ОБЩЕСТВЕНО - ИКОНОМИЧЕСКО И ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД СЪЕДИНЕНИЕТО ДО КРАЯ НА XIX ВЕК

Съединението на Княжество България и Източна Румелия отбеляза нов етап в самостоятелното държавно съществуване на България. С него е пометено окончателно османското владичество в Южна България и е осъществена първата значима акция на българския народ за обединяване на разпокъсаните от Берлинския конгрес български територии. България става реална сила на континента и най-голяма по територия и стопански потенциал сред балканските държави. Пред нея се откриват далеч по-благоприятни условия за развитие на производителните сили и за бърз политически и духовен напредък.

Главното икономическо съдържание на периода след Съединението до края на XIX в. е постепенната качествена трансформация на българския стопански живот от дребностоково и манифактурно-промишлено стопанство към изграждане на модерни капиталистически отношения. Продължаващото натрупване на свободни парични средства, забележителната стопанско-организаторска дейност на Ст.Стамболов, провежданата политика на държавен протекционизъм, промишлено и гражданско строителство и на организиране на кредита от правителствата на Народнолибералната и Народната партии, дават силен тласък в развитието на индустрията, транспорта, вътрешната и външна търговия. В България се изгражда едно модерно стоково стопанство, формират се нови обществени класи. Цялото това ускорено икономическо развитие се осъществява в обстановката на ожесточени политически борби. През 1886-87г. България изживява остра политическа криза, която стига размерите на студена гражданска война. В политическия живот се настаняват трайно такива методи на управление, при които се потъпкват законните, според приетата Търновска конституция, граждански права. Образуват се многобройни за мащабите на България политически партии. Безпринципните борби между тях за власт, в които не се подбират средства за постигане на целта, създават условия за деформиране на българския парламентаризъм и за засилване на ролята на монарха в управлението на държавата. Така до края на века се оформя политическата структура на буржоазна България с всички нейни положителни и отрицателни страни.

Социалният преврат, който се извършва в България по време на и след Освободителната война, ликвидира остатъците от османския феодализъм и създава предпоставките за качествен скок в обществено-икономическото развитие на страната. Установеното в града и селото дребностоково стопанство е необходимо условие за развитие на капиталистическия начин на производство. Разпродаването на турските чифликчийски и други земи, поставя значителна част от селяните в зависимост от частния лихварски капитал и засилва социалната диференциация в селото. Макар и бавно, започва процес на разлагане на дребната собственост и нейното постепенно уедряване на капиталистическа основа. За това допринася и данъчната политика на държавата, която е доста тежка. Аналогичен процес се разгръща и сред дребните занаятчии и търговци в града. Загубата на огромния османски пазар, разпокъсването на националните територии, свързани в единна стопанска общност до Берлинския конгрес, наложената на България система на свободна търговия и ниските вносни мита на западните индустриални стоки предизвикват масовото западане на редица занаяти. Част от работната ръка в българското общество се освобождава от средствата за производство и се принуждава да се препитава като наемна работна сила. Същевременно чрез лихварството, предприемачеството, държавните доставки и търговията, в ръцете на друга част от обществото се събират значителни парични средства. Така, в годините след Освобождението, процесът на първоначално натрупване на капитала придобива значителен размах.

До 1885г. капиталите се влагат предимно в търговията и лихварството, където те носят високи печалби. Местната промишленост, представлявана от няколко десетки предприятия с полузанаятчийски характер, страда силно от недостиг на капитали и от конкуренцията на вносните индустриални стоки. Съединението премахва митническата граница между Северна и Южна България и създава една по- голяма стопанска общност. От своя страна Сръбско-българската война ускорява темповете на натрупване на свободни капитали, чиито основни постъпления идват от самия народ. Войната поглъща огромни парични средства, чието възстановяване става чрез увеличаване на данъците. Това разклаща още повече основите на дребната собственост и увеличава броя на пролетаризираните елементи в обществото.

Историческата мисия на буржоазията като ръководна класа е да обедини всички българи в единна национална държава. Собствените й сили са недостатъчни да се справи със сложния възел от противоречия и интереси в Европейския югоизток. Необходима е опора отвън. Така националното обединение се свързва с външнополитическата ориентация на държавата.

