<= начало

Кандидат-студентски курс по история

 

ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 2

4. ПОЛИТИЧЕСКА ХЕГЕМОНИЯ НА БЪЛГАРИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК. ЦАР СИМЕОН (893 - 927)

Разцветът на българската култура през Х в. представлява естествен резултат от неуморна-та и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България. Книжовните среди-ща в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора, които знаели да четат на роден език. Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се
превърнал и в негов книжовен език. В живота на българите навлязъл един културен феномен - книгата. Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието. Важна роля за по-нататъшното развитие на самобитна култура изиграло и решението на Преславския събор, според което старобългарският език се наложил в богослужението, в светската и църковната администрация. Отстраняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние от съсед-на Византия. Това, разбира се, далеч не означавало, че българските творци се отказали да черпят идеи и знание от богатата византийска култура. Интересът към нея се запазил, но постепенно придобил насоченост и избирателност. Заслуга за това имал и цар Симеон, кой-то взел активно участие в творческата преработка и адаптация на всичко най-ценно, създадено от византийските книжовници. За по-на-татъшния културен подем не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт подсказвал не само желанието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало, но подчертавал и негова-та амбиция да създаде нов християнски културен и политически център, който да съперничи на Константинопол.
Самочувствие за това му дали успешните вой-ни срещу империята и териториалното разширение на българската държава. Така в края на IX и началото на Х в. били създадени всички необходими предпоставки за всестранен разцвет на старобългарската култура, който намерил своите върховни изяви в областта на архитектурата, изобразителното изкуство и книжнината.
АРХИТЕКТУРА
Изграждането на Преслав било плод на дълго-годишни усилия от страна на българските архитекти и строители. Неслучайно едно легендарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. С по-наложителност се знае, че преди да стане столица, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубоилът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вътрешна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични укрепителни системи, които ограждат и външния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни блокове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че палатите в Преслав „били украсени с много камък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комплекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто застроен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Оформи-ли се квартали с различни функции - политически, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базилика лен тип църкви под влиянието на съседна Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната църква.
Понятието „кръстокуполна" отразява специфичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоели две помещения, ориенти-рани съответно запад - изток и север - юг, които се кръстосвали в средата, а над нея се из-дигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нартекс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комплекса, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла църква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.
Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) представлява кръгло помещение (ротонда), разделено на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настилка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура, който ясно показва стремежа на преславските майстори да не следват сляпо византийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгради.
ПРЕСЛАВСКАТА КЕРАМИКА
Едно от забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични работилници, намиращи се в манастирските комплекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на каменни колони и капители и др. Най-често керамичните плочки били изрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми. Особено интересни са и откритите плочки, върху които калиграфски са из-писани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за изработката на икони. Истински шедьовър на керамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни керамични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи естетически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.
ЗЛАТЕН ВЕК НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КНИЖНИНА
По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и преводачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация. Активно участие в книжовния и в просветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, излязла изпод перото на ранновизантийските богослови. Под непосредственото му ръководство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставени още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на църквата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучителни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Дамаскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на българския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българската история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на света - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна енциклопедия с най-различни естественонаучни знания.
Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното евангелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези народи, които не притежават книги. Втората поетична творба носи названието „Азбучна молитва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука. В края на „Учителното евангелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откритият негов химнографски цикъл в т. нар. „Битолски триод" - старобългарски книжовен паметник от XII в.
Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбър, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филологическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срещу опитите на византийците да омаловажават делото на славянските просветители.
Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват разкази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с широко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на средновековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и достъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възгледи.
ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КНИЖНИНА
Литературата на Златния век допринесла за окончателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създадените книжовни творби свидетелстват за висока-та образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чисто богословската литература. Проявен бил жив интерес и към идейното богатство на гръко -елинистическата и римската древност. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци значително по-рано от редица европейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характерен за европейския ренесанс, може да се констатира в България значително по-рано - още през Х в. По това време българите са сред малкото народи, които творят книжнина на собствен език и от-хвърлят догмата, че боговдъхновени са само онези книги, които са писани на трите свещени езика - гръцки, латински и еврейски. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпространител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била въз-приета преди всичко от русите и сърбите. През 988 г. новоучредената руска църква получила част от необходимите богослужебни книги от България. Проникването на старобългарската книжни-на в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличието на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на Златния век. Ето защо може с основание да се твърди, че „златното" време на българската култура през Х в. над-хвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придобива много по-широко общоевропейско значение.
Разцветът на българската култура през Х в. представлява естествен резултат от неуморна-та и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България. Книжовните среди-ща в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора, които знаели да четат на роден език. Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превърнал и в негов книжовен език. В живота на българите навлязъл един културен феномен - книгата. Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието. Важна роля за по-нататъшното развитие на самобитна култура изиграло и решението на Преславския събор, според което старобългарският език се наложил в богослужението, в светската и църковната администрация. Отстраняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние от съсед-на Византия. Това, разбира се, далеч не означавало, че българските творци се отказали да черпят идеи и знание от богатата византийска култура. Интересът към нея се запазил, но постепенно придобил насоченост и избирателност. Заслуга за това имал и цар Симеон, кой-то взел активно участие в творческата преработка и адаптация на всичко най-ценно, създадено от византийските книжовници. За по-на-татъшния културен подем не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт подсказвал не само желанието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало, но подчертавал и негова-та амбиция да създаде нов християнски културен и политически център, който да съперничи на Константинопол.
Самочувствие за това му дали успешните вой-ни срещу империята и териториалното разширение на българската държава. Така в края на IX и началото на Х в. били създадени всички необходими предпоставки за всестранен разцвет на старобългарската култура, който намерил своите върховни изяви в областта на архитектурата, изобразителното изкуство и книжнината.
АРХИТЕКТУРА
Изграждането на Преслав било плод на дълго-годишни усилия от страна на българските архитекти и строители. Неслучайно едно легендарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. С по-положителност се знае, че преди да стане столица, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубоилът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вътрешна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични укрепителни системи, които ограждат и външния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни блокове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че палатите в Преслав „били украсени с много камък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комплекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто застроен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Оформи-ли се квартали с различни функции - политически, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната църква.
Понятието „кръстокуполна" отразява специфичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоели две помещения, ориенти-рани съответно запад - изток и север - юг, които се кръстосвали в средата, а над нея се из-дигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нар-текс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комплекса, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла църква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.
Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) представлява кръгло помещение (ротонда), разделено на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настилка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура, който ясно показва стремежа на преславските майстори да не следват сляпо византийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгради.
ПРЕСЛАВСКАТА КЕРАМИКА
Едно от забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични работилници, намиращи се в манастирските комплекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на каменни колони и капители и др. Най-често керамичните плочки били изрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми. Особено интересни са и откритите плочки, върху които калиграфски са из-писани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за изработката на икони. Истински шедьовър на керамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни керамични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи естетически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.
