ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ

1879-1894г.

В резултат на Руско-турската война 1877-78г. и решенията на Санстефанския и Берлинския договори се създават условия , при които започва развитие новоосвободената българска държава. Въз основа на приетата през 1879г. конституция-основен закон на княжество България - се изгражда политическата система в страната –парламентът, монархическият институт, партиите и др. В България побеждават и се утвърждават буржоазно-капиталистическите отношения. Особена заслуга за това има правителството на Стефан Стамболов.

Въпреки, че Руско-турската война, изиграла ролята на буржоазно-демократична революция, премахва всички феодални институции, които гнетят българския народ, окончателното ликвидиране на феодалните отношения не става изведнъж.

Аграрният преврат, който преминава през няколко етапа, окончателно премахва феодалната собственост. Първият етап обхваща времето до пролетта на 1878г., когато завзетите турски земи са малко. Вълната от бежанци на север от Балкана обвързва аграрния въпрос , по време на освободителната война , с бежанския въпрос. Близо 100 000 бежанци получават правото да приберат реколтата на изоставените от турското население селски имоти, а по-късно и да засяват земите. Аграрното движение получава пълен размах след януари 1878г., когато българското селячество заема по-голямата част от имотите.

Вторият етап на аграрния преврат започва през пролетта на 1878г. и продължава до края на Временното Руско Управление в България. Руските власти се опитват да създадат ред в аграрното движение и да му придадат законна форма. През август 1878г. Съветът на императорския комисар в България издава журнално постановление, според което опетнените с престъпления турски бежанци, ако се завърнат, ще бъдат давани под съд. Това се оказва солидна преграда пред турските земевладелци, повечето от които са замесени в престъпления преди Освобождението.

С преминаване на управлението на страната в ръцете на новосформираната българска администрация, започва третият етап в аграрния преврат. Той се характеризира с политика на настъпление срещу селяните, завзели турски земи. Особено настойчива е тази политика в Източна Румелия. Възприета е линия към връщане на турските земи на “законните” им собственици.

Първите правителства на княжество България отстояват по-твърда позиция спрямо едрото турско земевладение. Създават се комисии за въдворяване на турците в недвижимото им имущество, но в стремежа си да запазят земите за българите, консерваторите ограничават компетенциите на комисиите при възникване на спор относно собствеността върху някое поземлено владение, той се отнася към съда. Политиката на консерваторите, целяща изтласкването на едрите турски земевладелци от България дава резултатите започват да напускат страната и да разпродават чифлиците си.

По време на своето управление либералите разтурват временните комисии и предоставят делата им за разрешаване от съдилищата. Трудният въпрос за турските чифлици либералното правителство на П.Каравелов решава със Закона за подобрение състоянието на земеделското население и чифлишките земи, според които селяните-чифлигари стават собственици на земите, които обработват.

Известен завой в аграрната политика на либералите се прави по време на режима на пълномощията. Създават се условия богатите българи да закупуват турските чифлишки земи, които,обаче, не се превръщат в крупни земеделски стопанства от капиталистически тип поради липсващите законови условия. Вместо това, земите се дават под аренда на бедното и малоземлено население.

Нов обрат в аграрната политика настъпва с идването на власт, след септември 1883г., на новите кабинети на Д.Цанков и Л.Каравелов, които продължават политиката на първото либерално правителство от 1880г.

Така за кратко време едрото турско земевладение в България изчезва. Българските селяни задоволяват до голяма степен своето желание за земя, а България започва своето свободно развитие като страна на дребното земеделско производство.

Едновременно със създаването на дребната собственост, започват да действат и фактори, които водят до нейното постоянно разлагане, до разоряване на селяните. На разорение са подложени и българските занаятчии. Процесът на западане на старите занаяти започва още по време на османското владичество и се задълбочава след Освобождението. Занаятчийството вече не може да задоволява потребностите на градското население и не издържа на конкуренцията на по-евтините западноевропейски стоки. Това, както и загубването на непретенциозния турски пазар, съсипва дребните стокопроизводители в града.

Успоредно със западането на занаятчийското производство, започва да се развива фабричната капиталистическа промишленост. От Освобождението до 1885г., предимно в по-големите градове, са основани около 24 по-едри индустриални предприятия.

В новоосвободена България се развива и търговията. До към средата на 80-те години това развитие е затруднено от липсата на добра пътна мрежа и ж.п. транспорт. Въпреки това, българските търговци осъществяват делови връзки с Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Румъния и Сърбия. Поддържат се и установените връзки с турския пазар. Първоначално вносът превишава износът: страната изнася зърнени храни, добитък и животински произведения, а внася сол, газ, ориз, платове, готови дрехи, желязо, захар и др.

Едновременно със зародилите се процеси на разоряване на селското стопанство и занаятчийското производство, започва и процеса на първоначално натрупване на капитали. Чрез търговията, лихварството, предприемачеството и държавните доставки, в ръцете на малка част от буржоазията се съсредоточават значителни парични средства. Така постепенно се оформя буржоазното общество в Княжество България.