Една част от буржоазията ратува за тясно единство на българската политика с руската като залог за националното обединение. Тя изхожда от общността на интересите на България и Русия срещу Османската империя. Възгледите на русофилската буржоазия отговарят на дълбоко вкорененото чувство на признателност, любов и доверие към руския народ.

Друга част от буржоазията разчита на благоволението на западните държави. Тя се старае да ги убеди, че обединената българска държава няма да бъде предмостие, а напротив - преграда за проникването на Русия към Проливите.

Така сред ръководните среди в България се оформят две противоположни концепции за нейната външнополитическа ориентация. За изострянето на противоречията между тях, оказват влияние фактори от различно естество. На първо място те се подклаждат от решителното неодобрение на руското правителство на начина, по който е извършено Съединението и на влошаване на българо-руските отношения. Не по-маловажен е и сблъсъкът на разнородни класови интереси. Антируската групировка изразява интересите на образуващата се търговско-промишлена буржоазия, чиито търговски връзки със Запада все повече укрепват. В русофилския лагер се намират търговската буржоазия, свързана с руския пазар, замогваща се средна буржоазия и многобройните дребнобуржоазни маси, недоволстващи от общото икономическо положение на страната.

Причина за недоволство и опозиция срещу правителството и двореца е и решението да бъде отстъпена на Турция Кърджалийската околия. Но главният въпрос, който разделя българските политически сили на русофили и русофоби, си остава въпросът за по-нататъшната външнополитическа ориентация на България и принципите, върху които да се изграждат взаимоотношенията й с големите капиталистически държави.

Както русофилският, така русофобският лагер, обединяват различни, дори враждебни в миналото, политически сили. Русофоби са значителна част от бившите консерватори. Сред самите либерали се оформя група, начело със Ст.Стамболов, в която влизат З.Стоянов, Димитър Ризов, Димитър Петков, д-р Васил Радославов, несподеляща традиционната русофилска линия на Либералната партия. Към нея се присъединяват и представители на “казионната” партия в Южна България. Русофобите не разчитат на широко обществено влияние. Те търсят опора във войската и силната монархическа власт. Общо взето, сред русофобския лагер се избистря идеята за по-голяма независимост на българската външна политика. Тази идея се издига най-вече от сподвижниците на Стамболов и постепенно в нея се съсредоточава цялата антируска агитация.

Русофилската буржоазия се радва на широка обществена подкрепа. Но политическото й действие се ограничава, поради разединението й. Умерените либерали /начело с Драган Цанков/ и умерените консерватори /Тодор Бурмов, митрополит Климент/ се обявяват за пълно подчинение на Русия. Това е крилото на крайните русофили. Те открито призовават за незабавното отстраняване на княз Александър от престола. Крайните русофили изразяват вижданията на политически най-консервативната част от буржоазията и на изостаналите слоеве от селячеството. Водачът им, Драган Цанков, има лошата слава на политик с непостоянни убеждения, който лесно се мята от една крайност в друга. За крайните русофили Русия е покровител на България и въпреки настъпилите тактически изменения в балканската й политика , те смятат, че никакви комбинации в българската външна политика не са допустими без съгласуване с Русия. Другото крило на русофилския лагер, начело с Петко Каравелов, вярва,че могат да се съчетаят самостоятелността и достойнството на младата държава с интересите на Царска Русия на Балканите. Те оформят крилото на умерените русофили. Според представителите на това крило, след като самодържавните традиции на княз Александър са прекършени, а управлението е в ръцете на искрени русофили и патриоти, бъдещето на руско-българските отношения е осигурено и не е нужно да се предизвиква династическа криза. Все пак Каравелов, с оглед на българските национални интереси, поставя на първо място сътрудничеството с Русия и за да се съхрани то , е готов да пожертва, ако се наложи, и княза. Умереното русофилско крило, възглавявано от П.Каравелов, извежда на преден план, като принцип на външната политика, българските национални интереси, осъществени в съюз с Русия.

Разединението на българските политически сили се пренася и в армията. Значителна част от офицерите, получили военното си образование в Русия и воювали рамо до рамо с русите по време на Освободителната война, са русофили. Сред командния състав, обаче, има и други настроения, породени от грешките на руската дипломация по време на режима на пълномощията и при Съединението.

Това са корените на назряващата политическа криза. Нейната особеност е, че съществуващите противоречия между русофили и русофоби се съсредоточават в личността и съдбата на княз Ал.Батенберг.

