ДВИЖЕНИЕ ЗА НОВОБЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА

И РАЗВИТИЕ НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА КУЛТУРА

Възраждането е всеобхватен процес на разлагане на феодалните отношения и зараждане и разпространение на новите буржоазни идеи. Промените, които се извършват, са израз на обективно възникналия конфликт между старите феодални обществено-икономически отношения и потребностите за нов живот. То е съвкупност от явления в икономическия, социалния, идейния, политическия и културен живот. В българските земи възрожденския процес протича при господството на чужда политическа власт, поради което зреещата в недрата на феодализма българска буржоазнодемократична революция е едновременно и националноосвободителна. Главната цел на тази епоха е политическия преврат, отразяващ потребностите на българското общество - освобождението на България от вековния чужд владетел. Социалната и духовната революция са подчинени на политиката, която има освободителен характер.

Наред със социално-икономическите промени в българските земи през XVIII в., в духовния живот на българския народ настъпва съществен поврат. Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Неговата "История славянобългарска" се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Националното самосъзнание нараства и се развива в последвалите след Паисий движения за светска просвета и църковна независимост.

След османското нашествие българската просвета и книжовност понасят тежък удар, но не прекратяват своето съществуване. В продължение на четири века църквите и манастирите са единствените пазители на традициите в българска култура и разпространители на грамотността. В навечерието на Възраждането килийните училища са единственият негов потенциал. В тях обучението е изцяло подчинено на схоластичните принципи, свързващи знанието единствено с религията. В условията на чуждото владичество те са огнища за опазване на народните културни традиции.

В началото на XIX век, когато се отбелязва върхът в развитието на килийното училище, се появяват първите български училища със светска програма, отговаряща на новите стопански и духовни потребности на обществото. Тази тенденция се налага поради стопанските и професионални нужди на буржоазията.

Проникването на идеите на Просвещението се засилва през първите десетилетия на XIX век, когато български младежи учат в Париж, Виена и Мюнхен, в училищата на Флоренция, Пиза и Сиена. Благодарение на тях, българите заимстват от Европа почти всичко, което е необходимо за създаването на свое народно модерно светско образование.

Първата страна в Европейския Югоизток, която се приобщава към буржоазната култура и осъществява националното си възраждане е Гърция. Процесите, извършващи се в нея оказват положително влияние върху българското културно развитие. Създават се гръцки училища, които подготвят първите дейци на българското възраждане, първостроителите на националната култура - Софроний Врачански, Г.С.Раковски, д-р П.Берон, Неофит Рилски, Стоян Михайлович, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов и много други. Те пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. От Гърция идват и бунтовните идеи за реформиране на обществените и църковни институции, за създаване на модерна културна база на родния език. С развитието на възрожденските процеси, с укрепването на националното съзнание, гръцкото образование се превръща в пречка на българското духовно развитие. То заплашва да денационализира българската интелигенция. Опасенията се засилват, когато в първите десетилетия на XIX в. Цариградската патриаршия и нейните органи, в духа на "мегали идея", започват да преследват българските свещеници и даскали, да унищожават църковните книги, да разрушават центровете на старата българска грамотност. Това подтиква българската буржоазия да търси противодействие.

В началото на XIX в. се ражда идеята за откриване на елино-български училища. В това намира израз идеята на българското общество, използвайки знанията на подготвените в гръцки училища млади българи, да се разграничат от гърцизма. Първото елино-българско училище е открито през 1815г. в търговския център Свищов. Негов организатор е Емануил Васкидович. Той пътува във Влашко и Виена, за да търси сред емигрантите-търговци средства за училището. Независимо, че главният език на преподаване е гръцкият, училището се превръща в буден национално-патриотичен център. През 30-те години то е ръководено от Христаки Павлович. То се разраства и се превръща в светско учреждение, в което преди всичко се преподава българска граматика. Елино-българските училища се откриват в Котел, Карлово, Сливен и др.

През 1820г. Иван Селимински открива в Сливен светско училище, в което се преподава аритметика, физика, география и естествена история.

Ярко средище от този период е училището на Константин Фотинов, открито през 1828г. във френската махала на Смирна. Фотинов обучава възпитаниците си на гръцки и френски език. Той е първия български педагог, които въвежда в обучението взаимоучителната метода, използвана по-късно и в други елино-български училища. Тези училища съществуват през първите три десетилетия на XIX в. и отбелязват прехода от старото килийно религиозно образование към новобългарска просвета. Те са първите светски училища, водещи началото си от връзката на българското общество с гръцката образованост. Имат важно значение за развитието на новобългарската просвета – подготвят част от нейните първи ръководители, развиват национално-патриотичните чувства на младата българска интелигенция.

