СЪЕДИНЕНИЕТО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ С ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ (1885г.) И НЕГОВАТА ЗАЩИТА

Руско-турската война от 1877-1878г. изиграва ролята на буржоазнодемократична националноосвободителна революция на българския народ. Тя открива пътя за свободното развитие на капиталистическите отношения и.става причина за възкресяване на българската държавност след близо петвековно чуждо владичество. На 3 март 1878г. в Сан Стефано.е подписан прилиминарен договор - основания за мира, по силата на който границите на бъдещата българска държава съвпадат с признатите от Цариградската посланическа конференция етнически граници на българската нация, като обединяват почти цялото българско население в Мизия, Тракия и Македония. Прилиминарният характер на договора изисква окончателното му санкциониране от великите сили. Във връзка с това е свикан международен конгрес. В периода 13 юни - 13 юли 1878г., в Берлин,под председателството на Ото фон Бисмарк, е проведен т. нар. Берлински конгрес. В него взимат участие представители на шестте Велики сили и Турция. Балканските народи не са поканени, а турските делегати нямат право на глас. След дълги дискусии и множество задкулисни ходове, в които "големите" преследват собствените си интереси, Берлинският конгрес прекроява напълно политическите граници на България, очертани в Сан Стефано. Възползувайки се от обсъжданите по време на Цариградската конференция предложения .за решаване на българския въпрос, както и от позициите на руския представител в Англия, граф Шувалов, Великите сили налагат разпокъсването на българските земи. Северна Добруджа е предадена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, влязла в границите на Русия; Сърбия получава Пиротско, Нишко и Вранско; цяла Македония, Беломорска и Одринска Тракия са оставени в пределите на Османската империя под пряката власт на султана. Останалите български земи са разделени на две формирования с различен статут, но твърде близки по възможности за следвоенно устройство и развитие.

В пределите между Дунав, Стара планина и Софийски санджак е обособено Княжество България - васално трибутарно княжество, с монархическа форма на управление. На юг от Стара планина е образувана провинция под условното название Източна Румелия, с административна автономия и широко вътрешно самоуправление, но под пряката политическа и военна власт на султана. В тази област с територия около 35 хил. км² населението наброява близо 880 хил. души, повече от половината от които (около 60%) са българи. Наред с тях в областта живеят турци, българомохамедани, евреи, цигани, арменци, гърци и малко власи - куцовласи. Оставайки под пряката власт на султана, областта със своя многонационален характер трябва до известна степен да играе ролята на буфер между Княжеството и Османската империя.

По силата на Берлинския договор, управлението на Източна Румелия е възложено на главен управител (генерал-губернатор) - християнин, назначаван от турското правителство с одобрението на Великите сили. Същевременно Турция има право да държи в областта свои гарнизони. В продължение на Берлинския договор е образувана комисия, съставена от представители на държавите -участнички в конгреса, на която е възложено в срок от три месеца да изработи Органически Устав на Източна Румелия. Уставът трябва да определи правомощията на генерал - губернатора и администрацията, финансовата и съдебната уредба на областта, както и устройството на местната милиция и жандармерия. По подобие на Княжеството и тук остават представители на временното руско управление, но срокът на дейността им е определен на 3 месеца. Руската мисия е под командването на Аркадий Столипин. Международната комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва своята работа в началото на септември 1878г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в Пловдив, определен за средище на областта и там продължава своите заседания. При изработването на Органическия Устав в комисията се води борба между руските представители полк. Шепелев и княз Перетелев, които упорито отстояват българските интереси, и делегатите на Великобритания, Австро-Унгария и Турция, които се стремят да ограничат колкото се може повече правата на българското население. Руските представители в комисията са подкрепени от множеството протести на българите, изпратени в хода на заседанията. Показателен в това отношение е мемоарът, изготвен от местните първенци, с който те изразяват недоволството на българския народ от решенията на Берлинския конгрес за Южна България.