Социалните различия в обществото неминуемо рефлектират и върху политическата ориентация на членовете му. Политическите групировки в България се очертават още в борбата около изработване на Търновската конституция. В следващите месеци “младите”-т.нар. народни либерали, изразители на настроенията на дребната и средна буржоазия, формират Либералната партия. Техните опоненти в Учредителното събрание - “старите” или консерваторите, които са от средите на едрата буржоазия, създават Консервативната партия.

Въпреки, че либералите изхождат от една и съща политическа платформа, тяхната партия не е еднородна в политическо и социално отношение. В нея съществува умерено крило, оглавено от Др.Цанков, чиито дейци са склонни на компромиси с консерваторите. Тяхната платформа много се доближава до умерените идеи и програмата на цариградската българска буржоазия от предосвобожденските години.

Второто, ляво течение в Либералната партия се оглавява от П.Каравелов и П.Р.Славейков и е носител на възрожденския патриотизъм на българската либерална буржоазия и умереното русофилство. Течението предлага либерална програма за социално развитие на възстановената българска държава, а негов ръководен принцип във външната политика става въпросът за националното единство на всички български земи в рамките на Санстефанска България.

Третото, също ляво крило на либералната партия се представлява от дейци като Ст.Стамболов, З.Стоянов и др. Това течениие не е еднородно. В него преобладават бивши революционери, носители на радикални и демократични идеи, които те отстояват и при новите условия след Освобождението. Представителите на това крило пренасят в ЛП програмата за социално преобразованиена обществото. Те критикуват буржоазията в лицето на “чорбаджиите” за ограбването на селяните и разорението на дребните производители.

Единството на различните течения в ЛП се гради върху критиката срещу консерваторите и върху борбата за утвърждаването на демократичните свободи. Ето защо либералите обединяват около себе си дребните собственици от града и селото и получават широка социална поодкрепа.

Консервативната партия се оформя като защитник на интересите на едрата буржоазия-предимно лихвари и търговци, които постепенно се превръщат в модерна индустриална прослойка, но дълга време си служат със старите методи на доосвобожденската епоха. Преди Освобождението, едрата буржоазия е протурски настроена, а през Възраждането издига идеята за автономия на българите. Консерваторите гледат на монархизма като на ръководен принцип и имат резервирано отношение към либералните свободи. Начело на КП застават хора с високо образование и култура като К.Стоилов, Д.Греков, Гр.Начович и др.

Стъпили на съвсем различна социална основа, Либералната и Консервативна партии съвсем естествено започват борба помежду си за властта.

След като пристига в България и полага клетва за вярност към Търновската конституция, княз Александър Батенберг съставя правителство от представители на консервативната партия, начело с Т.Бурмов. Назначаването на консервативен кабинет силно засяга либералите, които имат мнозинство в Учредителното събрание и се надяват, че управлението на страната ще им бъде поверено. Те започват ожесточена борба срещу управляващите, които според тях са “чорбаджии” и ”шпиони” и от тях не може да се очаква друго освен пренебрегване на народните права и свободи. Либералите смятат за нарушение на Конституцията обръщението “височество” към княза, възприето от консерваторите. Според основния закон, то е ”светлост”.

В края на септември и началото на октомври 1879г., в княжеството се провеждат избори за Първо обикновено народно събрание. Те са спечелени от либералната партия и съгласно установената практика на парламентарната демокрация, князът трябва да възложи на нейния лидер да състави правителство. Батенберг протака и накрая предлага в състава на новия кабинет да влязат непременно Д.Греков и Гр.Начович. Преговорите завършват без резултат и князът разпуска НС и насрочва нови избори. Междувременно Ал.Батенберг издава указ за съставянето на ново правителство, начело с митрополит Климент/Васил Друмев/, в което отново ръководна роля имат консерваторите.

Този път атаките на либералите не са насочени само към консерваторите, но и към княза, който е обвинен в проавстроунгарска политика. Увлечено в междуособни борби, правителството на митрополит Климент не може да се справи с тежките проблеми, които връхлитат България - слабата реколта, гладът и набезите на мюсюлмански банди в Източна България.

През януари 1880г. се провеждат избори за ново НС, които са спечелени убедително от либералите. Под натиска на руския император, княз Батенберг възлага на ЛП да състави кабинет, който се оглавява от Др.Цанков.

Въпреки опитите на либералите да подобрят отношенията си с княза, напрежението в тях остава. Поради това, водачите на партията решават да създадат въоръжена сила, подчинена на НС, която да е способна да предотврати всеки опит за преврат. През май 1880г., в отсъствието на княза, е гласуван законопроект за формиране на народно опълчение, но Батенберг отказва решително да го утвърди.

Тежко изпитание за правителството на Др.Цанков се оказва въпросът за строителството на железопътни линии в страната, който противопоставят интересите на Австро-Унгария и Русия. Австро-Унгарското правителство желае да възложи на австрийска компания строежа на линията Белово-София-Пирот и по този начин да завърши пътят Виена – Цариград. Осъществяването на този проект означава ориентирането на българската търговия към Централна и Западна Европа. Това би накърнило търговските интереси на Русия, която отстоява проекта за линия София-Търново-Свищов и желае той да бъде възложен на едри руски предприемачи. Князът подкрепя австрийския проект, а правителството – руския.