През лятото на 1886г. предстоят избори и за народни представители в Южна България, които да заемат местата си в Четвъртото народно събрание. Обстановката в страната се нажежава до крайност. Русофобите обвиняват правителството, че е нерешително, а крайните русофили - в предателство. Крайните русофили представят княза като заплаха за независимостта и бъдещето на България. Отвън Англия и Австро-Унгария насърчават русофобите. Правителството на Гладстон дава да се разбере, че е настроено компромисно към руската балканска политика, Германия и Австро-Унгария декларират, че следват линията на добри отношения с Русия, а Сърбия и Турция започват да се готвят за реванш.

При такива обстоятелства е открита сесията на Четвъртото ОНС. Главни фигури в него са П.Каравелов като министър-председател и Ст.Стамболов - председател на събранието. Русофилите остро критикуват тронното слово на Батенберг и го обвиняват за международната изолация, в която е изпаднала България. Правителството се опитва да балансира, но точно по това време сред офицерството окончателно се утвърждава убеждението, че армията е призвана да спаси България, че е достатъчно княз Александър да бъде свален за да изчезнат всички трудности. Образува се заговорническа група, начело с началника на Военното училище майор Петър Груев, помощника на военния министър кап. Атанас Бендерев и кап. Радко Димитриев. Искрени патриоти, но наивни политици, те с вярата, че служат на народа, пристъпват към действия без народа. Последиците са противоположни на намеренията им.

В ранната утрин на 9 август 1886г. военни части обграждат двореца. Князът е заставен да подпише абдикацията си. Веднага след това е отправен извън пределите на страната. Майор Груев се самопровъзгласява за главнокомандващ. Оповестено е правителство на националното единство, начело с митрополит Климент. В него са включени представители и от двата лагера, като с това се цели създаване на впечатление, че детронирането е общонародно дело. П.Каравелов отказва да участва в новото правителство и порицава извършената детронация.

Отстраняването на княза не предизвиква очакваното всеобщо одобрение. Масово антидинастическо движение не съществува, дори войската възприема промяната съвсем резервирано. Каравелов и привържениците му заемат изчаквателно поведение : те не одобряват преврата, но смятат, че щом вече е извършен, трябва да се използва създалата се благоприятна възможност за помирение с Петербург. Само крайните русофили изразяват задоволството си.

По това време председателят на Народното събрание, Стамболов, се намира в Търново. Вестта за преврата потвърждава подозренията му, че Русия не ще пропусне възможността да разпростре властта си до стените на Цариград. Тъй като князът е детрониран, а правителството на Каравелов - отстранено, Стамболов се обявява за единствен законен представител на властта и като такъв възглавява съпротивата срещу преврата. На негова страна преминава командирът на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров. Следват го командирите и на други гарнизони. Митрополит Климент се отказва от властта, а Каравелов образува ново правителство. Стамболов не е удовлетворен. Той съставя княжеско наместничество - институция, предвидена от конституцията. Наместничеството, в отсъствието на монарха от страната, изпълнява неговите функции. В него, освен Стамболов, са включени П.Р.Славейков и д-р Георги Странски. Наместничеството назначава правителство, начело с д-р Васил Радославов.

На 17 август 1886г. княз Батенберг е тържествено посрещнат в Русе. Една от първите му стъпки е апелът към Петербург за помирение, но отговорът от там е обезсърчаващ - Русия е против неговото завръщане.

На 25 август княз Александър подписва доброволно абдикацията си и напуска окончателно България. Преди това назначава регентство в състав : Стамболов, Каравелов и Муткуров. Съгласно конституцията, регентството поема управлението на страната до избора на нов монарх.

Събитията около детронацията и абдикацията на княз Батенберг изпълват първия етап от “българската криза”, който трае близо година и приключва с удовлетворяване интересите на Русия - княз Александър е отстранен. Властта, обаче, попада в ръцете на русофобите - в началото на ноември Каравелов напуска регентството и неговото място заема Георги Живков /привърженик на Стамболов/.

Абдикацията на Батенберг се превръща в център на внимание за европейските политици. Англия окачествява събитията в България като сериозен успех на руската политика. Във Виена са удовлетворени от контрапреврата и русофобското надмощие във властта, но са обезпокоени от руския успех по отношение на детронирането. Бисмарк, който преследва свои цели на Балканите, също изразява задоволство от станалото.