На 14 април 1879г., след продължителни дискусии и направените компромиси, Органическият устав на Източна Румелия е приет. Той регламентира сложно държавно управление, но в общи линии осигурява либерални условия за развитие. Уставът е одобрен по същото време, по което в Княжеството е приета Търновската конституция (16.IV). Това съвпадение трябват да напомня, че въпреки различния си статут, двете "Българии" следват близки пътища на следосвобожденско развитие. По този начин са ликвидирани пречките от обществен, културен и икономически характер при евентуално "единение".

След влизането в сила на Устава като основен-закон на областта, за неин пръв генерал-губернатор с петгодишен мандат, през май 1879г., е избран Алеко паша (Александър Богориди). Въпреки българо-гръцкия си произход, този изключително способен интелектуалец от дипломатическата кариера действа в защита на българските интереси повече от всеки друг. В този смисъл изборът му за главен управител на Източна Румелия, независимо дали е изключителен шанс или много добре премерен ход, се оказва много удачен за по-нататъшното развитие на областта.

Генерал-губернаторът ръководи изпълнителната власт заедно с Частен съвет (Директорат), притежаващ функциите на Министерски съвет. Чрез него главният управител осъществява изпълнително-разпоредителната власт. Съветът се състои от 6 директори: на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на земеделието, търговията и обществените сгради, на народното просвещение и началник на милицията и жандармерията. Законодателният орган на Източна Румелия се състои от 56 члена и се нарича Областно събрание. Подобно на Княжеството, в неговия състав влизат членове по право, по избор и назначени от главния управител. Областното събрание избира Постоянен комитет с функции на административен съвет. Постоянният комитет играе ролята на горна камара (сенат) и е съставен от 10 души титуляри и трима заместници. Той е постоянно действащ орган на Областното събрание, контролиращ администрацията.

Докато Княжеството следва руската структура, тук е наложен западно-европейският модел.

В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамента (окръга) ,управлявани от префекти – окръжни управители. Окръзите, от своя страна, са разделени на 28 кантона (околии ), управлявани от околийски началници. В помощ на окръжния управител е формиран "Главен съвет" съставен от членове по избор, по право и по назначение, който гласува бюджета и заемите на департамента и се занимава със стопанските въпроси. Главният съвет избира Окръжна комисия, като постоянно действащ орган за контрол върху работата на префекта. За седалища на окръзите са определени Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас.

Въоръжените сили на областта - милиция (войска) и жандармерия (полиция) - са поставени под контрола на чужди офицери. Главният щаб е командван предимно от западни военни специалисти, докато отделните войскови подразделения са командвани предимно от руски и някои български офицери. Правосъдието на Източна Румелия е поверено на кметски, околийски, окръжни съдилища и Върховен съд.

Органическият устав утвърждава Източна Румелия като многонационална област и затова определя употребата на три официални езика: български, турски и гръцки. Съгласно една допълнителна поправка обаче, наложена от руските представители в Европейската комисия, за официален език по места се приема този на преобладаващата част от местното население. Така българският език се налага като официален почти за цялата област.

На 15 май 1879г. Алеко Богориди пристига в столицата на Източна Румелия - Пловдив и поема управлението на областта. Веднага след пристигането си той назначава Директорат, като четирима от шестимата му членове са българи: Йоаким Груев, д-р Вълкович, Гаврил Кръстевич (заемащ поста главен секретар) и Тодор Кесяков. За директор на милицията и жандармерията султанът назначава ген. майор В. Виталис, а за директор на финансите Европейската комисия налага А. Шмидт. На 17 октомври 1879г. са проведени и първи избори за Областно събрание. От общо 36 депутати, избрани чрез пряко гласуване, 31 са българи, а от 56-те представители в Областното събрание общо 44 са българи. Членовете на Постоянния комитет също са българи по произход. Така, въпреки обвързаността с Османската империя, Източна Румелия се формира като една действително автономна област с демократично управление и запазва българския си облик.

След първите избори за Областно събрание, през 1880г., започва обособяването на различни политически организации на българите. Първоначално се формират две основни течения - "умерени" и "крайни", като разделението се обуславя главно от различията във вижданията на отделните български общественици относно начините на борба срещу Берлинския договор."Умерените" гравитират около Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Иван Гешов, Г. Вълкович. братя Груеви. Това са икономически по-заможни хора, представители на висшия клир и пр. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но са привърженици на мирните протести - петиции, мемоари и др., като се противопоставят на въоръжената борба.