Съдбата на първото либерално правителство е решена от конфликта, който избухва в Европейската дунавска комисия, чрез която Австро-Унгария се опитва да наложи своя контрол върху корабоплаването по р.Дунав. Под натиска на Батенберг, Др.Цанков официално инструктира българския делегат на свиканото заседание в края на 1880г. да подкрепи Австро-Унгария. Устно обаче той му дава обратни нареждания. Тази игра бързо е разкрита и под натиска на Австро-–Унгария и княза, министър-председателят подава оставка. Начело на новото правителство застава П.Каравелов.

Либералите се задържат на власт, но противоречията не са преодолени. Консерваторите започват кампания за компрометирането на своите политически противници и свалянето им от власт. Консервативните лидери използуват новината за убийството на руския император Александър II /1март1881г./ и обвиняват либералите в сподвижничество и съидейничество с атентаторите, а княз Батенберг е обсипан с молби да спаси България от “нихилистическата опасност”. По време на престоя си в Русия за погребението на убития император, българският монарх се среща с неговия приемник Александър III и го убеждава, че Търновската конституция трябва да бъде суспендирана, защото тя позволява на хора, които съчувстват на руските нихилисти да управлява България. Тази идея е подкрепяна и от Австро - Унгария и Германия, което дава кураж на Батенберг да извърши на 27 април 1881г. държавен преврат. На военния министър-руския генерал Ернрот, е възложено да образува ново правителство. В България е въведено военно положение, а страната е разделена на пет области, на чело на които са поставени руски офицери-“чрезвичайни” /извънредни/ комисари. Княз Батенберг изисква да му бъдат гласувани извънредни пълномощия за управлението на страната за срок от 7г. Освен това монархът иска образуването на Държавен съвет, преди изтичането на седемгодишния срок да се свика ВНС, което да измени конституцията, а НС да има право да гласува само бюджета. Батенберг, с указ учредява специални военни съдилища към извънредните комисари, които да съдят за метежи и неподчинение към новата власт.

Превратът заварва либералите неподготвени, но много скоро ЛП се окопитва и започва агитация срещу авторите му, а главен обект на атаките става князът.

В тези условия на 14 и 21 юни 1881г. се провеждат избори за Велико Народно Събрание. Като се опира на авторитета на Русия и на военно-полицейския терор, Батенберг успява да постигне целта си –почти всички избрани депутати са готови да следват волята му. Събранието е открито на 1 юли от самия княз, а депутатите, без всякакви разисквания, подписват протокол, че са съгласни с исканите от монарха извънредни пълномощия. Александър Батенберг правителство от “безпартийни”политици, което създава Държавен съвет, с изготвянето на чийто проект е натоварен проф. М.Дринов. С този ход князът се опитва да примири партиите, привличайки на своя страна видни либерали. Като цяло обаче ЛП остава непримирима, а опозиционното движение срещу своеволията на монарха расте лавинообразно.

Батенберг разбира, че положението става безизходно и отчита влошените отношения между консерваторите и руските представители в страната. Той успява да уреди изпращането в Княжеството на руските генерали Соболев и Каулбарс и с указ от 23 юни назначава първия за министър-председател, а втория за военен министър. Освен тях новото правителство включва някои от най-важните консерватори. Много скоро, обаче, между тях и генералите започва подмолна борба. В ”ябълка на раздора” се превръща железопътния въпрос, който пресича интересите на Русия и Австро-Унгария. Генералите съвсем естествено подкрепят руския проект, а князът и консерваторите-австрийския. Противоречията между Батенберг и Русия се изострят и двете започват да търсят подкрепата на либералната партия.

Князът и консерваторите успяват да достигнат до споразумение с умерените либерали на Др.Цанков, според който Търновската конституция трябва да бъде възстановена, но и изменена в консервативен дух.

С цел да се освободи от руските генерали, съюзили се с крайните либерали, Батенберг възлага на Др.Цанков да образува правителство. Съставеният кабинет е коалиционен - от умерени либерали и консерватори той изработва Закон за измененние на Търновската конституция, приет на 5 декември 1883г. Междувременно консерваторите излизат от кабинета, където остават само умерени либерали. По инициатива на това правителство на 27 май 1884г. са проведени избори за IV ОНС , които са спечелени от крайните либерали. На 29 юни Петко Каравелов съставя ново правителство, а Търновската конституция е напълно възстановена.

Така завършва продължилата няколко години борба за и против основния закон на държавата. Опитът на княз Батенберг чрез режима на пълномощията да разшири своята власт претърпява пълен крах и това е сериозен удар върху авторитета на младия монарх. Основният му съюзник - Консервативната партия, понася тежко поражение, губи своите позиции и започва постепенно да слиза от политическата сцена. Разривът сред либералите е първата крачка към създаването на много нови партии в следващите десетилетия.

Събитията през периода 1881-1884г. имат и едно изключително важно последствие в международен план - на базата на взаимното недоверие на двама монарси започва отдалечаването на Княжество България от Русия, което в следващите години прераства в открит конфликт.

На 6 септември 1885г. се провъзгласява Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Великото национално дело, обаче, е използвано от определени сили в българското общество и извън него, които целят разрив в отношенията между Русия и България. За постигането на тази цел спомага и грубата и неумела руска дипломация.