Наред с елино-българските училища през 20-те и началото на 30-те години на XIX в. в по-големите градове, вече се поддържат и общоградските чисто български училища. Тогава се появява и реформаторът на българското образование д-р Петър Берон. Той създава "Буквар с различни поучения" в Брашов през 1824г., който става по-късно известен с името "Рибен буквар". Негова е идеята, че просветата е велик стимулатор на общественото развитие. Тя е ярко пропагандирана в трудовете на първите представители на българското просвещение - Н.Бозвели, Н.Рилски, В.Априлов в др. През 1835г. в Габрово е открито Габровското народно взаимно училище. Идеята за създаването му принадлежи на българската одеска колония, сред която най-видно място заемат търговците В.Априлов и Николай Палаузов. Пръв уредник и учител в Габровското училище става Неофит Рилски. Той изучава в Букурещ взаимоучителната метода, превежда на български таблиците, по които се води обучението. Подготвя първите учебници и по-специално своята “Болгарска граматика”(1835г.), отпечатана в Сърбия. От Русия Априлов и Палаузов изпращат книги, учебници, таблици и учебни пособия.

Училището бързо укрепва и се превръща във важен център на новобългарската просвета. В него учат деца от всички краища на България, които след това заминават по родните си места и откриват училища по подобие на Габровското. Въпреки противодействието на гръцкото духовенство, за около едно десетилетие, в преуспяващите промишлени и търговски центрове се откриват 53 взаимни училища. През 1840 г. в Плевен е създадено първото девическо училище от Анастасия Димитрова. През 40-те години подобни училища са открити в Ловеч, София, Враца, Елена, Сопот, Сливен, Свищов. Развитието на девическото образование е подкрепено и подпомогнато от д-р П.Берон, който през 40-50-те години на XIX в. изпраща пари за издръжката им.

Взаимните училища са разпространени неравномерно в България. Те възникват най-напред в развитите в стопанско и социално отношение райони на Северна България, по Дунав и в селищата от двете страни на Балкана. В изостаналите югозападни земи на Македония и някои райони на Тракия са открити малък брой светски училища.

През 40-те години се чувства необходимост от по-високо образование. Това е времето, когато в България се завръщат първите възпитаници на чужди училища и университети, хора образовани, способни да открият и ръководят нов тип училища. Така развитието на духовното възраждане и новобългарска просвета довежда до създаването на класните училища. Това е втората степен на училището, надстройка над трите или четирите отделения на взаимните училища. Първото пълно класно училище е открито от Найден Геров в Копривщица през 1846г. През 1850г. в Пловдив, Н.Геров открива училището "Св.св. Кирил и Методий", което се превръща в център на българското образование преди Кримската война. То изиграва голяма роля за просвещението в Тракия и Мизия. За духовния подем в тези български земи подпомага и откритото от Никифор Попконстантинов училище в Пазарджик. Класни училища са открити в Калофер, Скопие, Габрово, Русе, Свищов, Шумен, Ст.Загора, Елена, Търново, Велес и др. В тях се изучават български, турски, гръцки и западни езици, необходими на българските търговци. Изучават се естествени науки, физика, аритметика, история, география и други предмети.

Нуждата от учители и български свещеници се усеща още през 40-50-те години. Тогава в средите на българската одеска колония се заражда идеята за откриване на училище от типа на гимназията, което да подготвя учители и свещеници за цяла България. Така до Освобождението са създадени три гимназии. Първата от тях е открита през 1859г. в Болград (Бесарабия). През 60-те години Пловдивското класно училище също прераства в гимназия, под името Пловдивска семинария. През 1873-1874г. взаимното училище в Габрово прераства в гимназия. Наред с тях през 70-те години в България се създават и няколко специализирани училища. През 1863г. Йосиф Ковачев отваря в Щип първото българско педагогическо училище. В Свищов е открито търговско, а в Самоков се отварят богословски училища. Постепенно те започват да подготвят и кадри, необходими за просветата, културата и стопанския живот. През 70-те години е издаден и първият учебник за селскостопанска просвета, с автор Цани Гинчев. В този период по инициатива на българските търговци от Цариград, Одеса и Букурещ, с подкрепата на българската интелигенция, се обсъжда въпроса за откриване на висше училище, но това става възможно едва през 1888 г.

