<= начало

Кандидат-студентски курс по история

 

ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 1

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ БОРБИ ПРЕЗ XVIII И

ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК.

НАЧАЛО НА ОРГАГАНИЗИРАНО НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО

ДВИЖЕНИЕ - Г. С. РАКОВСКИ

 

Възраждането е време на преход от средновековието към новото време, от османския феодализъм към буржоазния свят, към създаването на самобитна национална култура, формиране на българската нация, време на продължителни борби за освобождаване от чужда власт и възстановяване на българската държава. Българското възраждане е синтез от културно-духовните и политико-идеологическите постижения на епохата. В тази епоха съзрява, подготвя се и се осъществява националноосвободителната и буржоазнодемократичната революция. Главната цел на периода е политическият преврат, отразяващ насъщните потреби на българското общество - освобождение на България от вековния потисник.

Независимо от неблагоприятните условия за организирана антиосманска съпротива, българският народ още през XV в. използва различни форми на борба. Като най-масова и действена изява на въоръжената борба през този период се утвърждава хайдутството. Първоначално то възниква като лично отмъщение. Основната насоченост на хайдутството се определя от социалните му функции на стихиен регулатор в отношенията между покорени и завоеватели. Това е масова, непрекъсната, въоръжена форма на борба, която по-късно се превръща в движение.

В началото на XVI в., по време на австро-турските войни, хайдушкото движение подкрепя австрийците. Така от социално хайдутството се превръща в освободително движение. През XVI-XIX век българският народ продължава борбата. Избухналите многобройни въстания и бунтове имат предимно съпътстващ характер, ръководени от отношенията между Османската империя и Русия или Австрия. Тези въоръжени прояви нямат освободителен характер. Зависимостта от действията на европейските държави има неблагоприятни последици. Това е причината ръководителите на движението да подценяват необходимостта от организиране на вътрешни съпротивителни сили и от обединяване на разпокъсаните действия на хайдушките дружини. Борбата е лишена от единна политическа програма и цялостна системна, идеологична и организационна подготовка.

Независимо от това, селските въстания и бунтове от XVI-XIX век имат важно значение в политическо отношение. Те поставят за пръв път ясно българския национален въпрос не само пред турското правителство, но и пред Великите сили. На Балканите техните интереси се сблъскват с интересите на Русия, както и на подвластните народи. Сложните взаимоотношения набелязват основата на така наречената Източна криза. Опит за нейното решаване е избухналата през 1853г. война между Русия и Турция, известна с името Кримска война. Тя завършва, без да реши Източния въпрос, с поражение на Русия. След тази война Османската империя се превръща в полуколония на големите западни държави - Англия и Франция. Русия, по силата на Парижкия мирен договор /1856г./, е лишена от излаз на Черно море и морски търговски път, както и от правото да покровителства балканските народи.

Междувременно Османската империя преживява стопанска, политическа и международна криза. Съгласно сключените след войната търговски договори, големи количества фабрични стоки се внасят, а изнасяните от империята продукти се облагат с високи мита, които са за сметка на масовите производители - селяните и занаятчиите. Новите стоки нанасят удар на българската занаятчийска и манифактурна промишленост. Подложени на външна конкуренция, множество български занаятчии се разоряват. След войната търсенето на селскостопански произведения се засилва, което дава известен тласък на земеделието. Независимо от това, обаче, селското стопанство остава примитивно. Изобилието на евтина работна ръка, високите износни мита, тежките данъци, феодалните отношения в империята, пречат за въвеждането на по-модерна земеделска техника. Това дава възможност на напредналите в земеделието страни да конкурират българските продукти, в резултат на което се засилва разлагането на полуфеодалното чифликчийство. На базата на разлагащата се икономика се задълбочава кризата в османската политика. Всички опити за реформи, извършени в Турция, в по-голямата си част завършват с провал. Цялостната нестабилност на империята довежда до изостряне на противоречията между българския народ и управляващите. В същото време борбата на освободените или зависими държави против империята ускорява процеса на нейното разпадане. Ето защо, Дунавските княжества и Сърбия стават база за развитието на националноосвободителното движение.

