г. той се удвоява в сравнение с 1890г.. Броят на търговските партньори на България е извънредно голям и сред него преобладават развитите капиталистически държави. Първото десетилетие на XX в. е времето на ускорено проникване на чужди капитали в икономиката на България, въпреки че до войните и националната промишленост и кредита се развиват на основата предимно на български капитали. Основен канал на чуждото финансово проникване са държавните заеми. Към 1912г. българската държава има 638 млн. лв. дългове към западни банки, предимно френски и белгийски.

Първото десетилетие на XX в. влиза в историята на капитализма в България, освен с индустриалния подем и с началните прояви на монополизация. Макар че този процес придобива първостепенно значение в следващите десетилетия, появата на концентрацията в промишлеността и възникването на монополните обединения, говори за ускорено развитие на капиталистическата система в България.

За периода 1900-1911г. броят на акционерните дружества в индустрия се увеличава три пъти. В България те възникват в началото на процеса на индустриализация, поради ограничените размери на националния капитал и за нуждите на извършващия се индустриален преврат. Постепенно акционерният капитал придобива важно значение в българската икономика и се превръща в организационна форма на започващата концентрация на капитали и работна ръка. Акционерните дружества успешно конкурират едноличните самостоятелни предприятия в редица индустриални браншове. През 1909г., например, се образува един от първите картели на тютюневите фабрики с център Пловдив. Той има свои фабрики в Пловдив, Варна, Шумен и Русе. Следва съглашение за монополизиране износа на кожи, в спиртоварството и др.

Интензивният икономически живот показва и още едно ново явление : сливането на банковия с промишлен капитал. Банковият капитал се включва в търговската и производствената сфера на икономиката. Особена роля в това отношение се пада на чуждия капитал. Освен Българската народна банка, Българската търговска банка и Българската кредитна банка, в София и страната съществуват редица други по-дребни банки. През 1905-1906г. възникват няколко нови, но крупни банки с германски, австро-унгарски, френски и друг чуждестранен капитал. Софийската кредитна банка /с германски капитал/ е свързана с лидерите на стамболовистката партия. Русенската и Българската търговска банка се ръководят от дейците на народняците. И в България, както и в Европа, сливането на банков и промишлен капитал води до образуване на финансовия капитал. Чрез лидерите на партиите, държавният апарат се поставя в услуга на интересите на банкови и индустриални търговски среди.

Началото на XX в. е ознаменувано с бърза смяна на правителства и отделни министри. Фердинанд използва икономическата слабост и политическата разединеност на буржоазията за да постави на власт послушни политици.

Радослависткото управление /1899-1901г./ влиза в българската история с безогледното използване на властта за лично обогатяване, с безкрайни афери и злоупотреби с държавни средства. Радославистката партия не се поколебава да повиши рязко преките и косвени данъци на населението, с което предизвиква избухването на бунтове в селата Тръстеник /Русенско/, Шабла и Дуранкулак /Балчишко/. Те са потушени с кръвопролития, но това изчерпва политическия кредит на правителството.

В началото на 1901г. е съставено коалиционно правителство от Демократическата и Прогресивнолибералната партии. След поредните парламентарни избори, П.Каравелов подава оставка и на власт остава само партията на Драган Цанков с новия си лидер Стоян Данев. Тя изразява тежненията на дребните собственици, търговци и дребни служители, но постепенно се формира като партия на средните промишленици и интелектуалци.

През 1902г. е подписана военна конвенция с Русия. Монархът е недоволен от последователната проруска политика на прогресивнолибералите и търси повод да се отърве от тях. Когато с руска подкрепа Сърбия успява да постави свой владика в Скопие, поводът е намерен и Фердинанд иска оставката на Ст.Данев. Благоволението на владетеля този път получава Народнолибералната партия. Нарушавайки парламентарните норми, през май 1903г. той назначава ново правителство от верни на двореца хора, начело с Рачо Петров и представители на стамболовистката партия. Нейният лидер, Димитър Петков, през 1906г. сменя Рачо Петров. Стамболовистите управляват пет години. Те оповестяват, че ще дават предимство на едрото производство и ще защитават българското земеделие и занаятчийство. През 1905 г. се разширява закона за покровителството на местната индустрия. Сключват се нови търговски договори с Англия, Франция и Германия. Приложена е нова митническа тарифа за стимулиране на родното производство. Вратите на националната икономика се отварят широко за чуждите капитали. Това активизира банките . През този период възникват и нови банки, фабрики и акционерни дружества.