Силно влияние върху просветното дело на българския народ през 60-70 те години на XIX в. имат и откритите в някои селища чужди религиозни училища. Голям интерес предизвикват създадените в Османската империя, по западен образец лицеи и колежи.

В Цариград са открити френският колеж в Бабек, Френският лицей в Галата, американският - Робърт колеж, в които получават образование 300-400 българчета. Непрекъснато се увеличава броят на възпитаниците на руски и западни университети. Съществен принос за това имат Добродетелната дружина в Букурещ и Одеското българско настоятелство, които ежегодно осигуряват стипендии за най-способните български младежи за продължаване на образованието им в Москва, Петербург, Киев, Одеса, Букурещ, Атина, Белград, Париж, Виена, Рим, Мюнхен, Лайпциг, Хайделберг. За развитие на учебното дело съдействат и свикваните учителски събори, първият от които е в Стара Загора през 1868г.

Българското училище през ХVIII-XIХ век има първостепенно значение за сближаването между отделните краища на страната, за създаването на чувство за национална солидарност между българите от Мизия и Тракия, от Добруджа и Македония. От особено значение за ускоряване на просветното развитие и приобщаването на народа към културния прогрес са създадените културно-просветни организации - учителски, женски, ученически дружества и особено народните читалища. Най-напред те са открити в Свищов, Шумен и Лом през 1856г. Във взаимодействие с училищата в общините, читалищата се грижат за просветата, като организират читални за възрастни, библиотеки и неделни училища за младежите, които не могат да посещават редовните учебни заведения. Постепенно читалищата стават база за развитие на театъра и музиката, за разпространение на българската книга. Те се налагат като организатори на духовния и обществения живот.

Читалищата изпълняват културно-национални функции и сред емиграцията. Особена роля изиграват "Братска любов" в Букурещ -център на революционната емиграция, читалищата в Браила, Болград и особено Цариградското, което по-късно придобива общонационални функции.

През същия период във всички български градове и в някои села са създадени български общини, които заедно с техните училищни и църковни настоятелства са главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50-70-те години техният статут е окончателно определен. Независимо от стремежа на турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в част от местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на общинското самоуправление. 50-60-те години на XIX в. е времето на вътрешни реформи в самата община. Традиционното място на чорбаджиите се заема от търговците и занаятчиите. Общините се превръщат в главни опори на българската просвета. Когато през 60-те години Високата порта се опитва да отоманизира българското учебно дело, под ръководството и със средствата на общините е подбудено общонационално движение за запазване на българския характер на училищата. Те са и главните инициатори за изпращане на български младежи на учение в чужбина.

През 1864г. към Цариградската община се създава Българско читалище, което чрез своето едноименно списание насочва учебната и читалищната дейност. Пак там, в 1868г. се основава Българско благотворително братство "Просвещение", което си поставя за цел да съдейства за развитието на националната просвета в застрашените от гърцизма македонски райони.

Главната заслуга на общонационалните просветни институции в Цариградската община е в това, че те отстояват българските интереси от чуждите културно-политически домогвания. Те воюват срещу гръцкото влияние, срещу опитите на сръбски мисионери през 60-те години да откриват училища и разпространяват сръбска литература в главните центрове на Македония и западните български земи.

Просветното движение, започнало през 20-30-те години с изграждането на няколко основни училища, след Кримската война се превръща в общонародно движение за културно-духовната еманципация. Обединявайки целия народ от Дунавска България, Тракия и Македония в общата духовна пробуда, движението спомага за формирането на българската нация. Чрез училищата и просветата, българското общество се приобщава към постиженията на модерната буржоазна цивилизация. Просветното движение съдейства за оформяне на новобългарския език, за зараждането на новата българска литература и изкуство. Към средата на XIX в. се оформя новобългарският книжовен език, на основата на източнобългарския диалект.

Новобългарският език става материална и духовна база за развитие на възрожденската култура и за утвърждаването на националното съзнание.

За това най-много съдействат трудовете на Ю.Ив.Венелин "Древните и сегашни българи" и "Зараждането на новата българска култура". На основата на новобългарския език през XIX в. се създава модерната българска литература. Литературният процес преминава през два периода: първият обхваща времето от 30-40-те години на XIX в., а вторият - 60-70-те години на века.

