РЕЛИГИОЗНИ И СОЦИАЛНИ ДВИЖЕНИЯ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

В своето историческо развитие българската държава преминава през периоди на политическо могъщество, които често са последвани от периоди на политически упадък и вътрешна разруха. В период на социална и политическа криза, настъпил след Симеоновия “Златен век”, през X в. в България се заражда богомилството. По- късно, през XIV в., нестабилността на българската държава и общество е благоприятна предпоставка за появата на други социално-религиозни движения и учения.

След смъртта на цар Симеон България изпада в дълбока социална криза. Увеличават се различията между богатите и бедните – от едната страна са разорените селяни и занаятчии, а от другата – пребогатата аристокрация. Кризата дава отпечатък и върху духовния живот на страната. Духовенството се деморализира, затъва в стремеж към светски блага и напълно забравя религиозните си задължения.

По време на цар Петър в България се заражда отшелничеството– движение с религиозен характер, представляващо пасивен протест срещу разочароващата действителност. Създател и най-виден представител на това движение, получило широко разпространение, е Йоан Рилски, който след смъртта си е канонизиран за светец.

Почти едновременно с отшелничеството възниква и най-типично българското еретическо учение и социално движение – богомилството. То се заражда в Тракия, край град Пловдив. Неговия създател и пръв водач в България е поп Богомил. “Епицентъра” на богомилството не е случаен – още през VIII в. в Тракия са преселени насилствено еретици от Армения и Мала Азия. На основа на техните ереси – павликянството, масалянството, манихейство и др. – и като израз на социалния протест срещу моралната поквара, обхванала духовенството, и недоверието към официалната християнска проповед и истинността на догмите, възниква богомилството.

Основна характеристика на идеологията на богомилството е дуализма. Според това схващане, създател на духовния, на нематериалния свят е бог, а всичко материално е сътворено от неговия син Самаил (още Сатанаил, Сатана или Дявол). В космогонията, учението на богомилите за сътворението на света, е заложено отрицанието на видимия свят, създаден от Сатаната, и всичко, което му принадлежи.

Христологията на богомилите, или техните възгледи за живота, дейността и същността на Исус Христос, отрича неговия божествен и човешки характер. Според тях, той е само Слово (Логос), изпратено от бога на хората. Еретиците разглеждат Богородица като обикновена жена и смятат, че Христос страда на кръста привидно.

Богомилската есхатология засяга вижданията на богомилите за Страшния съд и съдбата на човечеството след Второто Христово пришествие. Според тях, в “съдния ден” грешниците (царе, патриарси и свещеници) ще бъдат завинаги осъдени, а праведниците ще получат райско блаженство. Силите на Доброто ще надделеят над силите на Злото и то никога повече няма да властва над хората. Богомилите смятат, че спасението е лично дело и може да се извърши без намесата на църквата. В този смисъл те критикуват официалната християнска организация и обявяват църковния клир, обредите, тайнствата и символите за ненужни творения на Сатаната. Богомилите отричат и култа към мощите на светци, към реликвите и иконите и с това се доближават до византийските иконоборци. Със съмнението в свръхестественото и мистичното, богомилството проявява рационализъм, присъщ и на други ереси.

Освен критиката към официалната църква, основна характеристика на идеологията на богомилите е критиката към светските власти, която е и доказателство на социалната насоченост на ереста. Според сведенията на презвитер Козма, богомилите хулят богатите, учат своите последователи да не се подчиняват на господарите и да не им работят. Заради тези свои възгледи богомилите са преследвани, съдени и убивани.

В основата на морално-етичните ценности на богомилите е техния аскетизъм. В своите проповеди те отричат богатството и всички негови проявления – разкошните дрехи, обилната храна, веселбите и всички физически удоволствия. За тях най-страшно престъпление е убийството, поради което отричат всички войни и смятат за грях дори несъзнателното убийство на животни. Богомилските нравствени възгледи доближават ереста до идеалите на ранното християнство. Тези възгледи освен чрез проповеди, са разпространявани и по писмен път. По-известни съчинения, спадащи към апокрифната литература са Йоановото евангелие (“Тайната книга”) и Катарският сборник.

Макар да отричат реда на църквата, богомилските общества са организирани по подобие на древнохристиянските религиозни общини. Начело на такава община стои старейшина, наречен “дедец”. Отделните райони са подвластни на две църкви – Брегалнишката и Българската, които покриват почти цялата територия на българското царство. Помощниците на главните ръководители са наричани “апостоли”.

В религиозния живот на богомилите присъстват само четири тайнства (или обреди): четенето на молитвата “Отче наш”, взаимната изповед, приемането на нови членове в общината и въздигането на старейшините. Всички други тайнства са заклеймени като нечисти.

В структурата на богомилското общество се забелязва ясно отчетлива йерархия. Най-ниското стъпало в нея заемали т.нар. “слушатели”, които не са включени в групата на вярващите, а се подготвят за причисляване към богомилското братство. Втората група са “вярващите”. Те са новоприетите в богомилската община, за които строгите аскетични правила са само препоръчителни. Начело на богомилите стояли т.нар. “съвършени”. Измежду тях се излъчват проповедниците на общините. За разлика от “вярващите” и “слушателите”, “съвършените” спазват най-неотклонно правилата на богомилския морал. Те не притежават собственост, живеят в безбрачие, не се докосват до месо и вино, отбягват шумните сборища и славата, от което става ясно, че “съвършените” са единствените истински богомили.

Богомилската ерес се появява през X в. по времето на цар Петър като реакция на низките социални слоеве срещу кризата обхванала икономическия и социален живот на страната. Следва временно затишие на ереста по време на “българската епопея”, когато Самуил с всички сили отстоява независимостта на държавата. В покорената от византийците България влошените социално-политически условия предпоставят ново засилване на богомилството, което придобива патриотична насоченост. Олицетворение на злото стават византийските управници и Константинополската патриаршия, а църквата “Света София” е обявена за свърталище на Сатаната.

След освобождението на България от византийска власт, при първите трима Асеневци, няма данни за разрастване на богомилското движение, което се дължи на стабилността на държавата. При цар Борил, когато властта отново е в криза, богомилите се активизират. През 1211 г., както посочва Бориловия синодик, в Търново е свикан църковен събор, на който богомилите са изобличени като еретици. По време на цар Йоан Асен II богомилството отново затихва в резултат на обществената стабилност и проявената толерантност от страна на българския владетел.

Вследствие на политическата нестабилност на българското общество във втората половина на XIV в., богомилската пропаганда се засилва. При цар Йоан Александър ереста се разпространява сред градската беднота и успоредно с това засилва своя аскетичен характер. През 1355 г. се свиква събор, на който богомилските водачи са осъдени на прогонване от страната.

След падането на България под османска власт богомилството изчезва, защото изчезват и институциите (българската църква и държавата), срещу които то се бори.

Движещата сила на богомилството – социалното недоволство – става причина за неговото разпространяване и в съседните на България Балкански страни. Най-напред то прониква в съседна Византия, като за това съдейства широко разпространеното в империята павликянско учение. По-известен византийски ересиарх е Василий Врач, който през 1111 г. умира мъченически на кладата по нареждане на императора.

Богомилството се разпространява в Босна и Сърбия. Там то намира отлични условия за разпространение, а няколко века по-късно то дори се превръща в официално изповедание на босненците. Богомилската ерес сравнително лесно прониква и в Италия, където нейните разпространители са известни под името патарени (катари), а във Франция те са наричани албигойци. Сходството в отричането на тайнствата, ритуала, култа и църквата като цяло ги прави сходни с българските богомили. През XIV и XV в. в Западна Европа се разпространява прозвището “българин”, което се употребява като синоним на “еретик” – недвусмислено доказателство за богомилската инвазия на Запад.

Вътрешната нестабилност на България през XIV в. предизвикана от многобройните войни и вътрешно-политическите разпри, от феодалната разпокъсаност на страната и експлоатацията на народа, предпоставя нарастването на народното недоволство. То се проявява освен в засилването на богомилството и в появата на нови социално-религиозни движения и учения.

В началото на XIII в., в Централна и Западна Европа се появява ереста на адамитите, която поради сходните социални и икономически условия намира почва и в България. Адамитството третира проблема за равенството между хората и според идеологията му различията между тях нямат божествен произход. Според адамитите неравенството между хората се появява след сътворението им. Затова те отричат външните атрибути на богатството и неравенството като дрехите и украшенията. Адамитите искат да се върнат към равенството от времето на Адам и не носят дрехи.

Варлаамийството, чиито основоположник е византийският богослов – теоретик и дипломат Варлаам, възниква през първата половина на XIV в. Основен принцип в идеологията на тази ерес е, че човек не може да се свърже или да усети Бога физически. Според варлаамитите човек може и трябва да се свърже с Бога чрез познание. Те се опълчват срещу църковната догма за непознаваемостта на света и изучавайки Платон, Аристотел и Питагор се стремят да достигнат до истината, а респективно и до Бога. Варлаамитството се разпространява и в България. То е преследвано от официалната църква и светските власти.

В България се появява и еврейската ерес или ереста на жидовстващите, които осмиват евангелските предания. Те оспорват официалната църква, като противопоставят на идеологията и друга, не по-малко фанатична и нетолерантна.

Корените на исихазма са в Сирия и Палестина от ранновизантийския период, но зрелият му период настъпва през XIV в. След като Теодосий Търновски пребивава в едно исихатско монашеско общежитие в Парория (в Странджа планина), той се завръща в България, основава Килифаревския манастир край Търново и създава българска исихастка школа, чиито възпитаник е и бъдещият патриарх Евтимий. Целта на исихастите е да възстановят нарушената връзка между човеците и Бога, след грехопадението на Адам и Ева. Според тях раят, истинското човешко “отечество”, може да бъде върнат, след като се измине пътят на праксиса (практически занимания) и теорията (духовното съсредоточаване). Вследствие на тези упражнения човек може да бъде озарен от Таворската светлина, която е видяна от учениците на Христос при неговото възнесение, и да усети физически Бога.

Исихастите, най-често представители на официалната църква, са идейното оръжие на господстващата класа срещу еретиците. Те участват в процесите срещу еретиците и в църковните събори срещу тях.

Зародилата се през X в. в България богомилска ерес, както и появилите се по-късно през XIV в. други религиозни и социални учения и движения са израз на непримиримост от страна на народа към социалната неправда в периодите на държавен упадък. В същото време те изразяват общочовешкия стремеж към справедливост и по-добър живот. Тези учения и движения заемат важно място в средновековната европейска политическа и културна история.

Исторически извори:

а) противобогомилски:

- “Беседа против богомилите” от презв. Козма;

- Послания на патр. Теофилакт до цар Петър;

- “Алексиада” от Ана Комнина

- Житие на патр. Теодосий Търновски от патр. Калист;

б) Богомилски:

- “Тайна книга” (Йоаново евангелие);

- апокрифна българска летопис XI в.

- Катарски требник;

Димитър Ангелов:

“Богомилството в България”

“Общество и обществена мисъл в Средновековна България IX-XIV в.”

“Българското Средновековие – идеологическа мисъл и просвета”.