С терор и фалшификации русофобите провеждат избори за Четвърто Велико народно събрание. Участниците в преврата са арестувани. От войската са отстранени повечето офицери русофили. Руското правителство не си дава ясна сметка за действителната загуба, която е претърпяло. Стамболов, чувствайки се непоклатим с победата си в изборите, прави жест на доброжелателство към Русия. Великото народно събрание избира за български монарх датския принц Валдемар - брат на руската императрица. По съвет на Александър III, Валдемар се отказва от несигурната корона. Петербург издига несполучлива кандидатура за българския престол - един потомък на дребен грузински княжески род. За България е изпратен специален пратеник на императора - Николай Каулбарс. Той обикаля страната и приканва народа да се вслуша във волята на руския император.

Регентството не се отказва от своята позиция на неодобрение на руската кандидатура, дори тогава, когато два руски военни кораба акостират на Варненското пристанище и част от руската преса открито поставя въпроса за окупация на България. На 6 ноември Каулбарс напуска България. Следват го всички руски представители в страната. Българо-руските дипломатически отношения са прекъснати за близо десет години.

Различни фактори улесняват русофобската буржоазия да издържи на външния натиск и да укрепи властта си. Руската дипломация със своята неотстъпчивост и грубост предоставя поводи на русофобите да се изявят като защитници на националната сигурност. Англия и Австро-Унгария отправят заплахи към Русия, включително и с обявяване на война, представяйки тези си действия като загриженост за България.

Русофилските партии отбягват откритата борба. Подложени на преследване, техните водачи се придържат към тактиката на съзаклятия и военни бунтове. Премахнати са възможностите за легална опозиционна дейност. Най-видните русофили търсят убежище извън страната. Драган Цанков, заедно с група съмишленици, се отправя за Цариград. Те търсят чужда помощ в борбата с регентството. Политическото им падение е ознаменувано с предателския апел към султана да навлезе с войска в България.

Други русофили бягат в Румъния. Ръководителите на злополучния преврат от 9 август - Груев, Бендерев и Димитриев , образуват “Революционен комитет”, издават вестници и позиви. Установени са връзки с нелегални групи, действащи в някои гарнизони. Започва подготовката на военен бунт, който да застави регентството да отстъпи властта на русофилите.

Поради разкрития бунтът избухва преждевременно и обхваща ограничени райони. На 17 февруари 1887г. се надига част от Силистренския гарнизон, начело с кап. Христо Кръстев. Правителството хвърля срещу Силистра военни части от съседни градове. Капитан Кръстев е убит при опит да премине границата.

След два дни - на 19 февруари, избухва бунт в Русе. Начело стои майор Атанас Узунов, героят от Сръбско-българската война. Верни на правителството части потушават и този бунт. Специален военен съд осъжда метежниците. Девет от тях получават смъртни присъди. Сред разстреляните са майор Узунов, подполковник Димитър Филов, поборниците от националната революция майор Олимпи Панов и Тома Кърджиев.

Военните бунтове не постигат целта си, но доказват несигурността на регентството, дори и сред войската - неговата главна опора. Налагат се решителни мерки за ликвидиране на кризата. Още на 9 декември 1886г. за Европа заминава тричленна комисия на ВНС. Задачата й е да търси кандидат за българския престол и да сондира мнението на Великите сили за неговия избор, без съгласието на Русия. Комисията е приета доста резервирано в Берлин и Париж, благосклонно във Виена и Лондон, но никъде не получава официално съгласие за тази рискована стъпка. Лондон подсказва идеята да бъде върнат отново на престола Батенберг, а сред русофобските кръгове в Княжеството се разисква варианта за комбинация с друга балканска държава и дори за провъзгласяване на независима българска република. По внушение на Австро-Унгария, изпратената из Западна Европа делегация препоръчва немския принц Фердинанд Сакс-Кобургготски.

На 7 юли 1887г. Великото народно събрание го избира за български княз, а на 11 август той полага клетва и се възкачва на българския престол.

Изборът на Фердинанд е несполучлив финал на продължилата две години политическа криза. През своето 31 годишно управление, офицерът от австрийската армия, немски аристократ и френски принц, остава чужд на интересите на нацията и е главният виновник за националните катастрофи с трагични последици за българския народ.