След Сръбско-българската война от 1885г. настъпва остра поляризация на политическите сили в България. В страната се оформя силна русофилска партия, към която гравитират цанковистите от Княжество България , свалените от власт бивши съединисти от Източна Румелия и много офицери, които емоционално или политически са свързани с Русия.Александър Батенберг има подкрепата на почти всички ангажирани в извършването на Съединението. Към т.нар.”княжеска”партия принадлежат бившите либерали в Източна Румелия, хората около З.Стоянов и Д.Петков, както и привържениците на В.Радославов. В своята външнополитическа ориентация те се насочват към западните Велики сили. Тези два лагера заемат крайни позиции спрямо личността на княза и политическата ориентация на България.

През лятото на 1886г. противоречията се задълбочават, а политическата борба се изостря. Затова допринасят и насилията, извършени по време на частичните парламентарни избори. Засилва се и намесата на Русия, която чрез отстраняването на Батенберг се опитва за укрепи своите позиции в България. Води се активна политическа агитация. Около руския военен аташе в София-Сахаров- се сформира група от офицери, оглавена от началника на военното училище майор Груев, заместника на военния министър кап.Бендерев, кап. Димитриев и др.

През лятото на 1886г. посочените военни и тяхните сподвижници организират военен заговор за свалянето на Ал.Батенберг. С помоща на кап.Бендерев, който замества болният министър майор Никифоров, те извършват размествания на военните части в София, като извеждат верните на Батенберг войски от столицата и придвижват към нея Струмския полк, в чийто офицери имат доверие.

През нощта на 8 срещу 9 август 1886г. юнкерите от военното училище, подпомагани от Струмския полк, завземат София. Дворецът е обкръжен, а Ал.Батенберг е принуден да подпише прокламация към българския народ, с която се отказва от престола и обещава в бъдеще да не предявява претенции към него. След това абдикиралият княз напуска страната и след неколкодневен престой на руска територия, се отправя за своето имение в Германия.

Заговорниците проявяват своята неопитност и политическа наивност като сформират правителство без предварителни консултации и без да се допитат до членовете му, които представляват враждуващи помежду си политически партии. С включване в правителството на П.Каравелов, Ст.Стамболов, Др.Цанков, Т.Бурмов, К.Величков, В.Радославов, К.Стоилов и майор Никифоров военните смятат, че така ще примирят техните противоречия и ще ги обединят за провеждането на политика, която те не одобряват.

Повечето от предложените в кабинета политически дейци отказват да приемат министерските кресла, а П.Каравелов отказва министър-председателския пост. В тази обстановка от Петербург съветват управляващия руското дипломатическо представителство в София в новото правителство да бъдат включени лица, ползващи се с доверието на българското население. Късно вечерта на 9 август 1886г. е оповестен нов състав на временното правителство, оглавено от митрополит Климент/ Васил Друмев/.

Част от офицерите в провинциалните гарнизони започват да проявяват недоволство. В сложната политическа обстановка енергична дейност развива Ст.Стамболов. Като председател на НС, след отстраняването на княза, той остава законен държавен глава. Образувано е намесничество в състав: Ст.Стамболов, П.Р.Славейков и Г.Странски. След обръщението, с което Стамболов призовава народа на борба срещу самозваните управници на България ,на негова страна преминават силните гарнизони в Пловдив, Видин и др. Той организира и поход на военни колони в София. Лишено от реална подкрепа правителството на митрополит Климент подава оставка. Съставено е ново правителство, начело с П.Каравелов, което просъществува 4 дни.

Детронаторите се разбягват, а Ст. Сатмболов изпраща телеграма до Батенберг с молба да се завърне на своя престол. По същото време е съставено правителството начелос В.Радославов. Князът обаче е наясно, че без съгласието на Русия неговото пребиваване в България е несигурно. Ето защо той изпраща телеграма до Александър III с молба да даде съгласието си. Батенберг получава отрицателен отговор от руския самодържец на път за България. Изоставен от основните Велики сили /Германия подкрепя решението на Русия/, княз Ал.Батенберг абдикира повторно на 25 август 1886г. За регенти той оставя Ст.Стамболов, П.Каравелов, С.Муткуров.

През септември 1886г. Регентският съвет свиква НС. Решението е да се проведат избори за ВНС, което да избере княз.

В същото време Русия активизира намесата си в политическия живот на България. По нареждане на руския император в страната пристига ген. Каулбрас, който поставя пред регентите три условия: отлагане на изборите за ВНС, освобождаване на детронаторите от затвора и вдигане на военното положение. Правителството на В.Радославов приема последните две условия, но отказва да отложи изборите. Ген. Каулбарс решава да извърши обиколка из страната, за да влезе в непосредствен допир с народа и да му съобщи “волята на императора”, но властите осуетяват неговите намерения. Изборите за ВНС се провеждат на 28 септември в условията на остра политическа борба. На много места те са съпроводени от сериозни въоръжени конфликти. Ген.Каулбарс оспорва законността на изборите , но независимо от неговото мнение на 15 октомври 1886г. , ВНС е свикано в Търново. То избира за български княз Валдемар Датски, роднина на руския император, но по внушение на Александър III той отказва. Предложената от руското правителство кандидатура на грузинския княз Мингрели е отклонена. Като оспорва прерогативите на ВНС, Русия прави сериозна грешка и пропуска възможността да настани на българския престол един благоприятен за нея кандидат. Междувременно ВНС заменя подалия оставка П.Каравелов с Г.Живков в регионалния съвет и избира делегация в състав д-р К.Стоилов, Д.Греков и К.Хаджикалчов, която да посети столиците на Великите сили и да изложи същността на българската криза и да поиска съвети как да излезе от нея.

