БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА XV-XVII ВЕК

Налагането на османското владичество в българските земи в края на XIV век забавя естествените пътища за обществено-политическо и икономическо развитие на българския народ. Той е лишен от самостоятелна държава, от подкрепата на независимата българска църква. Политическият и интелектуален елит на страната е унищожен или принуден да мигрира зад граница. Загасват най-известните книжовни огнища, които създават славата на българската средновековна култура. Тежък удар претърпяват и най-значителните културни центрове през XIV век - Търново и Видин.

Книжовниците намират убежище в атонските манастири, Сърбия, Влашко, Молдова и Украйна. Там пренасят част от ръкописите от църковните и манастирски библиотеки в традициите на Търновската книжовна школа. В Сърбия работи Константин Костевечки, а Григорий Цамблак - в Молдова, Сърбия и Киев. Търновските преводни и оригинални творби на Евтимий са отнесени в манастири в Молдова, където стават основа за нови преписи. Малцината оцелели,образовани хора в Търново и по манастирите не само нямат условия, но се страхуват да работят, поради верския и политически натиск. Образованието през XV век бързо запада.

При тежките условия на чуждото владичество книжовният живот през XV-XVI век постепенно се съсредоточава в манастирите. Те се издигат като важни центрове на просветата. Тук се пазят много книги от миналото, поддържана е калиграфската традиция, църковната служба се извършва на родния език, пази се будното българско съзнание. Ограничаването на обучението главно в рамките на манастирските и книжовни нужди е причина за по-бавното, мъчително и неорганизирано развитие на книжнината. Църковните служители и манастирски послушници ревностно пазят останалите богослужебни и църковни книги - символ на миналото величие и слава. Мнозина от тях се превръщат в първите летописци, отразявайки събитията от последните десетилетия на свободната българска държава. Просветните хора са известни с имената "дяци" или "граматици". Те преписват и превеждат книги, съставят сборници. С преписки към богослужебните книги те съобщават за съдбата на народа под османско владичество.

През XV-ХVI век литературният живот се пренася в западните български земи. Причините за това са обществено-икономически. Западна България е по-малко опустошена, тя е в близост до Сърбия, която до средата на XV век е свободна. Борбата, която се води между сърби и османци, подхранват надеждата на българите за освобождение. В Сърбия, в края на XVI век се слага началото на печатното дело, а през ХVII век много печатни книги са пренесени в българските земи. Западните краища запазват връзките си със светогорските манастири, където голям брой монаси опазват богатите библиотеки. Не малка е ролята и на Охридската архиепископия, която все още е самостоятелна.

Най-важни просветни огнища са Рилския, Софийския и Лесновския манастири. В тежките, размирни времена в опора на българите се превръща Рилския манастир. Първите значителни книжовни прояви се отбелязват след пренасяне на мощите на Иван Рилски. Тук Владислав Граматик написва оригинален разказ за пренасянето мощите на светеца, а Димитър Кантакузин пише житие с похвала и служба за манастирския патрон. В последните години на XIV и началото на XV век монах Гавраил съставя голям сборник със Златоустови слова, а монах Мардарий прибавя към преведения от Владислав Граматик Шестоднев, обширна приписка. В края на XV и в началото на XVI век рилският монах Спиридон преписва един апостол и евангелие. През първите десетилетия на XVIII век, Рилският манастир става средище на дамаската книжнина с представител Йосиф Брадати.

Книжовният живот в София и многобройните манастири в епархията й, се възстановява през втората половина на XV и през XVI век. Тук се проявяват поп Никола, поп Пейо, Матей Граматик, Яков Крайков и др.

В най-оживените книжовни центрове, към манастирите и градските черкви, през XV и XVI век са уредени и български килийни училища. В тях светски науки не се изучават, а само черковно славянско четмо и писмо, усвояват се калиграфското изкуство и църковно пеене.