Русия обявява избора на българския княз за незаконен, основавайки се на Берлинския договор, който изисква българският монарх да се избира със съгласието на Силите. Западните държави не са в състояние официално да го признаят, но на дело веднага оказват съдействие на новия български княз.

Най-острата фаза на политическата криза е превъзмогната. На 1 септември 1887г. Стамболов съставя ново правителство. В изборите за пето ОНС, ръководената от него фракция на Либералната партия печели голяма победа и се обособява като Народнолиберална партия. Така се поставя началото на седемгодишното управление на бившия революционер, известно в историята като режим на Ст.Стамболов.

Застанал начело на едрата буржоазия по време на политическата криза, Стамболов проявява изключителни амбиции да изведе страната от икономическия застой, да преодолее окончателно политическата криза и дипломатическата изолация на България. Това е съпроводено с безогледни партийни репресии и безцеремонна разправа с политическите противници. Още в началото на управлението си той, по административен път, разширява забраните за дейността на опозицията . По време на изборите стълкновенията между стамболовистите и русофилите вземат размерите на кървави сблъсъци. За да смаже противниците на режима и съпротивата на народа срещу натрапения княз, Стамболов използва военно-полицейски методи на управление. Жестоко са смазани три заговора: през 1890г. на майор Паница, през 1891г. при убийството на министъра на финансите Христо Белчев и през 1892г. при покушението срещу българския дипломатически агент в Цариград - Георги Вълкович. С присъщия на диктатора стил, той е безцеремонен и към легалната опозиция на Радославов. Във всичките пет проведени избори неговата партия печели, благодарение на грубите фалшификации и терор.

В същото време, Стамболов се оказва забележителен организатор. Той влага изключителна енергия за развитието на българската икономика и за извоюване на икономическа независимост на България от външния свят. Стопанската политика на режима се основава на три главни принципа : протекционизъм, промишлено и гражданско строителство, стабилизиране на финансите чрез строга данъчна политика.

С протекционизма е даден силен тласък за развитието на индустрията. През 1887г. е приет закона за сключване на търговски договори. Това е дързост, нарушаваща клаузите на Берлинския договор и извеждаща България от заробващите условия на наложения й капитулационен режим. След сериозни дипломатически усилия, през 1889г. Англия сключва стопанска спогодба с България. Последват я Германия, Франция, Австро-Унгария, Швейцария и Белгия. По този начин част от Великите сили приемат дръзката инициатива на Стамболов за икономическа самостоятелност на държавата. България придобива права за изнасяне на индустриални и земеделски произведения в чужбина. Така се поставя началото на модерно стоково стопанство.

Външнотърговската дейност е съпроводена и с политика на вътрешен протекционизъм. Със специален закон от 1887г. са утвърдени мита за вносни стоки /аби, цигари, луксозни стоки и др./. Малко по-късно е поощрено овцевъдството за да се увеличи производството на вълна и да се разшири суровинната база на текстилната индустрия. Активизирането на стопанските връзки с чужбина, протекционизмът и вносът дават голям тласък на индустриалното производство. За четири години са построени 54 фабрики, като до този момент в България има само 36 промишлени предприятия. През 1892г. се организира първата стопанска изложба в Пловдив. Стамболов поощрява развитието на капитализма, предпазва българската икономика от конкуренцията на Запада и прави опити за завоюване на подходящо място за България в европейската стопанска система.

Голяма роля за активизиране на българската икономика играе политиката на Стамболов за строежа на пътища между отделните селища и тяхното свързване с околийските центрове. През 1888г. е приет Закон за железопътната мрежа и проект за изграждане на мрежа от държавни шосета - основните артерии, по които ще пулсира стопанският живот.

Отпуснатите кредити за транспортно строителство осигуряват на българската икономика три железопътни линии /Белово-Цариброд, Ямбол-Бургас и София-Радомир/, техническо съоръжаване на пристанищата във Варна и Бургас и на шосетата към тях.

Стамболов полага грижи и за развитието на кредита и ограничаване на лихварството. Увеличени са капиталите на Народна банка чрез два държавни заема и са подпомогнати съществуващите земеделски каси. Все през този период се поставят основите на националните институции в областта на образованието, социалните осигуровки и общинските здравни служби, пенсионното дело и т.н. Формира се единна училищна система, създава се Софийският университет. По това време започва и модернизацията на армията.