Българските русофили организират яростна съпротива. За да подкрепи техните действия и да доведе до падането на регентството и правителството, Русия изпраща във Варненското пристанище два военни парахода. Регентството и правителството на д-р Радославов отказват да отстъпят пред руския натиск. Непримиримата им позиция се подкрепя от Англия и Австро-Унгария, които се противопоставят на руската политика на Балканите.

Русия се отказва от всякакви военни мерки спрямо България. Тя използува един незначителен повод и на 6 ноември 1886г. с нота на ген. Каулбарс съобщава, че скъсва дипломатическите отношения с България и отзовава дипломатическите си представители в Княжеството.

Така Русия губи влиянието си върху българската държавна политика благодарение на грубата и некадърна политика на руската дипломация в лицето на ген.Каулбарс. От своя страна, България остава без сериозна опора в някоя Велика сила, което затруднява утвърждаването й на европейската политическа сцена.

След като Валдемар Датски не приема българската корона, избраната тричленна комисия обикаля европейските столици, за да търси княз. Във Виена на делегатите е предложена кандидатурата на австрийския офицер Фердинанд Сакс-Кобург-Готски . След разговори в Германия, Англия и Франция, кандидатурата на австрийското правителство е приета. В началото на юли 1887г. ВНС избира Фердинанд за княз на България.

Междувременно между всесилния първи регент Ст.Стамболов и премиера В.Радославов назрява конфликт. В края на юни е съставен нов кабинет, начело с К.Стоилов, който има временен и преходен характер-той подготвя идването на новоизбрания княз.

Фердинанд пристига в Търново на 2 август 1887г. и в залата на ВНС полага клетва като княз на България. На 21 август за министър-председател е назначен Ст.Стамболов.

С това кризата, обхванала политическия живот в България през 1886-87г., е преодоляна. През този период се нарушават демократичните принципи на Търновската конституция, разцеплението в ЛП се задълбочава. В резултат на тази криза дипломатическите отношения между Русия и България са прекъснати и се избира нов български княз.

В новоизбрания кабинет, председателстван от Ст.Стамболов, влизат и другите двама регенти С.Муткуров и Г.Живков / заменил П.Каравелов/ , водачите на консерваторите К.Стоилов и Гр.Начович, а също и един от лидерите на Либералната /казионна/ Партия от Източна Румелия-Г.Странски.

През есента на 1887г. са проведени избори за Пето Обикновено Народно Събрание, които са съпроводени от истински въоръжени бунтове. Правителството съзнателно се стреми да не допусне до изборните урни своите политически противници и за целта действа неоправдано жестоко и безкомпромисно. В политическия живот на България се утвърждава още една отрицателна тенденция-изборите да се печелят от партията, която е на власт.

За да усмири противниците си, правителството на Стамболов прибягва до насилие и терор. Широко разпространена мярка става т.нар. екзекуция на селата , които проявяват непокорство. В набелязаното село се изпраща за определено време войскова част, която селяните са длъжни да снабдяват с храна и квартира. “Екзекуциите”се налагат съгласно Закона за изтребление на разбойниците.

Насилия се вършат и в градовете. Политическите противници на правителството са подлагани на арести и изтезания. Обект на насилия често стават и представители на интелегенцията. Типичен е случаят с кап.Петко Киряков/Петко Войвода/, който заради своето русофилство е смазан от бой в затвора във Варна.

За правителството на Стамболов голямо неудобство представлява гарантираната от Търновската конституция свобода на словото и печата, на събранията и сдруженията. Министър-председателят отлично разбира ролята на печата в политическата борба и затова полага големи усилия, за да лиши опозицията от трибуна. Редакторите на нейните вестници са арестувани, съдени и безпричинно осъждани на дълги години затвор. Правителството изработва специален закон за печата, който е в противоречие с Конституцията.

Правителството на Стамболов прави чистка и на държавните чиновници. Онези от тях, които споделят политическите възгледи на опозицията, се уволняват от служба. Лоялността към властта се поставя над професионалните качества. Това постепенно обезличава българските държавни чиноивници и ги превръща в политически хамелеони.

Лишена от възможност за нормална, легална изява, опозицията залага на нелегалната борба. Заговорите се редуват с изпращането на въоръжени чети, формирани в средите на емигрантите. Но русофилската буржоазия и емигрантите - офицери нямат цялостна организация от национален мащаб. Те разчитат изключително на военния преврат, за да свалят правителството от власт. Определена вина за това израждане на политически живот в страната носи и руската политика, която поощрява, подпомага морално и материално, опозицията.