В такава обстановка, през 50-60-те години на XIX век, е поставено началото на организираното движение за освобождение на България. Идеолог на националноосвободителното движение става Сава Стойков Попович – Георги Сава Раковски.

Той е роден през 1821г. в гр.Котел – селище с будно национално съзнание. Семейството му е заможно и родолюбиво, богато на борчески традиции. Чичовците му са между ръководителите на отбраната на града по времето на кърджалийството, а вуйчо му е капитан Георги Мамарчев. Раковски получава първоначалното си образование в котленското и карловското училище. През 1837г. постъпва в Цариградското гръцко училище, където изпитва силното влияние на гръцкото освободително движение и първите прояви на църковно-националните борби на българите. През 1841г. той се свързва с Иларион Макриополски в Атина и се сработват с гръцката революционна младеж. Основават Македонско дружество за организиране на бунт в България едновременно с Критско-тесалийското въстание. Дружеството не успява да развие особена дейност. Раковски се прехвърля в Браила и се включва в подготовката на Браилските бунтове. След неуспешния им край прави опит, по време на Кримската война, да вдигне въстание чрез въоръжени действия на чети. През този период от политическата му дейност, той определя позициите си на революционер и политически деец.

След Кримската война, Раковски е напълно убеден, че българското освобождение ще премине “през пресата и сабята”. През 1855г., напускайки Котел, престоява година във Влашко и през Белград се озовава в Австрия. Тук започва да издава в.”Българска дневница”, а през 1857г. отпечатва революционната си поема “Горски пътник”. През 1858г. се заема да обобщи своя опит като революционер и разработва първия си план за освобождението на България. В него обосновава идеята за общо българско въстание, в което трябва да участва целия български народ. Тази идея става основна в национално-революционната идеология, политика и стратегия. Според Раковски, това въстание трябва да се организира от единен център, да е съчетано с освободителните борби и на другите балкански народи и да си осигури подкрепата на великите сили. През 1860г. заминава за Белград за да се заеме с подготовката на бъдещата революция. Тук той започва да издава книги, подготвени в Русия и печата своя в.”Дунавски лебед”. Той поддържа връзки с всички части на българската емиграция от Цариград, Влашко, Румъния и Австрия. Печата дописки върху българския живот, разработва проблемите на църковно-националното движение и международните аспекти на българския народ. “Дунавски лебед” се разпространява и в чужбина – Сърбия, Австрия, Русия, Франция и др. и така се превръща в първата международна трибуна на българското освободително движение.

В началото на 60-те години у Раковски съзрява идеята за радикални въоръжени действия с цел освобождаването на България. Международната обстановка благоприятства осъществяването на тази идея.

През 1861г. между Сърбия и Турция назрява военен конфликт. Княжеството се стреми да се освободи от останалите на територията му турски гарнизони. Раковски преценява, че трябва да използва конфликта и в края на 1861г. изработва нов план за освобождението на България. Според него трябва да се организира въоръжено въстание като хората в страната са подготвени за него от революционни комитети. На сръбска територия да се създаде обучен и въоръжен полк, който паралелно със сръбско-турската война да вдигне народа от двете страни на Стара планина и овладявайки главните стратегически пунктове, получавайки военна подкрепа от румънската емиграция , да достигне до Търново и да провъзгласи освобождението на България. Начело на въстанието Раковски предвижда да застане “Привременно българско началство”, което действително е образувано в Белград през 1862г. То, ръководено от Раковски, трябва да придобие функции на революционно правителство, действащо координирано със сръбското княжество.

Раковски призовава революционната младеж в България. Близо 600 млади българи се отзовават.Между тях са Иван Кулин, Ильо Марков, Ст.Караджа, В.Левски и други бъдещи организатори на националната революция. С разрешение на сръбското правителство, през 1860г., Раковски образува Първата българска легия. Тя е обучавана от Раковски и сръбски офицери за предстоящите действия в Турция. На 15 юни 1862г. Легията получава бойното си кръщение. Участва в боевете между турци и сърби при Белградската крепост. Успоредно със създаването на легията в Търново се организира и въстание, ръководено от изпратения там хаджи Ставри Койнов. Неговата чета по време на Белградските сражения излиза в Балкана, но скоро е разбита. По-късно военните действия са прекъснати по силата на конференцията в Цариград. Сърбия е принудена да разпусне чуждите военни формации. Легията също е разтурена.