През този период килийни училища има в Софийския, в Кратово - Лесновския манастир, Рилския и Бачковския манастири. Учители са по-образованите монаси, на които е познато преписването на книги. Тук се учат послушници, готвещи се за монаси, както и деца от съседни селища, подготвяни за селски свещеници и учители.

През XVII и първата половина на XVIII век възниква широка мрежа от килийни училища. Освен към манастирските и градските черкви, отварят се и градски училища. В преписките от този период учителите се срещат под имената "даскал" и "граматик". Броят на учениците обикновено е малък - между 10 и 20 . Учителят най-често, издържан от селото или има друго занятие - свещеник. Обучението е елементарно и цели преди всичко ограмотяването. Първо се учи четене (обикновено наизуст) - наизустица, псалтир, апостол и черковно пеене. По-висша степен е писането. То става на четвъртита гладка дъска /панакида/. Смятането е ограничено в действията събиране и изваждане, а умножение и деление се преподават от по по-вещи учители.

В килийните училища се поддържа славянската традиция, вдъхва се убеждение и вяра към българския език, подготвят се духовници и книжовници.

През втората половина на XVII в. в някои градове съществуват и гръцки училища, в които се изучават гръцки и български. В тях се изтъкват предимствата на гръцкия език и образованост, внушава се пренебрежение към родния език. Независимо, че са носители на асимилационни процеси, тези училища изиграват и положителна роля, издигайки общото просветно ниво на народа ни, разпространяват светски знания в нови идеи. Изучаването на гръцки език улеснява българите в занаятчийската и търговската им практика.

Нови моменти в образованието внасят католическите училища в Чипровец, Копиловци и Трънчовица. В тях първо се основава начално училище, където в се изучават четмо, латински език в смятане. Някои от възпитаниците /60-80 деца/ стават свещеници, занаятчии и търговци. Към католическия манастир в Чипровец е открито по-висше училище, наречено ''семинариум". В него продължават обучението си момчета, завършили началното училище и изучават философия, логика, география. Някои деца са изпращани да продължат образованието си в италиански училища, където получават по-висока богословска и обща култура, усвояват латински и италиански език. Мнозина от българите-католици, които завършват в Италия се връщат в страната като висши духовници и полагат грижи за българската просвета. Католическата литература в училища в българските земи стават проводници на по-висока европейска образованост. Те повдигат образователното ниво на част от българското население.

Когато в западните страни се развива ренесансовата култура, българската литература остава на нивото на Средновековната книжовна традиция. Новите елементи в нея се проявяват в литературните жанрове житие, похвала, молитва -стихотворение, разказ за пренасяне на мощи, летописи.

След като България губи своята независимост, образованите хора търсят убежище в близките страни, като пренасят там български книги в продължават книжовната си дейност.

В Сърбия Константин Костенечки, в своето обширно философско съчинение "За буквите" изразява недоволството си от състоянието на сръбската книжнина и се опитва да състави правила в духа на правописно-езиковата реформа на Евтимий. В Русия, работи Киприян, също последовател и възпитаник на Търновската школа. Киприян взима участие в съставянето на Московския летописен свод, известни са и два негови преписа - служебник и требник, които са свързани с преводната дейност на Евтимий. Оригинална е творбата му житие на митрополит Петър. В Русия Киприян води дейност, свързана с ревизирането на книги. Препоръките към книжовниците, подобни на Костенечки, са в духа на Евтимиевата реформа. Григорий Цамблак продължава започнатото в Русия от Каприян. Той пише "Надгробно слово за Киприян", където разкрива близостта между българи и руси. Като митрополит в Киев, взима дейно участие в църковния живот, пише нови празнични слова, похвални слова за учителя си Евтимий Търновски, като по този начин издига авторитета му в Русия.