Цялата финансова тежест на политиката на протекционизъм, на промишлено и гражданско строителство, ляга върху данъците. Те са основното перо на държавните кредити, тъй като възможностите за покриване на държавните разходи от външни заеми са ограничени, а постъпленията от външната търговия - все още твърде незадоволителни.

Режимът на Стамболов дава неограничен простор на процеса на първоначално натрупване на капитал. При съществуващите методи на управление, чрез насилие и терор, набирането на средства за откриване на нови предприятия и за активизиране на новата икономика се съпровожда от невероятни по размери прояви на ограбване, изнудване на дребни собственици, чиито имоти преминават в ръцете на богатите слоеве.

Още като народен представител в Народното събрание, Стамболов отстоява идеята за самостоятелна българска политика и “твърд курс” по националния въпрос. По-късно, в политическите борби, този стремеж придобива открита антируска ориентация. Стамболов търси политическата опора на Англия и Австро-Унгария. Неговото правителство иска от тях заеми, но не винаги се съобразява с интересите им и не поема политически задължения. Стамболов добре разбира, че интересите на Англия и Австро-Унгария са противоречиви по въпроса за Македония. По отношение на Турция, поради покровителствената политика на западните държави, води лоялна политика, но последователно настоява пред турското правителство за подобряване на положението на българското население в македонските вилаети. Той дори заплашва Турция, че в противен случай ще обяви независимост на България. По това време се възприема и по-цялостна концепция за културно-просветната консолидация на българите в Европейска Турция като стъпка към бъдещите обединителни акции. Българското правителство не пропуска различни случаи за да иска берати за назначаване на български владици в македонските епархии. По времето на Стамболов са назначени български владици в Скопие,Битоля и Охрид. Най-големите завоевания на стамболовата външна политика са : извеждането на българо-турските отношения на равнището на равноправни участници, въпреки васалитета на България ; твърдо следваната политика на търсене на съюзници, а не на покровители в Европа и на Балканите. Увлечен в крайностите на българо-руските разпри, Стамболов пропуска да забележи постепенното изживяване на англо-руския антагонизъм и промените в традиционните противоречия между Великите сили. Този пропуск дава своите крайно неблагоприятни за България резултати в следващите десетилетия.

Русофобската линия в политиката на Стамболов и полицейските методи на управление са основната причина за борбата на народа срещу режима. Всенародното недоволство е използвано от Фердинанд. Той не желае повече да бъде в сянката на енергичния и безапелационен министър-председател - Стамболов открито демонстрира , че князът трябва да царува, но не и да управлява. И монархът решава политическата смърт на един от най-големите политически лидери на българската буржоазия. Фердинанд започва да търси пътища за сближение с Русия, от която зависи утвърждаването му на българския трон. За постигане на целта си той се свързва с опозиционната групировка около Константин Стоилов и Григор Начович, привърженици на умерената политика. Назначаването на Рачо Петров, доверено лице на двореца, за военен министър е първата стъпка в плана на княза да се освободи от Стамболов и управлението му. Критичният момент в техните взаимоотношения настъпва през май 1894г., когато монархът, при свое посещение във Виена, установява връзки с руския посланик в Австро-Унгария. Стамболов е крайно недоволен от политическото активизиране на княза и за да го притисне, си подава оставката. Неочаквано за него, Фердинанд я приема и веднага назначава ново правителство, начело с К.Стоилов. Всесилната до този момент личност предприема контрамерки. Той нарежда на своите привърженици да организират демонстрация. Те остават изолирани. . От политическото небе на България отпада една забележителна фигура. Макар и свален от власт, Стамболов остава заплаха за Фердинанд и неговите замисли като монарх на България.

Управлението на Стамболов и неговата държавна дейност предизвикват противоречиви оценки. Проповядвал в миналото народовластие, като министър-председател той налага властта си над дейността на държавните институции, превръща се в диктатор и поставя началото на политическата практика на ограничаване на конституционните свободи. От друга страна, по време на неговото управление държавата се модернизира, въвежда се балансирана политика на държавен протекционизъм и свободна лична инициатива, което е необходимо за изграждане на капитализма. България отбелязва и значителни успехи в международната политика, проявявайки нетърпимост към неприемливи за нея условия, независимо, дали идват от приятели или врагове.