"Крайните" най-често са бивши участници в национал-революционното движение, представители,на селските маси, на градската средна и дребна буржоазия. Като техни водачи се изявяват Д. Матевски, К. Величков, свещеник Г. Тилев и др. Те подготвят българите в Източна Румелия за въоръжена борба. Руските военни и административни власти негласно ги подкрепят.

Постепенно привърженици и на двете течения се обединяват и оформят една обща партия (1881г.). Наричат я "Народна" или "Съединистка". Събрала в редиците си бивши членове както на умереното, така и на крайното течение, тази политическа сила изразява интересите на широк кръг от населението. Народната партия има голямо влияние сред българската общественост в Източна Румелия, а на нейните водачи – Ив.Ев.Гешов, Константин Величков и др. явно симпатизира и главният секретар на областта – Г. Кръстевич.

Като основен опонент на тази политическа сила се изявява Либералната партия. По-късно тя е наречена от политическите си противници (съединистите) "Казионна" поради това, че значителна част от членовете й са чиновници и заради подкрепата, която получава от главния управител А. Богориди. Либералната партия изразява интересите предимно на градската буржоазия и поради слабия й интерес към селското стопанство тя няма влияние сред дребнобуржоазните маси.

Основните проблеми, около които се водят дискусии между двете партии, засягат Съединението и отношението към Русия. За разлика от Княжеството, тук консерваторите са русофили, а либералите са прозападно настроени. Народната партия води агитация за незабавното обединение на Източна Румелия с Княжеството. Тя има подкрепата на Русия. Либералната партия не е против Съединението, но смята, че моментът не е подходящ и е нужно изчакване. Същевременно обвинява Народната партия в користно използване на една популярна идея с цел свалянето на Богориди от власт. От своя страна либералите обявяват за свои основни принципи изграждането на автономната област като "чисто българска страна" и "съвършено независима държава", опитвайки се по този начин да елиминират преди всичко силното руско влияние.

Първоначално с по-голяма популярност и социална опора се ползва Народната партия. Помага й както близостта с Русия, към която населението се отнася все още с преклонение, така и агитацията за незабавно съединение. Постепенно положението се изменя. Сближавайки се с Богориди, либералите засилват влиянието си. През 1881г., след установяване на Режима на пълномощията в Княжеството, към тях се присъединяват и пристигналите в Пловдив П. Р. Славейков, П. Каравелов и Захари Стоянов. В изборите от 1881г. либералите почти се изравняват по брой на получените гласове с Народната партия, а през април 1883г., при подновяването състава на Областното събрание печелят мнозинство. Това им осигурява повече постове в Директорията. След завръщането на Славейков и Каравелов в Княжеството, поради прекратяване на режима на пълномощията, влиянието на либералната партия започва да намалява. През 1884г. тя не успява да наложи преназначаването на Ал. Богориди. За генерал-губернатор е утвърден Гаврил Кръстевич, подкрепен от Русия и съединистите. При това положение.Народната партия успява да спечели изборите за Областно събрание през септември 1884г. Важна роля за победата на съединистите изиграва издигнатият от тях лозунг: "Съединение на Източна Румелия с Княжество България". Твърде скоро, обаче, сблъсквайки се с политическата реалност и управленческите отговорности , нейните дейци са принудени да обявят, че е необходимо да се изчакат по-благоприятни условия за съединение. Това им донася прозвището "лъжесъединисти".

Успоредно с борбата за власт, политическите сили в Източна Румелия успяват да затвърдят българския етнически характер на автономната област. Важна роля за това изиграва патриотично настроеното българско население в Южна България. Опитът на турското правителство да присъедини териториите на Кърджалийската околия към Османската империя е неуспешен.

Принуден да се подчини на решенията на Берлинския конгрес българският народ не се отказва от идеята за национално обединение. Тя придобива изключителна актуалност за българите още след Освобождението.