ЗЛАТЕН ВЕК НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КНИЖНИНА
По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и преводачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация. Активно участие в книжовния и в просветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, излязла изпод перото на ранновизантийските богослови. Под непосредственото му ръководство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставени още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на църквата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучителни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Дамаскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на българския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българската история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на света - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна енциклопедия с най-различни естественонаучни знания.
Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното евангелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези народи, които не притежават книги. Втората поетична творба носи названието „Азбучна молитва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука. В края на „Учителното евангелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откритият негов химнографски цикъл в т. нар. „Битолски триод" - старобългарски книжовен паметник от XII в.
Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбър, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филологическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срещу опитите на византийците да омаловажават делото на славянските просветители.
Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват разкази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с широко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на средновековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и достъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възгледи.
ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КНИЖНИНА
Литературата на Златния век допринесла за окончателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създадените книжовни творби свидетелстват за висока-та образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чисто богословската литература. Проявен бил жив интерес и към идейното богатство на гръкоели- нистическата и римската древност. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци значително по-рано от редица европейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характерен за европейския ренесанс, може да се констатира в България значително по-рано - още през Х в. По това време българите са сред малкото народи, които творят книжнина на собствен език и от-хвърлят догмата, че боговдъхновени са само онези книги, които са писани на трите свещени езика - гръцки, латински и еврейски. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпространител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била въз-приета преди всичко от русите и сърбите. През 988 г. новоучредената руска църква получила част от необходимите богослужебни книги от България. Проникването на старобългарската книжни-на в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличието на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на Златния век. Ето защо може с основание да се твърди, че „златното" време на българската култура през Х в. над-хвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придобива много по-широко общоевропейско значение.
Управлението на цар Симеон бележи един от върховете в историята на Средновековна България, когато тя се превръща не само в най-могъщата славянска държава, но и в изключително за времето си средище на книжовност и култура. Едва ли може да се посочи в средновековната ни история друг владетел, който подобно на Симеон да съчетава по един забележителен начин качествата на даровит пълководец и на културен ценител и покровител на духовния живот в България.Симеон получил солидно за времето си образование. Още от малък княз Борис решил да го подготви за духовна кариера и го изпратил да се учи в Магнаурската школа. Но политическите събития в България се развили така, че князът учен, който бил подготвян вероятно за глава на българската църква, трябвало да остави расото. В негово лице княз Борис бил сигурен, че ще намери ревностен продължител на започнатото дело.
НАРУШАВАНЕ НА ДЪЛБОКИЯ МИР С ВИЗАНТИЯ
Външната политика на Симеон била насочена към по-нататъшното издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа. Надеждите на византийските управници, че израсналият и възпитан в Константинопол български княз е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухнали. Причина за това станало решението на император Лъв VI да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Този акт представлявал сериозен икономически удар върху България, опит да се накърнят правата на нейните търговци. България и Византия се изправили пред неизбежен конфликт, който историците характеризират като „първата икономическа война в Средновековна Европа".За да направи съперника си по-отстъпчив, българската войска нахлула в Тракия и разбила изпратените срещу нея византийски части. Лъв VI се подготвил за поход към устието на р. Дунав, където византийските кораби трябвало да прехвърлят съюзените отряди. Маджарите нахлули в Северна България и опустошили всичко по пътя си. Българският владетел се принудил да потърси убежище зад яките стени на Дръстър (дн. Силистра). Всъщност Симеон нямал намерение така лесно да признае поражението. Той умишлено проточил преговорите, като в същото време влязъл в таен съюз с печенегите. Докато траела размяната на писмата между българския княз и византийския дипломат Лъв Хиросфакт, който бил задържан в една българска крепост, печенегите нанесли съкрушително поражение на маджарите и ги принудили да напуснат земите си.. Решителното сражение между българи и византийци станало през 896 г. при селището Булгарофигон, където войската на Лъв VI била напълно разбита. Скоро след това било сключено примирие, по силата на което тържището на българите било върнато в Константинопол През 904 г. град Солун бил нападнат и превзет от арабите. От това се опитал да се възползва Симеон, който се надявал да завладее града и да го насели с българи. С усилия Лъв VI сключил мирен договор, според който в български ръце преминали земи от Драчката област (дн. Албания) и Южна Македония. От един надпис, намерен край с. Наръш (Македония), се вижда, че границата между България и Византия минавала само на 20 км от Солун. Настъпила известна стабилизация в българо-византийските отношения, която продължила до смъртта на император Лъв VI.
БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ
През 913 г. братът на починалия император се отнесъл грубо с българското пратеничество в Константинопол и отказал да плаща ежегодния данък, което било достатъчен повод за Симеон да наруши договора с Византия. Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала под стените на Константинопол. Убедил се, че с наличните сили трудно би щурмувал града, Симеон започнал мирни преговори. Преди всичко се надявал, че византийците ще го удостоят с титлата „цар". Замислил годеж на дъщеря си с малолетния византийски император Константин VII, който управлявал с регентски съвет. Българският владетел получил благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годежа. На следващата 914 г. цар Симеон имал сериозни основания да се съмнява на византийските обещания. Начело на регентския съвет застанала императрицата майка Зоя, която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това Симеон извършил през 915 г. нападение в Тракия и овладял гр. Одрин. Така се стигнало до голямо сражение между българи и византийци на 20 август 917 г. в равнината между днешните градове Несебър и Поморие, близо до р. Ахелой. В хрониката на византийския писател Скилица се разказва, че „ромеите вкупом обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изпотъпкали помежду си, а други били избивани от противниците си". Друг византиец - Лъв Дякон, който петдесет години по-късно, минавайки край бойното поле, отбелязва: „Още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава била позорно посечена войската на ромеите."
МЕЧТАТА ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ
Победата при Ахелой отворила пътя на българите към ромейската столица. Лъв Фока се опитал да организира остатъците от разбитата си армия и спре настъплението, но в едно нощно сражение край с. Катасирти византийците били за втори път разгромени. Обнадежден от победите, Симеон започнал да се величае титлата - „Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи".
През 918 г. той предприел действия, целящи да поставят окончателно на колене Византия. Български войски нахлули в Елада и разрушили гр. Тива. На следващата година те достигнали Дарданелите. Императрица Зоя, която била една от главните виновници да се наруши мирът с българите, се принудила да се оттегли от управлението. Върховната власт преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лаклпин. Той побързал да се сроди с управляващата Македонска династия, като оженил дъщеря си за Константин VII, а през 920 г. се обявил за съимператор. Симеон отказал категорично да преговаря за мир с Роман Лакйпин, като го обявил за незаконен узурпатор на престола. В хода на военните действия цар Симеон се убедил, че Константинопол не може да бъде завзет без помощта на силен флот. За тази цел през 922 г. от Преслав било проводено специално пратеничество до арабския халиф Махади с предложения за съюз при две условия: халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол, а след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени по равно между съюзниците, като Константинопол остане във владение на Симеон. Халифа се съгласил с поставените условия. На връщане към България обаче посланиците на Симеон, съпровождани от няколко арабски велможи, били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал. Въпреки това Симеон потеглил сам на пореден поход с/у Константинопол. За този поход в една византийска хроника се казва: „Пристигнал Симеон, водейки със себе си множество войска, едни въоръжени със златни щитове и копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжение, а всички облечени в желязо."
ПРЕГОВОРИ ЗА МИР. ВОЙНИ СЪС СЪРБИЯ И ХЪРВАТСКО
Византийският император поискал лична среща със Симеон, за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещнали на 9 септември 923 г. край морския бряг, близо до Константинопол. Проведеният разговор въпреки, че минал в размяна на взаимни любезности, не дал очакваните резултати. Същевременно Роман Лакапин дал да се разбере, че не само не желае да признае царската корона на Симеон, но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки. През 924 г. Симеон покорява един от надеждните съюзници на Византия- Сърбия, действал нееднократно в гръб на българите.
За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация настроила срещу него Хърватско. През 926 г. избухнала война, която завършила с поражение за българите. Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Йоан X.
Мечтата, на която подчинил цялата си външнополитическа дейност Симеон, останала неосъществена. На 27 май 927 г. той починал от сърдечен удар. Неговото управление, преминало в почти непрекъснати войни, доказало още веднъж силата и мощта на българската държава. Умел пълководец и дипломат, цар Симеон неведнъж поставял в трудно положение византийската империя. Малцина били онези, които дръзвали като него да протегнат ръка към короната на византийския император и оспорят първенстващото му положение сред владетелите на средновековния християнски свят. Цар Симеон оставил на наследниците си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Трудно е да се каже обаче, че това царство се намирало в онова блестящо и цветущо положение от началото на Х в. Продължителните войни довели до изтощение, което скоро се почувствало.


www.kabinata.com - Онлайн курсове

 

 
други курсове:  

Как да се подготвим за кандидат-студентски изпит по английски език

Как да се подготвим за кандидат-студентски изпит по математика