През първия период, литературата е пряко свързана с практическите нужди, с идеите, вълнуващи възрожденската общественост. Водещи теми са науката и образованието, националистическото мислене, любовта към отечество, човешкото достойнство и национална гордост. В този период се изгражда нова жанрова структура. Появяват се учебникът и учебното пособие, педагогически и дидактическо четиво, публицистичният памфлет и диалог, поезия, художествена проза. Появяват се вестникът и списанието като специфична книжовна форма, обединяваща литературата с текущата информация.

Известни книжовници са д-р П.Берон - "Рибния буквар", Неофит Рилски - "Болгарска граматика", "Христоматия на славянския език", В.Априлов, който пише поредица от историко-педагогически трудове, вдъхновени от идеята за освобождаване на българската просвета и култура от гърцизма, публицистичните съчинения на Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Христаки Павлович, Константин Фотинов, Александър Екзарх и др. Развива се и поезията. Изтъкнати представители са Найден Геров, Добри Чинтулов, П.Пещаков и други.

Вторият период от развитието на възрожденската литература, набелязва нови дялове в нея - поезия, проза, драматургия, критика. Основната идея е национално-освободителната. Господстващо е революционно-романтичното направление.

В началото на развитието на поезията застава Г.С.Раковски с поемата си "Горски пътник". Заедно с него продължава да твори и първият български поет Д.Чинтулов, израства П.Р.Славейков, автор на патриотични, любовни, хумористични, елегични стихове и поеми. Стихове пишат Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Л.Каравелов, Д.Войников и др. Преди Освобождението се появяват съчиненията и на Иван Вазов - "Пряпорец и гусла", "Тъгите на България" и др. В неговите стихове е отразена волята на народа да постигне свободата си, политическа и духовна.

През 60-те години се появяват първите оригинални разкази и повести: В.Друмев - "Нещастната фамилия", Илия Блъсков - "Изгубена Станка", Л.Каравелов - "Българи от старо време". През 50-70те години се появяват и първите драматургични произведения на Сава Доброплодни, Кр.Пишурката, Д.Войников, В.Друмев.

Съществен дял в развитието на литературния живот има преводната книжнина. Появяват се пътуващи книжари като хаджи Найден, Никола Карастоянов, Матей Преображенски. В някои градове са открити и първите постоянни книжарници като тези на Петър Стоянов и Иван Момчилов в Търново, Драган Манчов и Христо Данов в Пловдив и др.

През 1858г. в Пловдив Хр.Данов основава и първото българско книгоиздателство.

Началото на книгопечатането е поставено още през 1838 г. от архимандрит Теодосий Синаитски в Солун. Няколко години по-късно (1846), в Самоков Никола Карастоянов открива друга книгопечатница. Най-добре обзаведена е цариградската, основана през 1848г. от Иван Богоров. По-късно тя е оглавена от Александър Екзарх, който поставя началото на модерното българско книгопечатане, като издава десетки преводни и оригинални български книги.

Наред с развитието на литературата се появява и литературната критика. Нейният най-известен представител през Възраждането е Нешо Бончев (1830-1878г.) Неговите критични съчинения допринасят за утвърждаване на реалистичното и демократично начало в българската поезия и белетристика. През 60-70-те г. се полага началото на пътеписния жанр и мемоаристиката в българската литература.

Наред с литературните занимания, интересите на младата българска интелигенция се насочват и към изучаване миналото на българския народ.Историческите изследвания дават тласък на младата българска наука. Паисиевото дело намира множество последователи. С проблемите на българското минало, етнографски, езиковедски и фолклористични издирвания в една или друга степен се занимават Антон Кипиловски, Христаки Павлович, Васил Априлов, Г.С.Раковски, Спиридон Палаузов, Марин Дринов, Найден Геров.

Сериозни успехи в областта на езикознанието постигат Иван Момчилов, Неофит Рилски, Марин Дринов. Интерес към философията проявяват Петър Берон, Иван Селимински, Любен Каравелов. В областта на естествените науки и медицината, на високо за времето си ниво са някои изследвания на д-р Петър Берон, които макар и да не дават научен принос, намират международно признание.

С природонаучните си занимания са известни и Васил Стоянов, Йоаким Груев и др. През 1869г., по инициатива на българската емиграция във Влашко и Южна Русия, е създадено Българското книжовно дружество, което си поставя за цел да популяризира сред българския народ научните постижения от различните области на човешкото познание. Седалището на БКД се намира в Браила, където започва издаването на специално "Периодическо списание". За негов председател е избран проф. Марин Дринов. През 1911г. прераства в съвременната Българска академия на науките.

Стопанското замогване и цялостния подем в социалния и духовен живот на българското възрожденско общество дава тласък и на традиционните художествени занаяти - зографство и дърворезба.

През XVIII и първата половина на XIX в. се появяват нови жанрове в изобразителното изкуство - графика, щампарство, портретна живопис. Особени заслуги има Захари Зограф, който се прочува със стенописите си в Рилския, Бачксвския, Троянския и Преображенския манастири и със светски портрети (автопортрет, портрет на Неофит Рилски и др). В областта на светската живопис се изявяват Хр.Цокев и Николай Павлович, получил образование в Мюнхен и Виена, Станислав Доспевски, завършил художествена академия в Русия. Доспевски е портретист и пейзажист, докато Павлович се посвещава на историческата тематика. Известни са картините му "Минаването на Аспарух през Дунава" и "Покръстването на Преславския двор".

В областта на резбарското изкуство се обособили школите в Банско, Трявна, Копривщица, Самоков, Дебър и други. Забележителни по своята изработка са иконостасите на църквата "Св.Богородица" в Пазарджик и в Рилския манастир, таваните на Даскаловата къща в Трявна, в копривщенските къщи и др.

Видим подем настъпва в развитието на музиката. Наред с утвърждаването на народната песен, принос за което имат Раковски, Любен Каравелов, братя Миладинови и др., през втората половина на XIX в. се разпространява и т.нар. градска песен. Популярност получават революционните песни на Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Стефан Стамболов. През 50-те години в Шумен е организиран първият оркестър, а по-късно в Свищов и Русе са създадени и първите хорове През 1870г. русенци организират Певческо дружествo.

През 50-те-70-те години на ХIХ в. се заражда и българската драматургия, свързана с имената на Васил Друмев, Добри Войников, Константин Величков, Сава Доброплодни, Илия Блъсков и др. Произведенията им са повлияни от романтизма в европейската драматургия. Запазват популярност "Криворазбраната цивилизация" от Д.Войников, "Иванко, убиецът на Асен I" от В.Друмев, които и днес се играят на българска сцена.

Първото градско представление е комедията на учителя Сава Доброплодни "Михаил (Mишкоед)", играна в Шумен (1856 г.). Същата година Ломското читалище представя мелодрамата "Многострадална Геновева".

Първата театрална трупа е основана от Добри Бойников в Шумен. По-късно средища на театрална дейност стават Лом, Русе, Търново, Свищов, Велес, Пловдив, Цариград и др.

Голям разцвет през Възраждането бележи архитектурата. Строителното майсторство намира израз в изграждането Рилския манастир, където се проявяват майстор Алекси и майстор Кръстю, а по-късно майстор Миленко и Павел Йованович.

В резултат на реформите за модернизация на Турция става възможно построяването на църкви и жилищни сгради, които със своите мащаби и изящество са свидетелство за порасналите материални възможности и естетическа култура на възрожденския българин. Известни майстори са Генчо Кънев и забележителния самобитен майстор Никола Фичев, построил църкви, чешми, мостове и къщи, които впечатляват с красота, уют, простота и функционалност.

Сред шедьоврите на Кольо Фичето са покритият мост в Ловеч, мостовете на р. Росица при Севлиево и над р. Янтра, край Бяла, прекрасните търновски сгради - ханът на Хаджи Никола, къщата с маймунката, храмът "Св.св. Константин и Елена". Ярки архитектурни образци са запазени в Банско, Пловдив, Копривщица, Пазарджик, Жеравна, Трявна, Търново и други градове.

През периода на Възраждането българското общество осъществява преход от елементарна грамотност към светска просвета. Образователното дело има важно значение за културно обособяване и национално единение. Наред с просветата, културната дейност, със своя хуманистичен характер, задоволява порасналите потребности на българина, издига неговия дух и трайно го приобщава към европейската цивилизация.

В условията на чуждо владичество, по-високата образованост и растящото самочувствие неизбежно водят българина към идеите на националната революция, към свобода и независимост.