Началото на съединисткото движение е свързано с дейността на комитетите "Единство". Първият такъв е създаден на 29(31) юли 1879г. в Търново, а същевременно в Княжеството започва дейност по възстановяване на комитетите на ВРО от времето на Левски. През есента на 1879г. съединистката идея обхваща и Източна Румелия, но скоро заглъхва.

През 1880г., в политическия живот на Балканите отново се създават предпоставки и се появява надежда за отхвърляне несправедливите клаузи на Берлинския договор. Отношенията между Турция, от една страна, и Гърция и Черна гора от друга, се изострят. В същото време в Англия идват на власт либералите начело с Уилям Гладстон, който след разгрома на Априлското въстание се изявява като един от най-активните защитници в освободителната борба. Възможността за избухването на нова балканска криза и надеждата, че Русия и Англия ще ги подкрепят, подтиква южнобългарските дейци да се заемат с подготовката на съединението. През май 1880г. в Сливен се провежда събрание на представители на различни селища на Източна Румелия. Присъстват и делегати от Княжеството - Стефан Стамболов и Георги Живков. Взето е решение за създаване на Централен таен комитет, който да подготви българите за въоръжени действия. Военната подготовка е възложена на гимнастическите дружества. Начело на организацията са избрани Константин Величков и Георги Странски. Същевременно, съединистите определят свои представители, които са натоварени с проучване на отношението на Великите сили по българския въпрос. Делегация начело с Димитър Наумов и Стефан Панаретов заминава за Лондон в търсене на дипломатическа подкрепа. Англия обаче отказва да подкрепи българите. Успоредно с това делегация от Княжеството начело с Митрополит Климент посещава Петербург с подобна мисия и отново среща негативно отношение - Русия се обявява против нарушаването на Берлинския договор в този момент. След уреждането на споровете между Османската империя и Гърция и последвалото нормализиране на балканските междудържавни отношения, замислената съединистка акция окончателно пропада.

През следващите години (1881-1883) усложненията във вътрешнополитическия живот на Княжеството и неблагоприятната обстановка изместват на заден план съединистката идея. Въпреки това пропагандата за съединение, макар и по-слаба, продължава (в-к "Съединение"; в-к "Южна България").

Нов тласък съединисткото движение получава през 1884г. По това време започва изборната кампания на двете южнобългарски партии и е възстановен конституционният режим в Княжество България. Въпросът за съединението отново излиза на преден план. Същевременно, сведенията за засилването на терора над християнското население в Европейска Турция в края на 1884г., предизвикват в Княжеството силно обществено движение в защита на Македония и Одринска Тракия, включва се и източнорумелийската общественост. В началото на 1885г. е създаден Комитет за борба за освобождение на Македония от османско владичество. Комитетът постепенно трансформира първоначалната си цел в движение за съединение на Източна Румелия с Княжеството.

На 10.II.1885г. в Пловдив група национал революционери основават Таен комитет, наречен по-късно Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Председател на Комитета е Захари Стоянов - виден революционер, талантлив публицист и историограф на националноосвободителното движение. През 1884г. той издава първия том на "Записки по българските въстания" - безценен труд, който повдига духовете в Източна Румелия. Приетите Устав и Програма разкриват тясната връзка на комитета с оглавявания от Л. Каравелов и Левски БРЦК в Букурещ и целят да докажат приемственост с националноосвободителните борби от предходната епоха. БТЦРК възстановява старата комитетска мрежа в Южна България. Много от идеите на българските революционери от Възраждането са възприети без съществена промяна. БТЦРК обявява, че се бори за "окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие". Неговите ръководители поддържат идеята за федерация на балканските народи върху основата на равноправието и националната самобитност. Те открито заявяват, че българите нямат претенции за чужди земи, но категорично се обявяват за пълно национално освобождение и обединение на българския народ. В сравнение с македонските организации в Княжеството, БТЦРК е с по-мащабна програма - разрешаване на националния въпрос на Балканите, т. е. действията му са насочени едновременно и към освобождаване на Македония, и към съединение на Източна Румелия с Княжеството. Тази позиция е защитена и от страниците на в-к. "Борба" - печатен орган на организацията. В Княжеството задачите на "Борба" изпълнява в-к "Македонски глас", който съгласува политическата си линия с източнорумелийското движение и се поставя в услуга на БТЦРК.

Всъщност, в. "Македонски глас " е доказателство за тесните връзки, които БТЦРК установява с най-изявените дейци на македонските дружества в Княжеството - Дим. Ризов, кап. Коста Паница, Дим. Петков и др. Същевременно на страната на комитета застават и източнорумелийските либерали, които използват създалата се благоприятна обстановка за възстановяване на своя политически кредит и влияние сред южнобългарската общественост. Постепенно движението за освобождението на Македония и присъединяването на Източна Румелия придобива масов характер. През пролетта/лятото на 1885г. е организирано тържествено честване на 9-годишнината от гибелта на Ботевата чета и погрома на Априлското въстание. Подобни възпоменателни прояви в една област, намираща се под пряката власт на султана са нежелателни и противодържавни. Политическата обстановка се нажежава. Страхувайки се от избухването на нови вълнения в областта, правителството взема строги мерки. Много държавни чиновници са уволнени, между които са и някои членове на Либералната партия и най-активните дейци на БТЦРК - 3. Стоянов, Иван Стоянович, Георги Атанасов, Петър Зографски а др.

Постепенно слабостта на Българската държава, незаинтересоваността на Великите сили от промените на Балканите, както и някои други причини карат организаторите да ограничат движението до обединение на Княжеството и Източна Румелия. С това си решение комитетът проявява реализъм, основан на добра преценка за собствените сили и международната обстановка. Въпреки че насочват усилията си главно км подготовката на Съединението, създателите на БТЦРК все пак продължават и дейността си в защита на зависимото население в Македония. Тази дейност служи за упражняване на натиск върху Великите сили и Турция.

Успоредно с подготовката на съединението БТПРК излъчва една контактна група до Княжеството, която трябва да влезе във връзка с Петко Каравелов. Целта е да се съгласуват бъдещите революционни действия с либералното правителство. Министър-председателят, обаче, се обявява против съединистката акция, определяйки я като ненавременна и безперспективна.

За разлика от П. Каравелов, Александър Батенберг не се противопоставя на подготовката за съединение. В реализирането на тази акция той вижда възможност да укрепи силно разклатените си от режима на пълномощията позиции. От своя страна, давайки си реална сметка за трудностите, които могат да възникнат, БТЦРК се нуждае от княза за спечелване подкрепата на някои от Великите сили. Батенберг дава принципното си съгласие за евентуално съединение с уговорка името му да не се обвързва с конкретните условия. С негово съгласие е взето решението редовните летни маневри на княжеската армия да бъдат проведени с известно закъснение в района на Сливен, в областта "Сините камъни", като целта е по този начин да се подпомогне военно съединистката акция.

На 25 юни 1885г., в с.Дермендере (дн. Първенец, Пловдивско) е свикано събрание на БТЦРК (т. нар. "източно-румелийско Оборище"), в хода на което е избран нов състав на централния комитет: З.Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович и дошлите от Княжеството Д. Ризов и кап. Коста Паница. Взето е решение да се преустанови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат насочени само към съединението на Източна Румелия и Княжеството. С това решение комитетът "узаконява" едно вече формулирано в практиката становище. Изработен е план, според който съединението трябва да се извърши не чрез народно въстание, а главно от войската с помощта на въоръжените чети, формирани в областта. Централно място БТЦРК започва да отделя на работата за спечелване на източнорумелийската милиция. За делото вече са спечелени голяма част от източнорумелийските офицери - Д.Николаев, Сава Муткуров, Р.Николов, Д.Филов и др. Повечето от тях са бивши поборници и опълченци, взели участие в Освободителната война 1877-1878г.

Предварителният план предвижда Съединението, да бъде провъзгласено на 15/27.IX.1885г. Под напора на събитията той е променен. На 2.IX. когато цялата област е украсена по повод рождения ден на султана, ученици от Панагюрската гимназия демонстративно свалят украсата и я изгарят.

По примера на Априлското въстание младежите развяват българско знаме, ушито от учителката Недялка Шилева и издигат лозунга: "Долу Румелия! Да живее Съединението!" Последвалият арест е повод за протести от страна на Панагюрското население. Около 2 хиляди души обсаждат Околийското управление и принуждават властите да освободят арестуваните. С това на практика е поставено началото на съединистката акция.

Преждевременното обявяване на съединистките действия напомня Априлското въстание от 1876г. От друга страна, обаче, съединистката акция има само една, при това невинна жертва (Райчо Николов).

След Панагюрище въстават и други селища. На 5 септември с.г. в Пазарджик се събират около 3 хиляди души въстаници, преодоляват съпротивата на властите и обявяват Съединението. В с.Голямо Конаре ръководителят на местния комитет Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите, които арестуват пловдивския префект П. Димитров, и провъзгласява Съединението. Към столицата на областта се насочват отряди и от Асеновградско, Чирпан и др. (Единствено Чирпанската чета претърпява военен сблъсък при провъзгласяването на Съединението).

Тези събития в провинцията подтикват БРЦРК към решителни действия. На 6 септември 1885г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Данаил Николаев, обкръжават Конака на главния управител. Гаврил Кръстевич, макар и добре информиран за подготвените събития, не се възползва от правото си да повика турски войски в Източна Румелия.

Пред народа и войската (която има огромна заслуга за бързото и безкръвно осъществяване на акцията) е прочетена официална прокламация за съединението на Източна Румелия и Княжеството, написана от 3. Стоянов. Съставено е Временно правителство начело с д-р Г. Странски. За главнокомандващ е назначен майор Николаев, обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на руски военни офицери е разработен план за отбрана при евентуална война с Турция. Пристигналите от околните села въоръжени отряди се подготвят да защитават Съединението.

По това време Княз Батенберг, министър-председателя П. Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов се намират във Варна, където получават телеграма от Временното правителство с вестта за Съединението и искането да бъде признато от Княза. На 8 септември Княз Батенберг пристига в Търново и издава манифест, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден придружен от Стамболов и Каравелов князът лично пристига в Пловдив и приветства Съединението.

Еуфорията и въодушевлението, обхванали българското население в областта, обаче, се оказват твърде кратки. Съединението между Източна Румелия и Княжество България представлява явно нарушение на Берлинския договор и засяга сериозно интересите на Великите сили и на съседните на България държави, което предполага и светкавичните им реакции. Напълно закономерно, Съединението става обект на спешни дипломатически разговори, консултации и инициативи. На 24 октомври 1885г. Великите сили свикват посланическа конференция в Цариград. Основна задача е санкционирането на българския въпрос. По време на заседанията всяка страна издига своя позиция. Очакваната бурна реакция от страна на Турция се забавя. Изненада за българите е становището на Русия, която категорично се противопоставя на Съединението и предлага въпросът да се разреши безболезнено, като се възстанови положението преди 6 септември. Само три дни след акта на Съединението, Русия изтегля своите офицери от армията на Княжеството и от румелийската милиция и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов да подаде оставка. Всъщност, позицията на Русия е обяснима и закономерна. Тя се опасява, че освен всичко друго, Съединението е опит за конспирация на антируските сили в българското общество. Свалените от власт правителство (Директорат) на Народната партия и областен управител Г.Кръстевич са с подчертано русофилски настроения за разлика от подкрепящата БТЦРК Либерална партия. Евентуален успех на Съединението също засилва позициите на не- одобрявания вече от Петербург Александър Батенберг. Следвайки своите интереси, против Съединението се обявяват и Германия, Франция и Австро-Унгария.

Противно на очакванията, обаче, Англия, първоначално обявила се против Съединението, изслушвайки позицията на Русия, променя своята. Британската дипломация съзира в създалото се положение изключително благоприятен момент да отслаби руското влияние в България и да укрепи собствените си позиции, като по този начин разшири сферата си на влияние на Балканите.

Докато страните-участнички в Цариградската конференция търсят взаимно приемливи решения, а Англия усилено търси формулата, чрез която да бъде признато Съединението, без това да звучи като нарушаване.на Берлинските договорености, Сърбия и Гърция организират явна антибългарска кампания. Особено непримирим е сръбския крал Милан, която заявява, че с обединението на Северна и Южна България е нарушено статуквото и равновесието на Балканите и сериозно са застрашени сръбските интереси (по-конкретно неговите опасения са насочени към Македония, спрямо която сърбите отдавна предявяват претенции).

Въпреки предприетите от България дипломатически постъпки както в столиците на Великите сили, така и в Белград, положените усилия не дават резултат. Сърбия категорично отхвърля опитите на България да постигне споразумение с нея. Не желаейки да изчака дори резултатите от Цариградската конференция, на 2 ноември 1885г. крал Милан обявява война на България.

Давайки заповед за нападение срещу България, сръбският крал успява под предлог за възстановяване на т.нар. балканско равновесие, да издейства териториални придобивки за своята държава. Важен фактор за започването на войната е вътрешната нестабилност в Сърбия, която може да бъде преодоляна чрез успешни действия навън. От друга страна, крал Милан си дава сметка за формалната подкрепа, която Англия оказва на България и я съпоставя с напълно реалната военна и финансова помощ, осигурена за сърбите от Австро-Унгария. (Трябва да се отбележи, че по това време Сърбия има сключен договор с Австро-Унгария, с който Виена се задължава да защитава сръбските интереси). Пред Сърбия са всички необходими предпоставки за успешна военна кампания срещу България. Сръбската армия е добре обучена и екипирана, разполагала с опит от две войни срещу Османската империя. Същевременно, българската армия е сравнително неопитна, по-старомодно въоръжена, а основните й сили са съсредоточени по южната граница на страната в очакване на турско нападение. Още повече, че руското правителство е изтеглило от България своите офицери и цялото управление на войската е поверено на младите български командири.

Още на 2 ноември сръбските войски започват военни действия. Общата им численост е около 60 хиляди души, снабдени с няколкостотин оръдия. Те са разпределени в две армии - Тимошка и Нишавска. Планът за нападението предвиждал по-многочислената Нишавска армия да овладее София, а Тимошката - Видинската крепост.

Българските войски са организирани в два корпуса - източен, командван от майор Николаев, и западен - начело с майор Гуджев. Отрядът на кап. Узунов защитава Северозападна България.

Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българското общество. По цяла България се организират доброволчески отряди. Своите усилия в подкрепа на българската армия присъединяват хиляди бежанци от Македония под командването на майор К. Паница, ученици от горните класове на гимназиите. Много български младежи, учещи в чужбина, се завръщат, за да вземат участие в събитието.

Въпреки крайно неблагоприятната за България стратегическа обстановка, ентусиазмът и бойният дух на българската армия са изключително високи. Сръбските очаквания за бърза и лесна победа се помрачават още при първите сблъсъци. Българските отряди по западната граница се сражават самоотвержено и задържат настъплението на цели девизии. Същевременно с трескава бързина се извършва придвижването на основните български сили.

При тогавашните технически средства, организацията на българските войски изисква няколко дни. Това време е достатъчно на противника да нанесе главния си удар по направлението Ниш –София. Нишавската армия овладява височините западно от Сливница.

През това време българското правителство и Върховното командване на българската войска енергично организират бъдещата победа. На 3 ноември е проведен коронен съвет в присъствието на княза, всички министри, началник - щаба на Западния корпус кап. Стефан Паприков и началника на армията кап. Олимпи Панов. Те разглеждат положението на фронта и взимат решение главното сражение да се приеме на Сливнишката позиция. За целта всички части от Западния корпус се съсредоточават на Сливница. Издава се заповед за изтегляне на войските от Южна България. За защита на Източна Румелия са оставени 12 дружини и няколко доброволчески отряда.

В присъствието на княза военният съвет на Западния корпус приема конкретен план за действие. На 5, 6 и 7 ноември се водят решителни боеве на Сливнишката позиция. Същевременно придвижването на частите от Източния корпус е истински подвиг. След като достигат фронта, те веднага влизат в бой.