Най – организирана съпротива срещу управлението на Стамболов оказват бившите съединисти от Източна Румелия. От тези среди се формира политическата емиграция в Русия, Турция, Румъния и Сърбия. Това е т.нар. нелегална опозиция. Тя неуморно организира бунтове и заговори, непрекъснато държи властта в напрежение.

През 1890г. майор К.Паница събира около себе си голяма част от офицерите в Софийския гарнизон. Самият той се ползва с голяма популярност сред бежанците от Македония. Майорът е убеден, че разрешаването на македонския въпрос може да стане смо с подкрепата на Русия. Но според него на пътя за подобряване на българо-руските връзки стоят Ст.Стамболов и княз Фердинанд, поради което иска да ги отстрани от власт. Съзаклятието е разкрито през януари 1890г. и срещу К.Паница е възбуден съдебен процес, който се води под прякото ръководство на Ст.Стамболов. Той действа безкомпромисно и одобрява смъртната присъда.

През март 1891г. е устроен атентат срещу Ст.Стамболов. Куршумът , предназначен за министър-председателя, обаче, убива министърът на финансите Хр.Белчев. На следващата година в Цариград е убит българският дипломатически представител Г.Вълкович, известен с проправителствената си настройка. Тези политически убийства не помагат на опозицията. Напротив – те са удобен претекст за окончателна разправа с опозиционните сили. Останалите в България политици и общественици, които не са лоялни към кабинета, са привлечени под съдебна отговорност. П.Каравелов и Тр.Китанчев са осъдени на затвор, а други четирима- на смърт чрез обесване. Стамболов засилва репресивния апарат, който поглъща големи средства от държавния бюджет, необходими за развитието на страната.

Освен противоречията между опозицията и кабинета, такива назряват и вътре в управляващия лагер. Най-напред от него се откъсва групата на К.Стоилов и Гр.Начович, които напускат правителството към края на 1888г.. Известно недоволство се чувства и от страна на самия княз. Амбициозният Фердинанд, който иска не само да царува, но и реално да управлява, е засенчен Стамболов. През първите години той подтиска чувствата си, защото разчита на министър - председателя, за да се утвърди на престола. Самият Стамболов се опитва да наложи Фердинанд в противовес на руската политика.

През есента на 1892г. Стамболов започва да работи за създаването на династия чрез женитбата на Фердинанд. За улесняването на тази задача е необходимо да се направят промени в конституцията и през ноември 1892г. министър – председателят внася в НС проект за нейното изменение. Променен е член 38, който вече не задължава престолонаследника да изповядва източно – православната вяра, а новата редакция на чл.86 предвижда един народен представител да се избира на 20 000 избиратели, а не на

10 000 , както е според Търновската конституция. Проектът на Стамболов е одобрен от НС през декември 1892г.. Той предизвиква брожение сред обществото и съпротивата на Светия синод. Въпреки това, през пролетта на 1893г. , се провеждат избори за IV ВНС, което приема измененията в конституцията.

Освен на политически тормоз и преследване на опозицията, Стамболов обръща голямо внимание и на стопанската политика. В първите години на своето управление, правителството подпомага развитието на българската икономика по капиталистически път, но няма изработена последователна икономическа програма, която да насърчава и покровителства развитието на местната индустрия и националното производство. Кабинетът и НС отпускат безлихвени заеми на отделни собственици на индустриални предприятия, като принципът е да подпомагат привърженици на правителството. Чрез НС правителството предава концесии на редица фабриканти, които се освобождават за определен срок от държавни данъци и такси. Концесионната система не дава широк простор за бързото развитие на националната промишленост, тъй като премахва конкуренцията между производителите и стимулите за усъвършенстване и модернизация на производствените процеси.

През 1888г. към Министерството на народното просвещение се създава специална Индустриална комисия, която след някои проучвания, публикува изложение за земеделието и занаятите в България. В него се констатира, че те са в плачевно състояние и са необходими мерки за подпомагането им.

За предпазване на националната промишленост от ударите на западно-европейската конкуренция през 1887г. е изготвено “Предложение за повдигане на местната народна промишленост”, което не е прието. Едва през 1891г. НС приема специален закон за снабдяване на армията с материали за въоръжаване, облекло, храна и др. като се дава предимство на местното производство. Под натиска на фабриканти, търговци и предприемачи, правителството на Стамболов все по-определено се обръща с лице към проблемите на стопанското развитие на страната и пристъпва към политика на намеса за засилено индустриално развитие. През 1892г. Стамболов внася в НС специален Закон за насърчаване на местната промишленост, който предвижда облекчения и насърчаване на индустриалците. Законопроектът е приет по принцип, но обсъждането му на второ четене се отлага. Окончателно той е приет през 1894г. от VIII ОНС при управлението на Народната партия на д-р Стоилов. Дотогава в страната остава в сила непълния протекционистически Закон за подпомагане на местната индустрия от 1883г., допълнен със закона от 1891г. за снабдяването на войската с местни материали и производства.