В сравнение с книжнината, създавана от творците на Търновската школа, работещи в чужбина, литературата писана в България е на по-ниско ниво в художествено отношение. Оригинално анонимно произведение от първата половини на XV в. е "Българска хроника". Тя е кратка по обем, но обхваща дълъг период от време, превърнал се в съдбоносен за целия Балкански полуостров-периодът на османското нашествие. Българската история е предена на фона на живота на балканските народи. Писателят успява да предаде трагизма и напрежението на епохата, изразява отношението си към поробителя. На някои места авторът е повлиян от народните предания. "Българската хроника" е светска творба, която отразява важни моменти от живота на Балканите.

През втората половина на XV в. значителни книжовници са Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Двамата творят в Македония и са свързани с Рилския манастир. Те създават произведения, които продължават традициите на Търновската книжовна школа.

Владислав Граматик съставя няколко сборника. Големият Рилски панегирик обхваща съчинения от византийски и български автори, предимно жития, поучения, беседи. Повечето ръкописи на Владислав Граматик са обемисти и оформени художествено - с винетки и разноцветни заглавия. В сборниците е отредено място на Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Йоан Дамаскин, на Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, Димитър Кантакузин и др. В сборниците му са включени пространно житие на Кирил, похвално слово за Кирил и Методий от Климент Охридски и др. В тях има преписки и бележки, с които автора пояснява термини, уточнява, допълва, критикува. Оригиналната му творба "Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469г.”, описва събитие, засягащо християнските и патриотични чувства на българина. С вълнение писателят говори за религиозната ревност на народа, като изразява и своята неприязън към завоевателя. Той придава на повествованието си пътеписен характер. С това внася нов момент в развитието на българската литература.

В духа на средновековните традиции пише и Димитър Кантакузин. Запазени са две похвални слова - за св.Никола и за св.Димитър, житие на Иван Рилски с похвала, стихотворението "Молитва към Богородица" и др. Образован във византийски и български книжовен стил Кантакузин пише творбите си в риторичен стил. Той се връща към миналото и прави исторически изводи. Има верен поглед към събитията, търси историческите причини за завладяването на България.

През първата половина на XVI в. като най-значителен автор се откроява поп Пейо. През 1515г. в София се провежда процес срещу златаря от Кратово - Георги. Мъжественото му държане, отказът му да приеме исляма, в мъченическата му смърт са повод за написаните от поп Пейо - житие и служба за Георги, наречен “Нови мъченик”. Изключвайки идеализацията на главния герой, характерно за житието, авторът разказва правдиво с реалистични подробности и обяснения. Новото в него е по-тясната връзка с живота. Творбата на поп Пейо оказва влияние върху друг софийски книжовник, който се изявява през втората половина на XVI в. -Матей Граматик. Той пише житие за Никола, убит в София през 1555г., наречен “Никола Нови”. По своята структура и основна идея, то напомня житието на поп Пейо, но се долавя по-широката култура на Матей. Той проявява склонност към история, описва миналото на София, предава интересни данни за града. Житието на Никола Нови е най-обширното в българската литература.

През XV–XVI в. в литературното развитие на България се забелязват няколко важни особености. Характерно е насочването на авторите към проблемите на съвременната действителност, подчертаването на патриотичните чувства, главно на верска основа, по-широкото участие на народа в литературата.

През XVI в. голямо разпространение намира сборникът на Дамаскин “Съкровище”. Възникват дамаскините – сборници със смесено съдържание. Около средата на века се развива и католическата книжнина. Най-изтъкнати нейни представители са Петър Богдан, Филип Станиславович, Кръстю Пейкин, Яков Крайков и Георги Пеячевич, автори на преводи и оригинални съчинения. Повечето от творбите им са написани на латински език. Два превода от латински принадлежат на Петър Богдан “Размишления на бележития, анцисиански светец Бонавентура за страстите господни” и “Благонравие небесно”, отпечатани в Рим. Оригинално е описанието на България на латински, разкриващо ценни сведения за живота на българите през XVII в. Значителен негов труд е и “История на България”, писан в края на живота му.