В навечерието на решителния ден на епичните боеве при Сливница - 6 ноември, княз Батенберг напуска сливнишката позиция и се отправя към София. Изоставени от своя главнокомандващ, българските войски под ръководството на младите офицери Рачо Петров, А. Гуджев, Олимпи Панов, К. Паница и др. изковават победата при Сливница.

На северозападната българска граница - също се води неравен бой с нашествениците. Въпреки първоначалните успехи,Тимошката армия не успява да превземе Видинската крепост. Скоро и там под ръководството на кап. Узунов инициативата преминава в българска ръце.

На 8, 9 и 10 ноември на Сливнишката позиция пристигат нови подкрепления от Източния корпус. За командир на Западния корпус е назначен главнокомандващият източнорумелийските .войски подполковник Д. Николаев. На 10 ноември българската армия преминава в контранастъпление. След като при височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица сръбските войски са разбити и прогонени, на 10 ноември българите превземат Драгоман, преминават сръбската граница и достигат Пирот. Сред двудневно сражение (14 и 15 ноември) сръбските войски дават последен отпор и са окончателно сразени.

Поради небивалият патриотичен подем сред българските войски и същевременно деморализацията в сръбската армия и липсата на мотивация у обикновения сръбски народ, държавата на крал Милан е изправена пред пълен военен разгром. Единствено ултиматумът, отправен от страна на Австро-Унгария към България, предотвратява окончателния сръбски провал. Завършва Сръбско-българската война - първата отечествена войната българския народ, доказала неговата воля и готовност след петвековно чуждо владичество да защити по всякакъв начин своето отечество.

На 7 декември 1885г., с посредничеството на Великите сили във Виена е подписано примирие между България и Сърбия. Българо-сръбският мирен договор е подписан на 19.II.1886г. в Букурещ, а съдържанието му е дипломатически парадокс. Състои се от един-единствен член: "Мирът между Кралство Сърбия и Княжество България е възстановен". Липсват всякакви репарации, няма териториални промени. България не предявява претенции. Главното за нея остава - утвърждаването на извършеното Съединение.

След подписването на Букурещкия мир дипломатическите действия за санкционирането на Съединението продължават. Още на 20.I.1886г., по съвет на Англия, Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България с цел уговаряне на условията за признаване на обединението от турска страна (за първи път българската дипломация контактува директно с Турция).

В хода на заседанията на Цариградската конференция постепенно се възприема предложението на Англия, предвиждащо в протокола да се впише, че княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия; румелийската администрация се слива с тази на Княжеството, а румелийската милиция влиза в състава на княжеската войска; турските гранични войски се изтеглят от Стара планина.

По настояване на Русия е направено уточнение, според което наместо името на Батенберг е записано "българският княз, който и да е той". След тази и още няколко корекции е установен окончателния текст на протокола, узаконяващ по дипломатически път съединението на двете български области.

На 24 март (5 април) 1886г. е подписан т. нар. Топханенски акт, с който Великите сили, включително Турция, признават Съединението. Управлението на Източна Румелия се поверява на българския монарх, България отдава на Турция Кърджалийската околия и селата по долината на р.Въча, заселени предимно с мохамедани.

Съединението на двете български области е истинско общонародно дело, обединило всички слоеве на българското общество. Успехът му е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отряди, изпратени от различни местни комитети. Подкрепа на съединисткото движение дава и българският княз. Тази рядка проява на единодушие допринася не само за успеха на Съединението, но и за неговата защита.

Съединението между Източна Румелия и Княжество България от 1885г. и последвалата победа над Сърбия са първите по-значими външно-политически успехи на Третата българска държава. Завършен е първият етап на процеса на българското национално обединение. България чувствително увеличава своята територия, своя стопански и демографски потенциал, което е важно условие за нейното политическо укрепване и утвърждаването й като регионален политически фактор. Това, от своя страна, й дава възможност да оказва по-активна подкрепа на българското население в останалите под чужда власт земи. България усвоява своя вътрешен пазар, което е една от решаващите предпоставки за превръщането й в най-динамично развиващата се балканска държава в края на 19 век. Същевременно, страната доказва своите военнополитически възможности, издига своя международен престиж, българите добиват значително по-високо самочувствие.