Наред с икономическите мерки, стамболовистите отделят особено внимание на превъоръжаването на армията и на нейната подготовка за война. Внесено е ново оръжие, усъвършенства се системата на военната подготовка.

Паралелно с икономическия подем остро се открояват и социалните въпроси, свързани с трудовото законодателство на работническата класа и нейните искания за разширяване на демокрацията. Разцеплението на БРСДП на нейния Десети конгрес през 1903г., отделянето на тесните социалисти и оформянето им като революционна марксистка партия дават нова насока за развитие на работническото движение. В ръководеното от ОРСС стачно движение в парламентарната и общинска политика на партията са отбелязани значителни успехи, което показва, че тя става фактор в политическия живот на страната. Образуваният през 1899г. БЗНС приема на своя Пети конгрес през 1905г. съсловно-политическата програма на Ал.Стамболийски и излиза с конкретни искания за подобряване на положението на българското селячество.

Стамболовистите не съумяват да се пригодят към новия политически климат. Неуспехът на Илинденското въстание и неудовлетворението от националната политика на стамболовистите, които не защитават въстаниците, предизвиква всеобщо недоволство. Застъпвайки стамболовата концепция за отказ от разделянето на Македония, правителството влиза в преговори с останалите балкански страни за даване на автономия на земите, намиращи се под османска власт. Подписани са съглашения, но те остават без реални последствия, поради сръбското противодействие по македонския въпрос. Недоволството от управлението на стамболовистите се усилва. Действията на стамболовистката партия за заглушаване на антимонархическите и антиправителствени акции, отново приемат драстичните форми от първия стамболовистки режим. Сега обществената опозиция се оказва значително по-организирана и по-настъпателна. Многобройните стачки и демонстрации създават нов политически статус. През 1906г. се образува т.нар. Патриотичен блок, в който влизат четири опозиционни партии: Прогресивнолибералната, Демократическата, Радикалдемократическата и Народната. През януари 1907г. при откриването на Народния театър, софийските студенти освиркват княза. Правителството арестува значителна част от студентите, някои от тях въдворява по родните им места, а други - вкарва в казармите. Професорите от Университета протестират срещу полицейските мерки, но са уволнени и Университетът е закрит. През март същата година студент застрелва министър-председателя Д.Петков. През 1908г. Фердинанд, след няколко персонални промени в правителството на стамболовистите, възлага управлението на демократите, начело с Ал.Малинов. Получили властта, те напускат Патриотичния блок. Ловък политик, Ал.Малинов, който застава начело на Демократическата партия след смъртта на П.Каравелов през 1903г., налага по-голяма търпимост в политическия живот, за да смекчи до известна степен политическите и социалните проблеми, да внесе по-голяма гъвкавост в отношенията с двореца. Демократическата партия се ползва с обществено доверие и е свързана с англо-френския капитал и до известна степен със средите на русофилската буржоазия.

Правителството на демократите отменя строгите мерки на стамболовистите срещу студентите и професорите от Софийския университет, прокарва в народното събрание някои допълнения към работническото законодателство за подобряване на трудовите условия, провъзгласява широко, че управлението на демократите е постижение в политическия живот на България след Освобождението. Но точно в тази “идилична” социална обстановка за времето от 1908г. до 1911г. са вдигнати повече от 40 стачки, а в Самоков и Сливен тесните социалисти вземат болшинството от общинските мандати.

Застанала начело на държавното управление Демократическата партия и нейният лидер декларират непрекъснато, че за да бъде България стабилна и да реши с успех националните си задачи, е необходима централизация на силите около короната. Това поведение се диктува не само от реалностите във вътрешнополитическия живот, но и от възприетия от Ал.Малинов курс на подготовка за война с Турция.

Външната политика на демократите е традиционно русофилска, но след сключването на Тройното съглашение между Русия, Франция и Англия /1904-1907г./ русофилството придобива ново звучене. Малинов се стреми да получи подкрепата на силите от Антантата за национално обединение на България и за отхвърляне на васалитета на Княжеството спрямо султана. В този момент такава ориентация на българската външна политика отговаря най-пълно на националните интереси. От своя страна руската дипломация, извеждайки на преден план необходимостта от разрешаването на македонския въпрос, се стреми да постигне южнославянски съюз между България и Сърбия. Този съюз е средство за заздравяване на руските позиции на Балканите. Идеята допада и на Англия и на Франция, защото по този начин се неутрализират както Турция, така и проникващият в нейните източни провинции германо-австрийски империализъм. Така българският национален въпрос и съдбата на поробеното население в Македония и Одринско отново стават обект на голямата политика.