Отрицателно влияние върху развитието на българската индустрия имат капитулационния режим, наложен на България според Берлинският договор, и неравноправните търговски договори на Турция, останали в сила и за Княжество България. След тяхното изтичане се сключват първите самостоятелни търговски спогодби с Англия, Германия, Швейцария, Франция, Италия, Белгия и Австро-Унгария.

Правителството на Стамболов сключва и първите външни заеми с цел набавянето на средства за строителство на пристанища, ж.п. линии , шосета и др.

За нуждите на индустриалното строителство и търговия са необходими съобщителни средства и подобряване на съществуващите железници и шосета. Правителството на Стамболов се заема енергично с тази задача и по негово предложение НС приема Закон за пътищата. В резултат на разгърнатото строителство, в страната са поставени нови 360км. ж.п линии, а много други са в строеж.

В периода на управлението на правителството на Стамболов са построени 80 нови фабрики, в които е вложен крупен капитал. Приоритет в националното развитие по това време има леката промишленост и това се дължи както на стремежа на индустриалците и предприемачите по-бързо да реализират вложените капитали, така и на липсата на значителни свободни капитали за инвестиране в отрасли на тежката индустрия.

При правителството на Стамболов се създава и Българското търговско параходно дружество, а БНБ увеличава основния си капитал. Полагат се грижи за развитието на вътрешната търговия. НС приема Закон за монопола върху солта; Закон за мерките и теглилките; Закон за търговските и индустриални камари. Вътрешната търговия е в ръцете на български търговци.

За първи път в историята на следосвобожденска България правителството на Стамболов провежда определена стопанска политика. Въпреки някои колебания и непоследователност, тя дава тласък за развитието на националната промишленост. С политиката на държавен протекционизъм започва подготовката на българската икономика за ускореното й развитие през първото десетилетие на XX век.

Във външната политика на България при управлението на Стамболов главен проблем са отношенията с Русия. Императорското правителство, освен че поощрява опозицията, води и активна агитация срещу признаването на Фердинанд. Веднага след оповестяването на неговото избиране, Русия обявява, че то е незаконно. Тя заявява,че не са спазени условията на Берлинския договор, а именно - да бъде дадено съгласието на Великите сили. Фердинанд е наречен узурпатор. При Високата порта постъпва остро възражение с настояване султанът да изпълни правата си на сюзерен. Под натиска на Русия, Великият везир съобщава в София,че заемането на княжески престол от Фердинанд е в противоречие с Берлинския договор. Англия и Австро-Унгария се противопоставят и се опитват да задържат Фердинанд. По тяхно внушение българското правителство заявява,че ще обяви България за независима държава. При това положение Турция спира да настоява за изпълнение постановленията на договора. В продължение на години Русия полага усилия да отстрани Фердинанд от власт и да помогне на русофилите в България да завземат властта. В този стремеж тя среща упорита съпротива от страна на Англия и Австро-Унгария . Германия не желае да обтяга отношенията си с Петербург, защото се опасява от война с Франция. Руският неутралитет по българския въпрос има висока стойност за Берлин в създалата се ситуация. През 1887г. двете империи подписват “договор за преосигуровка” и Русия получава съгласието на Германия да брани своите интереси в България и на Балканите, но с изричното предупреждение на Бисмарк за въздържане от военна намеса. Пред очертаващата се изолация на Балканите, Русия търси сближение с Франция и все пак заявява, че няма да прибягва да военна сила.

В противоборството си с Руското правителство Стамболов има на своя страна Англия и Австро-Унгария, които насърчават Фердинанд и министър-председателя да не се страхуват от руската намеса във вътрешните работи на България. Император Франц Йосиф лично се заема да покровителства Фердинанд.

При управлението на Стамболов отношенията между България и Турция са много добри. Чрез компромиси и реверанси, понякога чрез натиск и заплахи, България се стреми да получи подкрепата на Турция и да подобри положението на българското население, останало в пределите на Османската империя/Македония и Одринска Тракия/.

Един конфликт между двете правителства относно ж.п.линията Вакарел-Белово, завършил с насилственото и завземане от българската администрация, спомага за постигането на споразумения по митническия и пощенския въпрос. Постигнатия успех окуражава Стамболов да постави публично проблемите на българското население в Европейска Турция. Кабинетът започва мащабна дипломатическа акция за получаването подкрепата на Италия, Англия и Австро-Унгария, която завършва с пълен неуспех-нито една от силите не препоръчва повдигане на македонския въпрос. Така усилията на българското правителство да осъществи фактическото прилагане на чл.23 и чл.62 от Берлинския договор, предвиждащи привилегирована провинция в Македония и автономно управление, остават безплодни.

Обрат претърпяват и отношенията на България със Сърбия. В началото на 1889г. крал Милан се отказва от престола, а новото сръбско правителство сменя приоритетите на външната политика на страната. Влиянието на Австро-Унгария намалява; пред Русия се появява шанс да намери в Сърбия опора за политиката си на Балканите. Цената на това влияние е руската подкрепа на сръбските териториални претенции в Македония, които накърняват българските интереси. Пред българите в тази област надвисва сериозна опасност. Ст.Стамболов намира най-доброто противодействие. Чрез сближението с Турция той открива пред Българската екзархия възможности за по-активна и успешна работа. През 1890г. българското правителство изпраща категорична нота до Високата порта, в която настоява не само за признаването на Фердинанд , но и за берати за български владици в Македония, съгласно фермана от 1870г. В противен случай правителството на България заплашва, че ще търси собствени пътища за излизане от създаденото положение. След дълги колебания, през 1890г., султанът издава два берата за владици в Скопска и Охридска епархии. С това Турция официално признава, че българското население в тези райони на Македония е преобладаващо. Учебно-просветното, културното и църковното движение на българите в европейската част на Турция, започва ускорено да напредва.