След Белградските събития Раковски долавя разделението на балканските народи по отношение на общия противник, но не се отказва от идеята за общ балкански или християнски съюз срещу империята. Той добре разбира, че самостоятелно въоръжено действие на българите през този период е все още невъзможно.

През 1863г. Раковски поема дипломатическа мисия от сръбското правителство и се заема отново да работи за обединяването на балканските народи. С тази цел през 1863г. се озовава в Атина, където прави опити да спечели гръцките власти за създаване на общ християнски съюз срещу Турция. Мисията не успява. Със същата задача той отива и до Черна гора. През есента на същата година Раковски се установява във Влашко, където остава до края на живота си. Тук прави последен опит за балканско единодействие, този път с румънските политици. С тяхно съдействие и с помощта на българската емиграция издава в.”Бъдущност”. Скоро се намесва в политическия живот във Влашко и е принуден за кратко време да емигрира в Одеса.

През 1865г., след нормализирането на политическото положение в Румъния, Раковски се завръща в Букурещ. В него назрява мисълта, че българското освобождение може да разчита само на собствени сили. Ето защо, остатъка от живота си той посвещава на работата сред многобройната българска емиграция. Главната му грижа е създаването на българска революционна армия, която открито да се сражава с Турция. Тези идеи Раковски разработва в последния си програмен документ “Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лето”, написан на 1 януари 1867г. В него тай предвижда да се създаде национална четническа армия, начело на която да застане Върховно народно тайно гражданско началство като орган на движението, неангажиран с чужди сили и правителства. Революционното движение не се поставя в зависимост от случайни обстоятелства. То разчита на организираната въоръжена народна сила. Четите, ръководени от един главен войвода и политически от Върховното началство, да служат на националноосвободителната идеология. Така Раковски изтъква на преден план самостоятелното революционно действие, вместо комбинираните усилия на балканските страни. В края на живота си той достига до идеята за самостоятелност и независимост на българската революция. Умира през 1867г. от туберкулоза.

Г.С.Раковски е истински възрожденец. Свидетелство е разностранната и талантливата му дейност като идеолог, стратег и организатор на националната революция, като пламенен публицист, фолклорист, историк, поет и писател. Преди всичко, той е най-вече идеолог на националната революция. Раковски прозрява необходимостта от революционно решение на българския въпрос, от организирана освободителна борба. Той стига до идеята за въоръжено въстание, съчетано с действията на българска революционна армия, създадена и подготвена в съседните страни. Раковски смята, че всеки трябва да участва в организирането на армията и революцията. Начело на армията поставя общ ръководен и координационен център, който нарича “Тайна канцелария” /1858г./, “Привременно българско началство” /1861г./, “Върховно народно тайно българско началство” /1867г./. Наред с армията, той предвижда да се създаде организация от революционни чети, която да подготви населението за въстанието. Неговите замисли в това отношение са силно повлияни от тактиката на Гръцката освободителна революция и от примера на Джузепе Гарибалди.

Раковски осъзнава, че българският въпрос е част от Източния въпрос, че българите трябва да използват противоречията между Великите сили за осъществяване на своите политически идеали. Той отлично преценява руската политика и затова се надява на известна помощ от Русия. По отношение на западните сили смята, че българите трябва да се възползват от реформаторските им стремежи , но без да забравят, че те са крепители на империята. Политиката на Раковски включва използване на всичко полезно за българската кауза и отхвърляне на всичко, заплашващо българските интереси. Той разработва и идеята за балканска солидарност и единодействие, като в края на живота си достига до идеята за самостоятелно действие на българското освободително движение.

Раковски е носител на буржоазнодемократичните освободителни идеи на своето време, идеолог на българската освободителна революция, защитаващ интересите на цялата нация. Буржоазнодемократическата му платформа се превръща в идеология на цялата нация.