През 1651г. никополският епископ Филип Станиславов издава в Рим “Абагар” – молитвеник във форма на свитък. Книгата е отпечатана с кирилица на български език със силно влияние на черковнославянски и сърбохърватски. За първи път в “Абагар” навлизат новобългарски думи. Съдържанието на книгата е религиозно. Патриотичното чувство на автора е ярко изразено. В краткото предисловие той се нарича “Епископ на Велика България” и дарява книгата си на “своя български народ”.

Друг представител на книгопечатното дело е Яков Крайков. През втората половина на XVII в., заминавайки за Венеция, отпечатва няколко книги – “Часословец”, “Псалтир”, сборника “Разни потреби”. Далеч от родината си, не забравя град София, в който получава образованието си. В някои от преписките към книгата си, Яков отделя място да изрази гордостта си, че е българин.

Важен момент в българския книжовен живот през XV-XVII в. имат и летописните бележки, прерастващи в летописни разкази. Известни автори са поп Петър от Мирково, за австро-турската война и поп Методий Драгинов за потурчването на чепинските българи. И двете се намират по полетата на стари книги като преписки.

Историческите събития от XIV в. на Балканите намират отражение и в народното поетическо творчество. От XV до средата на ХVI в. господстващи фолклорни жанрове са юнашките, историческите и хайдушките песни. Тези песни са близки по съдържание, затова могат да се разглеждат като едно цяло - исторически епос.

В юнашките песни са отразени народните предания в представи за героичната личност: юнаците въплъщават героичните черти на самия народ, любовта към редната земя, ненавистта му към нашественика. Те до голяма степен се доближават до легендите, тъй като народната фантазия окултизира събития и герои, превръщайки ги в свръхчовешки същества. Героите са защитници на родната земя, борци за добро в справедливост. Б песните изпъкват образите на двама феодални владетели от XIV век - Крали Марко и Момчил. Хиперболизирането на техните образи буди възторг, радост, надежда и вяра у народа.

През същия период са създадени и историческите песни. Тяхната композиция не винаги е епична, някой от тях са оформени като лирическа творба. В сравнение с юнашките песни, те се отличават с по-голяма историческа точност, по-голяма правдивост в изображението. Те представляват историята на народа, така както тя се пречупва през народното виждане в разбиране. Основната тема е съдбата на народа под османско владичество в борбите му за освобождение. Най-старите песни са свързани със съдбата на Шишмановци и падането на Българската държава. В баладичен стил са предадени много трагични случаи от тази епоха. - отвличане на моми, отнемане на деца, съпротивата на народа срещу исляма и др.

Хайдушките песни се появяват в периода на упадък на османската империя и са най-ярък израз на съпротивата на народа срещу политическия и социален гнет. Основна роля в тях играят хайдутина-отмъстител, борец за свобода и патриот. Началото на този жанр е свързан с появата на хайдутството. Песните отразяват всички етапи от развитието на движението. Освен патоса на героизма и хиперболизираните образи, песните имат нов патриотичен в социално-борчески облик. Основната тема е защитата на поробеното българско население.

Българският фолклор от XV-XVII в. се развива динамично. Народното поетическо творчество отразява и въплъщава народностното съзнание, съчетавайки го с борческите стремежи на епохата. То поддържа духа, вярата в освобождението да народа.

За запазването на българската народност допринасят и народните обичаи, които свидетелстват за обща етническа територия в непрекъснати традиции. Народните обичаи, приказки и легенди са запазени дори в насилствено ислямизираните българи.

В хода на завладяването на България разрушенията са големи. През вековете се променя облика на българския град. Вътрешните центрове загубват крепостните си стени и започват да увеличават своята територия, където се настанява мюсюлманско население. Първият чужд архитектурен елемент, появил се в селищата е мюсюлманския молитвен дом. За тази цел в началото са приспособявани по-представителни черкви, към които е прибавяно минаре - викало. След утвърждаването на османската власт за-почва строежа на нови, монументални джамии и други култови сгради. В централната част на града са издигани чешми, бани, мендресета, безистени, в покрайнините - кервансараи, имарети, а на по-големите търговски пътища - каменни мостове. Новото строителство изменя облика на градовете, дава възможност за проява на българските майстори, на архитектурните им знания и умения. Усвоявайки от източните архитекти някои форми и украси, майсторите внасят в строежа на мюсюлманските сгради редица местни схеми.

През XVII век по-големите градове започват да се преизграждат. Налице е диференциране, макар и общо, което потвърждава наличието на значително разнообразие в жилищната архитектура през това столетие. Сламените покриви са заменени с керемиди. От този период датират и първите сведения за чешми в дворовете, дъсчени тавани, украсени с орнаменти.

Замогването на част от българското население се отразява върху строителството на къщите - големи жилища със скривалища в обширни дворове, оградени с каменни стени с. Арбанаси.

Чуждата власт трудно разрешава възстановяването на съборените черкви в още по-трудно допуска строежа на нови. Позволено е строителството само на еднокорабни черкви. Малки, ниски, изградени от камъни, варо-пясъчен разтвор, с каменни и по-рядко тухлени сводове, покрити с каменни плочи, по-късно с керемиди. Единствената голяма запазена черква е "Св. Богородица" в Бачковския манастир, изградена от тухли и отвън облицована с местен мрамор, изписвана на два пъти. От края на XV в. датират и първите запазени от времето на владичеството - в църквите на Драгалевския, Бобошевския, Кремиковския и Погановския манастир и църквата на метоха "Орлица" край Рилския манастир. Техните ктитори са духовници или местни първенци, чиито портрети по традиция се из-писват в притворите на църквите. Стенографските ансамбли следват старите иконографски схеми в живописни традиции на Втората българска държава. През ХVI-XVII в. стенописите следват опростената архитектура на новопостроените еднокорабни църкви. Изобразителното изкуство се отдалечава от строгите иконографски и стилови норми на византийската живопис.

В живописта през ХVI-XVII в. силно влияние оказват атонските манастири, където се обучават майстори и зографи, внасящи готови произведения: икони, църковна стенопис. Чрез тях в нашите земи проникват модните западни тенденции, влияещи силно върху иконописта.

Времето от ХVI-XVII в. е период, в който българската култура започва да се развива. Пред българския народ са поставени тежки прегради, които забавят културните процеси. Въпреки това успехи са постигнати във всички области на духовния живот-образование, философска мисъл, литература, живопис, архитектура, приложни изкуства, художествени занаяти. По своята същност българската култура от този период е от средновековен тип. Присъствието на отделни ренесансови елементи в нея дават основания да се определя като ренесансова.

Чуждото владичество, липсата на централна организация налага отпечатък върху културата през XV в. Тя загубва оригиналния си характер. спряно е монументалното строителство на църкви, дворци и крепости, на манастири. Настъпва нов момент във всички клонове на културата - те преминават в ръцете на народа и техните средища са градовете, манастирите и селата. Проникват нови елементи в народното творчество, в облеклото в архитектурата.

Българската култура до голяма степен се опазва от османското влияние. За това допринася дълбоката разлика между религиите, които се противопоставят една на друга. Двустранни са културните отношения с Гърция, Русия, Сърбия и Румъния. В тези земи са пренесени много от книжовните ценности на българския народ. В тях, след падането на България, продължават да творят видни български книжовници. От друга страна, чрез културните отношения с тях, у нас става възможно развитието на печатната книга, проявяват се нови културни тенденции.

Въпреки тежките условия, при които е поставен българския народ, той показва удивителна устойчивост, издръжливост и жизненост както в материалното, така и в духовното си битие. Главното му постижение е запазването на народностното съзнание.