В средата на 90-те години на миналия век по ред вътрешно и външно-политически причини Ст.Стамболов подава оставка , след като близо 7 години е бил начело на изпълнителната власт. Към вътрешнополитическите причини спада голямата несигурност в страната, причинена от непримиримата борба с русофилите. Всички политици са изморени и се нуждаят от стабилност в политическия живот. Недоволството от управлението на Ст. Стамболов намира определен израз през 1893г., когато е създадена нова опозиционна групировка, начело с К.Стоилов , Гр.Начович и Д.Тончев, поддържаща тесни връзки с княза. Тези политически водачи се стремят да спечелят симпатии и опора не само в страната, но и в чужбина.

Особено неприемливо управлението на Стамболов става след жестоката разправа над селяните в с.Садина и опорочаване на изборите там. В резултат на политическия терор, опозицията организира широко мащабна кампания срещу правителството. Опозиционният печат е изпълнен с протестни телеграми и резолюции. Създадената напрегната атмосфера вещае скорошния край на управлението на Стамболовото правителство.

Но определена роля играят и промените в международната политическа обстановка. В Европа се оформят два големи политически блока. С всеки изминат ден нарастват противоречията между Германия и Австро-Унгария, от една страна и Англия и Франция – от друга. Борбата за суровини и пазари се изостря. Старите колониални държави се опитват да запазят статуквото непременно, но в борбата срещу Германия те се нуждаят от силен съюзник. По инициатива на Франция през лятото на 1891г. се подписва първото френско-руско политическо споразумение, което две години по-късно е затвърдено със сключването на военна конвенция, задължаваща двете страни да си оказват взаимна помощ в случай на германско нападение на някоя от тях.

Германия чувства опасност от международна изолация и търси начин за противодействие и подобряване на отношенията си с Русия. По този път върви и Австро-Унгария. Едно от условията на руското правителство при водените преговори е промяна на режима в България. При нарастващото напрежение вътре в страната и създаденото международно положение, Фердинанд не може да разчита на утвърждаване , ако не се освободи от опеката на министър-председателя. При свое посещение във Виена , без да предупреди Стамболов, князът разговаря с руския посланик и изразява желание за подобряване на отношенията с Русия, ако бъде признат за законно избран княз. След като научава за преговорите, Стамболов подава оставка. Фердинанд я приема и на 18 май 1894г. определя К.Стоилов да състави новия кабинет. Привърженици на Стамболов се опитват да противодействуват на новото правителство, като в София се стига до улични безредици и стълкновения. Опитът на Стамболов да използва полицията не успява. Намесва се войската, изпратена от новия министър на войната Рачо Петров.

С отстраняването на Стамболов от политическата сцена слиза една могъща и противоречива личност. Огромните амбиции за власт и политическо честолюбие са съчетани с искрен стремеж да види отечеството си свободно и независимо. Като министър-председател той прегражда пътя на младия княз към абсолютната власт. След падането на Стамболов пред Фердинанд се откриват перспективи, постепенно и търпеливо да изгради своя личен режим.

В края на XIX век се формира политическата структура на българското общество. Според приетата през 1879г. Търновска конституция новоосвободената българска държава е парламентарна монархия с умерено-либерално устройство. Властта в нея се поделя между княза и народното събрание. В края на миналото столетие се формират и първите политически партии. Още в Учредителното събрание се наблюдава разделението на “либерали” и ”консерватори”, които по-късно образуват съответно Либералната и Консервативната партии. През 1884г. Консервативната партия слиза от политическата сцена, а година по-рано започва модифицирането на либералната партия. Тогава от нея се отделя крилото на непримиримите либерали, от което през 1887г. се обособяват Народно-либералната партия на Ст.Стамболов и либералната партия на В.Радославов. По-късно от ЛП се отделят младо-либералите на Д.Тончев. През 1896г. се формира Демократическата партия на П.Каравелов и П.Славейков и воденото от тях крило в ЛП. В началото на XX век от ДП се обособява Радикал-демократическата партия, начелос Н.Цанов. През 1899г. се формира прогресивно либералната партия на Др.Цанков-наследила умереното крило в ЛП. Образуват се нови политически партии като Българската социал-демократическа партия на Д.Благоев/1891г/, Народната партия на Константин Стоилов/1894г./ и Българският земеделски народен съюз, оглавен от Янко Забунов/1899г./

Въпреки изтощителната криза в края на XIX век, българската държава се затвърждава като конституционна монархия. Периодът от Освобождението до края на века е един от най-плодотворните в историята на страната-осъществява се първоначалното натрупване на капитали, оформя се социалната структура на едно буржоазно общество, изграждат се политическите представители на отделните съсловия.