Успоредно с дейността на Раковски, през 60-те години се раздвижва и българската емиграция във Влашко, Южна Русия и Цариград, която съдейства на политическото движение за национално освобождение. Нейните действия са под прякото влияние на балканските събития и политиката на Великите сили през 60-те години. В този период избухва сръбско-турският конфликт, пламва въстанието на о-в Крит. Най-непосредствен отклик тези събития намират в емиграционните среди във Влашко и Южна Русия. Там, в началото на 60-те години, се появява кръг от едри български търговци от Букурещ, групирани около Епитропията, която е създадена по време на Кримската война и до този момент е проруска формация. През 1862 г. този кръг се легитимира под името на благотворително дружество “Добродетелна дружина”, наричано в българските средите още “Комитет на старите”. Начело на организацията са Христо и Евлоги Георгиеви, д-р П.Протич, Христо Мустаков и др. С нея е свързана едрата търговска буржоазия от Румъния, намираща се под влияние на руската политика. “Старите” следват ходовете и внушенията на руската дипломация на Балканите, считайки, че това е единственото средство за уреждане на българския въпрос. През 1866г. комитетът се заема да приведе в изпълнение ново начинание на руската дипломация. Това е идеята за обединяването на България и Сърбия в голяма югославянска държава, която под влияние на Русия да бъде преграда за западните интереси на Балканите.

За осъществяването на тази цел през 1867г. Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство изработват “Програма за политическите отношения на сърбо-българите /българо-сърбите/ или на тяхното сърдечно отношение”. Тя предвижда създаването на федеративна държава. Със средствата на Дружината през 1867г. отвъд Дунава са прехвърлени две чети.

Опитът на “старите” да създадат брожение в България завършва с неуспех. В края на 60-те години Дружината възприема нова идея - дуалистична българо-турска държава, приятелски настроена към Русия. В началото на 70-те години “старите” се обявяват против надигащото се революционно движение, защото Русия още не е подготвена да го подкрепи. Поради тези си виждания те остават изолирани от революционното движение.

През 50-60-те години едновременно с Добродетелната дружина действа и русофилското Одеско българско настоятелство. То подкрепя идеята за общ емигрантски фронт между българските колонии от Южна Русия, Дунавските княжества, Бесарабия и Цариград. Тази идея, обаче, не се нрави на руската дипломация и тя дълго време не дава съгласието си за съществуването на Настоятелството в Русия. Едва през 1858г. то е утвърдено с императорски указ под името “Настоятелство на одеските българи, събиращи дарения в империята за бедните български православни училища и църкви”. Одеското настоятелство е превърнато в благотворителна културна организация без самостоятелен статут, без право на политическа инициатива. Въпреки това то поддържа активни връзки с Г.С.Раковски и го подкрепя финансово при създаването на Българската легия. През 70-те години одеските дейци поддържат контакти относно въоръжението, тактиката и международните отношения на българската революция, както с Васил Левски и революционната организация в България, така и с БРЦК и Любен Каравелов в Букурещ. През 1875г. установяват връзка с Христо Ботев. По-късно одеските патриоти се подготвят за участие в Априлското въстание. Одеса се превръща в център на революционната емиграция в Русия, която през 1877-1878г. събира средства, оръжие и хора за въстание. По-късно се включва в подготовката на българите за участие в Освободителната война /1877-1878 г./.

Наред с русофилските формации, през 50-60-те години сред емиграцията се забелязва ориентация към западните сили. Широк кръг от прозападно настроени политици се оформя сред църковните дейци в Цариград. Групата, начело с Драган Цанков, смята, че българският политически въпрос ще се реши чрез Франция, стига да успее униатското движение. Политиците около д-р Ст.Чомаков са с ориентация към Англия. Такива тенденции се проявяват и сред туркофилските среди около Н.Некович, редактор на в.”Турция”.