През 1908г. под предлог, че се споразумяват за реформи в Османската империя, Англия и Русия разработват програма за противодействие на Австрия и Германия в Близкия изток. Опасността от външна намеса активизира обновителните сили в империята, обединени в младотурския комитет “Единение и напредък”. На 11 юли младотурците извършват преврат и заставят султана да възстанови конституцията от 1886г. Младотурците, изразители на младата турска буржоазия, произлизащи от прогресивните среди на офицерството и интелигенцията, се обявяват за реформиране на империята в духа на принципите на равенството и социалния прогрес на всички народности, живеещи в рамките на османската общност.

Младотурската революция развързва огромния възел от противоречия на Балканите. Вестта за възстановяване на конституцията от 1886г. предизвиква ентусиазъм в Македония и Одринско, четите слизат от горите, а политическите затворници са освободени. Левицата от ВМОРО, начело с Яне Сандански, създава Народната федеративна партия. Тя одобрява напълно политическата програма на младотурците за радикални демократични промени в целокупния живот на империята и им оказва въоръжена подкрепа в борбата срещу реакцията. Дясното крило от ВМОРО образува самостоятелна партия под името Български конституционни клубове.

Активизира се националноосвободителното движение на албанците, които искат автономия като стъпка към изграждане на самостоятелна държава. Населението на о-в Крит също иска автономия, за да се присъедини към Гърция.

Демократизирането на политическия живот в Европейска Турция след младотурския преврат, дава на българския елемент в тези области значителни предимства. Преобладаващи числено, със солидни стопански и културни позиции, българите придобиват значителен приоритет над останалите националности. Ето защо Сърбия и Гърция посрещат младотурския преврат със зле скривана тревога. Англия подкрепя новия режим,виждайки в него преграда за германския империализъм, но общо взето младотурците се намират в положение на международна изолация, тъй като техния външнополитически курс остава неопределен. Превратът не допада и на българските дворцови среди. Фердинанд преценява, че младотурците му отнемат възможността за вмешателство в империята и решава да се възползва от ситуацията. На 22 септември /5 октомври/ 1908г. е обявена независимостта на България и князът приема титлата цар на България. С това страната отхвърля всички зависимости, останали от Берлинския договор. На следния ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Сърбия е засегната и търси съюзници за антиавстрийска акция. Същевременно Великите сили отказват да признаят обявената независимост на България. Турция иска голяма сума за компенсация. Русия се страхува да не предизвика българо-австроунгарско сближение и затова предлага да се откупи турския иск с дълговете, които империята има към Русия. С голямо намаление България ще ги изплати на Русия допълнително. Така българската независимост е обезпечена и България става в юридическо отношение самостоятелна и равноправна на другите страни.

Обявяването на българската независимост е прогресивен акт. Той представлява успешен завършек на борбата на българския народ за извоюване на суверенитета на България и ликвидиране на наложения й унизителен васалитет от Берлинския договор към османска Турция. Премахването и на последния белег, напомнящ за османското владичество, повдига националното самочувствие на народа и има положително значение за бъдещето на България.

Острият националистически завой, който правят младотурците през 1909г., избухналото голямо въстание на албанците в Косовския вилает през 1910г. и започналата война между Италия и Турция през 1911г. за Триполитания и Киренайка, ускоряват развоя на събитията и на Балканите. За война срещу Турция се подготвят всички балкански държави.

В тези отговорни за българската нация моменти, когато от политиците се изисква трезво и реалистично водене на българската външна политика, правителството на демократите проявява готовност да удовлетвори искането на монарха да бъдат направени поправки в Търновската конституция, които биха увеличили правомощията му. Малинов подготвя законопроект за свикване на ВНС за промяна на чл.17 от конституцията и започва внимателно обработване на общественото мнение. Фердинанд желае тази промяна да получи по-широка обществена подкрепа и през март 1911г. принуждава правителството на Ал.Малинов да подаде оставка. Поръчение да състави ново правителство получава лидерът на народняците Иван Ев.Гешов.

Така края на първото десетилетие на XX в. - десетилетието на бърз икономически напредък, на културно и политическо издигане на България като водеща сила сред балканските държави и ползваща се със значителен международен авторитет, е край и на нейното мирно развитие след Освобождението. Недъзите на българския политически живот дават възможност резултатите от съзидателния труд на народа и чистите му национални стремежи да помогне на своите поробени братя, да бъдат принесени в жертва на авантюристични династически амбиции. Българската буржоазия, с всички нейни политически партии и техните лидери, не се оказва на висотата на историческото изискване да намери изход от заплетения македонски въпрос и използвайки действителните си възможности, да осъществи националното обединение.