ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 2

8. ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

В независимата българска държава от векове действала развита система от църковни институции, които обхващали цялата й територия и нейното население. Те утвърждавали и поддържали вярата в християнския Бог и неговия човеколюбив Син, морално-етичните норми на православието, изискванията за религиозно поведение на човека и на обществото. В голямата православна общност българската църква имала дълга самостоятелна история, но едновременно с това била неделима част от източнохристиянския свят. Заточението на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 г. означавало и ликвидиране самостоятелността на Българската патриаршия. В тази смутна епоха Вселенската патриаршия в Цариград присъединила нейните епархии. Търновската патриаршия станала митрополия. Охридската архиепископия от столетия имала самостоятелен статут, а древните религиозни центрове Пловдив и Дръстър (дн. Силистра) били подчинени направо на Цариградската патриаршия. Така църковната организация била разкъсана и духовният живот на нейното паство се оказал зависим от различни центрове. През следващите столетия църковната организация в българските земи многократно се променяла. През XVIII в. всички балкански епархии преминали под прякото подчинение на Вселенската патриаршия. Запазването на църковната организация осигурило непрекъснатостта на религиозния живот на българите. Лишена от подкрепата на своя християнска държава, църквата била затруднена в дейността си. Тя успяла да запази своята организация и идейното наследство, но нямала възможност да се усъвършенства както в догматично, така и в практическо отношение. Без помощта на държавата и аристократите меценати спаднало нивото на религиозната, а и на общата образованост. Приходите на енорийските духовници били толкова малки, че те обикновено имали и друг, по-доходен занаят. Във висшите звена на църковната организация и в българските епархии обикновено се назначавали гръцки духовници. Висшият провинциален клир, както и Патриаршията, бил заразен от общата болест на османското общество -корупцията. Показателен е фактът, че за 400 години се сменили 140 вселенски патриарси.. Мнозина от тях полагали значителни грижи за своето паство и за християнската вяра. Религиозната опозиция християнство - ислям, една непрекъсната борба за душите на хората и за бъдещето на балканските народи, се ръководела от православното духовенство. В дейността на православния клир се долавя политическа нишка. Мнозина негови представители застанали начело на антиосманските съпротивителни опити.
ПРОСТОНАРОДНОТО ХРИСТИЯНСТВО
В тази обстановка, при която действали различни и противоречиви тенденции в отношенията между висшето духовенство и българското паство, нормите на християнското поведение се ограничавали в няколко стриктно следвани изисквания: молитвата „Отче наш", с която започвал и завършвал денят на човека; прекръстването преди всяка дейност, „за да помага Бог"; строгото спазване на постите. Българите задължително следвали две от основните изисквания на християнската религия - кръщението на новороденото и опелото на мъртвия, а при възможност и църковно освещение на брака. Съществувал и се развивал един особен духовен синкретизъм, който свързвал различни по произход религиозни доктрини, но възприемащи се изцяло като християнски. Тази смесица от езически вярвания и християнски догми, която наричаме простонародно християнство, свързвала в мирогледна система отношенията на човека с бога и с висшите сили, с природата, със злото и неговите служители. Тя била сбор от идеи, обичаи и норми на поведение, който определял ежедневния живот на хората и бил основата на народната ни култура.
. Европейците, които преминавали през българските земи и които след това публикували своите пътеписи, мнозина от тях били теолози или имали теологично образование. Времето им, изпълнено с религиозни спорове и войни, ги правело особено чувствителни към чистотата на вярата. Те обвинявали в невежество православните свещеници и твърдели, че вярващите живеят в греховност или ерес. Но българите били убедени, че са истинските християни и че им е дадена голямата чест „да предадат на бога чистата християнска вяра в деня на Страшния съд".
МАНАСТИРСКАТА МРЕЖА
От епохата на независимата българска държава се запазил и вторият кръг на църковната организация мрежата от манастири, която с различна плътност обхващала цялото ни етническо пространство. Векове наред, изолирани от хората и ежедневието, монашеските братства продължили своята проповедническа и просветителска работа, канонизирана от манастирските устави и традицията. Монасите (белите духовници) строго спазвали изискванията на религиозното поведение и били пример за миряните. Молитвите, бденията, литургиите били част от всекидневния им живот. Едновременно с това те се прехранвали сами, работейки в манастирското стопанство, пишели, преписвали и разпространявали книги за практическата проповедническа дейност на църквата.. Главен религиозен и духовен център на Балканите, а и на целия православен свят, бил комплексът манастири на Атонския п-в - Света гора. В него български е Зографският манастир „Св. Георги", но наши монаси има в Хилендар, Ватопед и др. Много документи свидетелстват за посещения и дарения на българи от всички краища още от XV в. и връзките им с манастирите в нашите земи. В българските земи най-почитаният манастир бил Рилският. Наред с плодовитата книжовна дейност на рилското братство, чрез която се съхранила голяма част от постиженията на средновековната елитарна култура, тук непрекъснато действало килийно училище. Вторият голям религиозен център бил Бачковският манастир в полите на Родопите, който поддържал вярата както сред населението на планината, така и сред това на цяла Източна България. Манастирите „Св. Наум" в Охрид, Етрополският, Троянският, играели същата роля за своята околност. Наред с тях действали и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите били толкова много, че от XVI в. този регион бил наричан „Мала Света гора". От стенописите със старозаветни, евангелски и житийни сцени, зографисани в малките храмове, поколение след поколение българи научавали историята, догмите и нормите на своята вяра. Иконите им представяли материализирания лик на висшите сили, на които те се молели и на чието покровителство разчитали в трудния си живот. Църковната служба с мъдрите слова на проповедта и многогласните хармонични химни носела радост и възпитавала религиозно, духовно и естетически. Проповедта в осветения със свещи манастирски храм им предлагала мъдрост, носела им утешение, успокоение, упование. Тук българинът бил участник в едно тайнство, което го извеждало от трудната робска действителност и го правело съпричастен към огромния християнски свят. Всеки замогнал се българин като израз на социален престиж се чувствал длъжен да подкрепя манастирските братства. Дарението било израз на християнска ревност, то осмисляло духовно човешкото съществува-ние. Църквата и нейното паство били в устойчива връзка, която носела сили на хората, за да останат верни на своята вяра, на своя род, на своята култура.
За връзките на манастирите с миряните (със селяните и гражданите) голяма роля изиграли таксидиотите монаси, които обикаляли селата и градовете, за да събират милостиня. Запазени техни бележници показват сложността на мисията им. В тях наред с християнските молитви са записани рецепти за лекуване на безплодие, за бои за вълна и кожи, за облагородяване на диви дървета. Следват ги поучителни разкази, които забавлявали, но и поучавали слушателите.
Така православната църква чрез двете нива на своята организация - енориите и манастирите - покривала цялото етническо пространство на българите и изградила трайни връзки между населението от отделните области. В условията на чуждата власт тя била единствената институция, която поддържала и подкрепяла и религиозната, и националната принадлежност на българите.