През 60-те години се появява нова политическа формация. Това е основаният през 1866г. в Букурещ “Таен български централен комитет” /ТБЦК/. Непосредствените подбуди за учредяването му идват от промяната в румънския политически живот през 1866г., срещу която се обявяват Турция и Русия. Румънските либерали, търсейки помощта на българите в евентуална война с Турция, започват преговори с последователя на Раковски - Иван Касабов. Стига се до споразумение за създаване на “Свещена коалиция” между българи и румънци, като се учредяват тайни български комитети в Букурещ и Сърбия. Целта им е подготовка на въстание, което да обхване Румъния, Черна гора, Херцеговина, Епир и Албания. Тези страни и България след въстанието да съставят автономна и независима конфедерация. Скоро тази идея е изоставена, но независимо, че “Свещената коалиция” се разпада, Тайният български комитет, подпомаган от одеските дейци, продължава да съществува самостоятелно. Създават се подразделения в по-големите румънски градове, съставени предимно от средни и дребни търговци. През 1867г. ТБЦК започва издаването на в.”Народност” под редакцията на Ив.Богоров, Ив.Касабов и др. Във вестника е отпечатано “Основно законоположение на народните тайни комитети”, определящо целите и структурата на организацията. Целта на комитета е освобождението на България, по който и да е начин. Предвижда се и формирането на четири главни комитети - в България, Румъния, Сърбия, Русия и местни комитети, подготвящи народа за освобождението.

Външнополитическата ориентация на ТБЦК е обърната на Запад. Разчита се на западната реформаторска политика спрямо Турция. Комитетът се обръща за помощ към Франция, установява контакти с някои представители на полската емиграция в Турция и съседните княжества. В “Мемоар”-а от 1867г., адресиран до султана, комитетът предлага създаването на дуалистична турско-българска монархия, оглавявана от султана. България, обособена като отделно царство, да се управлява от християнски наместник на султана, да има политическа, конституционна автономия и самостоятелна църква. След публикуването на този политически документ ТБЦК се разпада, но неговите дейци продължават дейността си под името “Българско общество” /1868 - 1869г./. Под влияние на Раковски, през 1868 г. дейците от “Българско общество” организират чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, опитват се да поддържат контакт с вътрешността на страната, създавайки тайни комитети. Така, колебаейки се между революционното действие и политическите комбинации, утвърждавайки идеята за революционните комитети като органи на освободителната борба, през 1869г. ТБЦК окончателно престава да съществува.

През 60-те години на XIX в. в България окончателно се оформят главните обществени групировки и идейни течения в националноосвободителната революция. Техните позиции относно пътя на борба зависят от това, дали живеят във вътрешността на страната или вън от нея, както и от чуждите политически влияния, под които попадат. Сложните политически отношения в България и на Балканите водят до формирането на три главни направления :

Първото, представено от Г.С.Раковски и последователите му, е революционно-демократичното. То отразява стремежите на революционната буржоазия и най-широките среди на българското общество за радикално решаване на въпроса чрез всеобща национална революция. През 50-60-те години то е само идейно течение без организационна структура, военна сила и план за бъдещата политическа структура на България.

През 60-те години се появява втората линия в движението, представена от ТБЦК и нейните продължители. Това е направлението на буржоазния либерализъм. Изразява настроенията на широките емигрантски среди за решаване на българския въпрос с всички възможни средства. Типично е колебанието между революционните действия, политическите комбинации и патриотичната пропаганда.

Третото течение е изразител на българския политически консерватизъм - Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Те нямат формирана идеология. Политическата стратегия е освобождение на България с чужда помощ.

Политическата картина на организациите и направленията през 50-60-те години показва, че в този период националноосвободителното движение е идейно, политически и организационно разпокъсано. В политическо отношение е подчинено на чужди сили. Действията на дейците зависят от политиката на Сърбия, Русия, Румъния или Запада. Липсват организация за мобилизиране на българския народ и радикални мерки за неговото освобождение. Това ограничава революционните действия до няколко преминали в България чети.