Новият министър-председател, Константин Стоилов, през май 1894г. все още не е свързан с определена политическа партия. Негови привърженици поставят началото на нова политическа партия под името Народна партия през месец юни. В историята на българските буржоазни партии тя остава под името “Народняшка” партия. В социално отношение Народняшката партия е свързана с върховете на българската буржоазия. В нея влизат и бивши членове на румелийската Консервативна партия и умерените консерватори в княжеството.

Народняшката партия не променя общия ход на икономическото развитие на България, разширява политиката на държавен протекционизъм, а в управлението на държавата продължава да си служи със средствата на грубо политическо насилие. В областта на външната политика К.Стоилов изпълнява поръчката на княза да подобри българо-руските отношения и да осигури признаването му от Русия.

Социалният състав на партията на К.Стоилов твърде скоро привлича в редовете си банкерите, крупните търговци и предприемачи, едрите земевладелци и големите лихвари.Опрени на безспорната икономическа мощ и на придобития по времето на Съединението политически престиж, те отказват да делят властта. Радославистите са принудени да изтеглят от кабинета представителите на своята партия. На проведените през януари 1895г. избори за Осмо ОНС Стоилов получава пълно правителствено болшинство в камарата с преобладаващ русофилски елемент. По този начин уверено пристъпва към изпълнение на задачите във външната и вътрешна политика. През 1894г. е приет Закон за насърчаване на местната промишленост. С него се освобождават индустриалците от данък сгради и подоходен данък, намаляват се таксите за превози по БДЖ, дава се право на безмитен внос на машини и суровини и за получаване на безплатни държавни и общински заеми строеж на индустриални предприятия. Три години по-късно те надминават стамболовия протекционизъм. В подписаните спогодби вносното мито се увеличава от 10 на 14%. Капиталистическата икономика набира нова скорост. До края на народняшкото управление се появяват около 40 индустриални предприятия, три нови жп-линии и се създават 34 нови акционерни дружества. В Русе е открита първата частна банка, през 1895 г., която твърде скоро разкрива клонове в София, Пловдив и Варна. До края на 90-те години се появяват общо 18 кредитни дружества.

Същия курс народняците провеждат и по отношение на селското стопанство. На мястото на натуралния десятък те въвеждат поземления данък. Така селскостопанското производство окончателно се свързва с пазара. По същото време техническата модернизация на селското стопанство надминава два пъти тази от времето на стамболовистите. Значителна роля за развитието на селското стопанство играе въвеждането на косвените данъци. Някои стоки се облагат с т.нар. държавен акциз и държавен бандерол, за административни и съдебни услуги се взема гербов налог. Така се постига увеличаване на постъпленията в държавната хазна и намаляване на данъчното бреме за дребните собственици.

Цялата икономическа политика, провеждана от народняците през петгодишния период на тяхното управление /1894-1899 г./, има един съществен резултат - по-пълното изграждане на капитализма, по-нататъшно развитие на промишления преврат и увеличаване на размера на националните капитали. Българските стоки излизат извън рамките на националния пазар и участват в общоевропейската търговия.За разлика от останалите балкански страни, функциониращите у нас чужди капитали са твърде ограничени.

Народняшкото правителство не подбира средства в борбата си против своите противници. При неговото управление Ст.Стамболов е посечен на една от софийските улици от “неизвестни” лица. През май 1896г. наемни убийци, целейки да премахнат политическия противник на правителството Михаил Такев, убиват Алеко Константинов. Грабежите на държавни средства и спекулациите за сметка на държавата не престават. Изборите също не минават без фалшификации и репресии.

Още с възлагане на поста министър-председател на К.Стоилов, Фердинанд деликатно иска от народняците промяна в българо-руските отношения. Смяната на стамболовистите се преценява положително и от Петербург. Фердинанд има сведения и за смекчаване на международната обстановка.В тази връзка, по повод смъртта на Александър III, българска делегация, начело с митрополит Климент, заминава за Петербург с молба за подобряване на отношенията. Императорът приема молбата с условие, че престолонаследникът Борис ще приеме източноправославна вяра. След изпълнение на уговорения акт, през февруари 1895г. Фердинанд получава необходимото му признание.

Манифестираното желание за съюз с Русия не пречи на Фердинанд да сключи същата година таен договор с Австро-Унгария, с който се признават известни права на Хабсбургската империя върху Западна Македония. Националното предателство и грубата търговия с българските земи дават най-добра характеристика на българския монарх. Князът заменя народняците с пронемско правителство. Поводи за това има достатъчно. Партизанщината сред управляващата партия , във връзка с борбите за разпределяне на ръководните длъжности, е взела големи размери. В страната се провеждат няколкостотин антиправителствени митинга. Те са достатъчни за предизвикване на оставката на народняците през януари 1899г.

Най-подходящи за новия курс на монарха, ориентиран към Австро-Унгария, са стамболовистите и новият лидер на партията Димитър Греков получава мандат за съставяне на правителство /с представители на радославистите/. Радославистите се обособяват като самостоятелна политическа организация от бившата Либерална партия след контрапреврата от 1886г. В края на XIX в. те единствени са запазили официалното наименование Либерална партия, но изразяват интересите на замогващата се буржоазия и се придържат към прозападна ориентация с открити предпочитания към Австро-Унгария и Германия. Боричканията за разпределяне на министерските кресла правят невъзможна тази политическа комбинация. Д-р Радославов, с поста си на министър на вътрешните работи и със своите лични качества, увеличава политическия авторитет на своята партия. След изборите през октомври радославистите успяват да съставят собствено правителство, начело с Т.Иванчов.

На границата между XIX и XX в. в българския политически живот се утвърждава явлението “личен режим” на Фердинанд. Обективните предпоставки за неговата поява като трайна характеристика на политическата система на буржоазна България са подготвени още при режима на Стамболов. Втората съществена характерна черта на политическата структура на българската държава е многопартийността. За кратко време след Освобождението, Либералната партия се раздробява, в началото на века има вече пет либерални партии : Прогресивнолиберална /цанковисти/, Народнолиберална /стамболовисти/, Либерална /радослависти/, Демократическа /каравелисти/ и Радикална /начело с Райчо Цанов/ - откъснала се от каравелистите. Част от бившите консерватори образуват Народната партия. Те дават кадри и за двете либерални партии, ориентиращи се към Западна Европа. Когато в 1904г. от редовете на радославистите се откъсва и Младолибералната партия на Димитър Тончев, в политическия живот на България вече дейно участват седем буржоазни партии. Организационният им живот е съвсем примитивен. В повечето случаи те нямат оформено изборно ръководство, годишни конгреси и някаква по-стройна вътрешна организационна структура. Социалната им база, поради незавършените процеси на диференциация в обществото, е нестабилна, неясна и по-скоро с партизанстващ характер. Това се отразява и върху издиганите партийно-политически програми. На практика всяка една от тези партии чака благоволението на монарха за да дойде на власт. Фердинанд използва икономическата и политическа слабост на българската буржоазия, липсата на парламентарен опит и поставя под свой контрол ключовите позиции на властта. Той не унищожава демокрацията, установена с Търновската конституция, но я деформира и без да нарушава формално парламентарния ред, въвежда едноличен режим на управление.

Първите две десетилетия след Освобождението на България имат измерението на исторически скок. Въпреки откъсването на големи национални територии, икономическият потенциал на страната нараства повече от пет пъти. В сравнение с останалите балкански страни, България има най-висок образователен стандарт, най-активен културен живот. Обновявайки икономиката, финансите, войската, развивайки съобщенията и кредита, България става фактор в общобалканския политически живот. Въпреки ускорените темпове на развитие на капитализма, българската икономика запазва дребностоковия си характер. В края на века индустриалният пролетариат в страната съставлява едва 0,18% от населението, а дребните стокопроизводители - 63%.

До края на XIX в. завършва в основни линии изграждането на партийнополитическата система на буржоазна България, с нейната многопартийност и “личен режим” на монарха. Динамичните десетилетия на ускорено капиталистическо развитие и промените, настъпващи в социалната структура, довеждат до образуването на нови политически партии, издигащи алтернативни на буржоазното развитие програми. В 1891г. е образувана партията на българския пролетариат. През 1899г., по време на управлението на Васил Радославов, възниква една от първите селски партии в Европа - БЗНС, която играе огромна роля за откъсването на българското селячество от влиянието на буржоазните партии и за превръщането му в политическа сила.