ДРУГИТЕ ЦЪРКВИ
Изворите показват, че в българските земи имало и хора, които останали извън юрисдикцията на православната църква.. Една част от тях приели исляма. В тяхната среда намерила добра почва и пропагандата на католическата църква. В края на XVI в. се утвърдил първият център на католическата вяра и в българските земи - Чипровци. Мисионерската дейност на католическото духовенство дала значителен резултат. След Софийската католическа архиепископия, чийто център бил Чипровци, се създали Марцианополската (Преславската), Никополската и Охридската архиепископия. Паството им било малобройно и освен сред дубровнишките търговци, те имали успехи главно сред павликяните. Но дейността на духовните им водачи била много активна. Това били представители на първото поколение български католици, които получили образование в Чипровци и в религиозните колежи в Италия. У тях високата образованост се съчетавала с вярност към католическата църква и любов към България. Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов направили много за създаване на стабилна организация на католическата църква, но и за издигането на политическото съзнание на своето паство. Избухването на Чипровското въстание до голяма степен било резултат от дейността на българската католическа интелигенция. Армено-григорианска църква имало в София, Пловдив, Провадия. Синагоги имало във всички големи градове. В българските земи, както и из целия Балкански п-в, намерили място всички вероизповедания на средиземноморския свят и се създали условия и за тежки религиозни конфликти, и за религиозна съвместимост и толерантност.

www.kabinata.com - Онлайн курсове