Още през XIX в. се популяризира идеята за освобождение на България чрез чети, чиито действия да се съчетават с въстанически надигания в страната и с благоприятна международна обстановка. В хода на Кримската война и непосредствено след 1856г. също се правят опити за четническа борба. Но четническото движение като военна сила за политическо действие се използва едва през 60-те години на XIX в. Неговата идейна и политическа платформа е изработена от Г.С.Раковски и е заета от опита на европейското революционно движение. Създадената през 1862г. Българска легия в Белград е първият опит в тази насока. Отново там през 1867г., под влияние на Раковски, се оформя революционен комитет, начело с Л.Каравелов, който също поддържа идеята за освобождение чрез чети, изпратени отвън. И двата опита, въпреки организацията им, остават нереализирани.

Първата четническа акция е проведена през 1867г., когато в Румъния са съставени две чети - едната, водена от Панайот Хитов, другата - от Филип Тотю. Въоръжението им е закупено със средства на Добродетелната дружина. Целта на прехвърлените в България чети е да демонстрират готовност от страна на българите за изпълнение на условията, поставени от Сърбия.

Четата на П.Хитов преминава Дунав при Тутракан през 1867 г. След действия в Сливенския балкан и изпълнение на задачите, поставени от Добродетелната дружина, четата се оттегля в Сърбия.

Няколко дни след нея в България преминава четата на Ф.Тотю. При придвижването си от Свищов към Стара планина, четата е открита от турците. В завързалото се сражение при с.Върбовка, голяма част от четата е избита. Оцелелите, заедно с четниците на П.Хитов, се оттеглят в Сърбия.

През есента на 1867г. в Сърбия се създава Втората белградска българска легия. Тя се формира във връзка със споразумението между Добродетелната дружина и сръбското правителство за откриване на военно училище, с цел подготовка за въстание в България. Средствата за училището са дадени от руското правителство. Едва създадена, през 1868г. легията е разформирана.

През 1868г.Българското общество” в Букурещ организира нова чета. За нейни войводи са определени Х.Димитър и Ст.Караджа, участници са по-голямата част от белградските легионери. Целта на четата е да принуди Турция да стане по-отстъпчива към проектите на ТБЦК за решаването на българския въпрос.

Срещу акцията на революционерите се обявява Добродетелната дружина. Въпреки нейната намеса, четата преминава р.Дунав на 6 юли 1868г., близо до устието на река Янтра. Четниците са посрещнати от турска войска. В сраженията при с.Караисен, Патреш и Вишовград загиват половината четници. В съдбоносното сражение при крепостта Калъндере е арестуван тежко ранения Ст.Караджа. Откаран в Русенския затвор, умира от раните си. Останалите четници, начело с Х.Димитър, добирайки се до Бузлуджа, са обградени от турска армия. В сражението почти всички заедно с войводата загиват.

Четата на Х.Димитър и Ст.Караджа има важно значение за въоръжената борба за освобождението на България. Нейният подвиг засилва кризата в Турция, която бързо урежда църковния гръцко-български спор в полза на българите. Същевременно неуспехът на четата доказва на революционерите, че без предварителна подготовка вътре в страната, не могат да бъдат решени проблемите на освободителното движение. Постепенно се утвърждава мисълта за една продължителна, системна подготовка на целия народ. Оформя се идеята за нова тактика на националноосвободителното движение. Независимо от това, четническият период е естествен и закономерен етап в развитието на организираното освободително движение след Кримската война. През 50-60-те години на XIX в. в България липсват условия за масова народна борба, организирана в страната. Това е причината основите на революционната борба да са поставени сред емигрантските среди. Те разполагат с материални възможности да организират въоръжени отряди за борбата. Четничеството е подсказано на българските революционери и от практиката на европейските освободителни революции и преди всичко на Джузепе Гарибалди. В България то не успява, защото в този период освободителното движение е несамостоятелно, зависещо от балканските правителства или от Великите сили. Неуспехът на четите кара българските революционери да променят тактиката и организационните методи на революционното движение. Пръв от последователите на Раковски, който стига до идеята за нови пътища, за нова организация и политика е Васил Левски. Черпейки от опита на четническия период, той осъществява преминаването на националноосвободителното движение към етапа на масовото революционно движение.

 
други курсове: