ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И РАЗВИТИЕТО Й (1185/6-1207)

След византийското завладяване през 1018г., Българската държава престава да съществува за близо два века. Земите й са включени в съществуващата в империята военно-темна административна организация. В района между Охрид и Средец е оформена тема България, като символ на последните български владения. Между Дунав и Стара планина е обособена тема Паристрион. В най-северозападните части, включващи Белград, Браничево и Срем, е темата на Придунавските градове. Земите южно от Стара планина са организирани в духа на обичайната византийска военно-административна система.

С падането под византийска власт загубва своята независимост и българската църква. Обособена е само Охридска архиепископия, а останалите райони в църковно отношение са подчинени изцяло на Константинополската патриаршия.

До края на управлението си Василий II (976-1025) не въвежда промени в данъчната система. След смъртта му започва налагането на паричните данъци, характерни за Византия. Това е посрещнато с неодобрение от българския народ, защото паричният обмен не е добре развит, както е в останалите предели на империята. Освен това византийските чиновници, макар да събират същите по вид данъци, произволно увеличават техния размер за българското население. Положението на българския народ се влошава допълнително както от нападенията на варварите в земите между Дунав и Стара планина, така и от опустошителните действия на минаващите през балканските земи участници в кръстоносните походи (1095/6; 1147).

В края на XII в., в Западна Европа, започва подготовката на нов, Трети кръстоносен поход с участието на Фридрих I Барбароса, Ричард III Лъвското сърце и Филип II Август. Най-нетърпеливите от участниците се отправят към Балканите през 1183 г.: това са норманите на Филип II.

Преди идването на кръстоносците положението във Византия е нестабилно. При управлението на последния представител от династията на Комнините - Андрорик I (1183-1185) започва силен военен натиск върху империята.

През 1183 г. от северозапад нахлуват маджарите в съюз със сръбския жупан Стефан Неман, който отказва да се признае за васал на византийския император. Те нападат Ниш, а в последствие достигат до Средец. Две години по-късно (1185 г.) норманите, под командването на Вилхелм, дебаркират в Драч и успяват да превземат Солун, който е жестоко разграбен, а голяма част от населението му е избито. След разорението на Солун, норманите се насочват към Константинопол. Това принуждава императорът да изпрати срещу тях опитния военачалник Алексий Врана, който успява да неутрализира норманската заплаха.

Междувременно след близо 100-годишно управление, в резултат на дворцов преврат, династията на Комнините (1081-1185) е сменена от тази на Ангелите. Новият император Исак II Ангел (1185-1195), силно подвластен на поземлената аристокрация, си присвоява победата над норманите, с което спечелва недоверието на Алексий Врана. Отношенията с маджарите са скрепени чрез династически брак между Исак Ангел и малолетната дъщеря на маджарския крал Бела III - Маргарита. Във връзка със сватбените тържества е събран допълнителен натурален данък, засягащ скотовъдците. Според думите на Георги Акрополит, този данък облагал предимно пастирското население, живеещо главно по старопланинските склонове т.е. българи и власи. Това предизвиква широко народно недоволство, оглавено от търновските боляри - братята Теодор и Асен-Белгун.

Тези събития не са единствената причина, поради която Византия отслабва позициите си в тема Паристрион. Много преди нашествието на норманите през 1185 империята загубва контрол над обширната област между Дунав и Стара планина. Това се дължи не само на феодалния процес, довел до формирането на местна българо-куманска аристокрация, но и на невъзможността Византия да осигури на населението военна защита. То е принудено да се предпазва само от връхлитащите от североизток варвари, което от своя страна, довежда до утвърждаване на военните качества у българите. Посочените обстоятелства обясняват факта, че в края на XII в. центърът на съпротивата се премества от Македония в Мизия.

Търновските боляри следят настроенията на сънародниците си в Мизия и военните неуспехи на Византия. Предпоставка за започване на военни действия срещу империята са набезите на нормани и маджари, а поводът - допълнителния натурален данък.

Възползвайки се от засилилите се антивизантийски настроения сред българското население и нестабилното положение на империята, в края на лятото на 1185 г. Теодор и Асен се срещат с Исак Ангел. Асеневци се обръщат с молба да бъдат зачислени в редовете на византийската аристокрация, като им бъде предоставено "едно малодоходно място" в старопланинската област в прония. След грубия отказ на императора, те напускат лагера, заплашвайки с въстание. По този повод Никита Хониат пише, че българите станали дръзки поради "непристъпността на планините" и "многобройните си крепости, издигнати на отвесни и отсечени скали".

При завръщането си в Търново, Асеневци оглавяват въстание, вероятно през ноември 1185 г. То е обявено при освещаването на новопостроената църква "Св.Димитър". При всеобщо въодушевление по-големият от братята - Теодор е обявен за български цар под името Петър II, в чест на първия официално признат цар - Петър I (927 г.) и като символ на възобновяване на Българската държава и нейните традиции.

Наскоро след обявяването си, въстанието обхваща цяла Север на България, с изключение на някои черноморски крепости, измежду които Варна. Между освободените градове е Велики Преслав, който макар и не особено важен от стратегическа гледна точка, е символ на приемственост с Българската държава от Ранното средновековие.

Византия не успява да предприеме действия срещу въстаниците поради заетостта си с отцепника Исак Комнин в Кипър. Едва когато военните действия се прехвърлят южно от Стара планина и водят до превземането на редица селища в северните части на Тракия, Исак Ангел изпраща срещу Асеневци войска оглавявана от севастократор Йоан. Скоро обаче той е сменен, тъй като е заподозрян в подготвянето на заговор. Походът на новия военачалник - кесаря Йоан Кантакузин, също търпи неуспех. Отрядите на Асеневци нападат изненадващо византийските войски от южните старопланински склонове. В нощно сражение те им нанасят съкрушително поражение. Поредният неуспех принуждава императора да изпрати срещу българите най-добрия си военачалник - победителя на норманите - Алексий Врана. Той , вместо да тръгне срещу въстаниците, се провъзгласява за император и се насочва към Константинопол, за да свали от трона Исак Ангел. Това води до избухването на двумесечна междуособна война, по време на която българите укрепват позициите си в отвоюваните територии и продължават настъпателните си действия в Тракия, като последователно нападат околностите на Агатопол (дн.Ахтопол) и равнината между Ст.Загора и Пловдив.

В началото на лятото на 1186 г. Исак Ангел успява да потуши бунта на Алексий Врана и поел лично командването на войските си се насочва срещу въстаниците. Възползвайки се от падналата гъста мъгла, той преминава безпрепятствено старопланинските проходи и напада изненадващо Асеневци, които се изтеглят отвъд Дунав.

Опиянен от бързата победа, Исак Ангел опожарява нивите в Мизия и се оттегля без да остави гарнизони, като счита бунта на Асеневци за потушен. Към края на същата 1186 година, Асен и Петър се завръщат, съюзени със силна конница, привлечена от обещанията за плячка и богатства. Българо-куманските войски се разделят на два отряда. Единият, начело с болярина Добромир Хриз е изпратен в Македония, където да разбунтува местното население. През 1188 г., той се обявява за независим владетел в тези земи, с което е поставено началото на отцепническите действия на феодалните владетели. Другият отряд, предвождан от Асеневци извършва редица набези в областта на Айтос, Анхиало и Стара Загора.

Разтревожен от подновените действия на българите, Исак Ангел полага големи усилия да отбие нападенията в Тракия. През октомври 1186 г. се води голяма битка в околностите на крепостта Лардея (близо до Карнобат), в която византийците постигат известен успех. Това окуражава императорът да премине в настъпление, чиято главна цел е превземането на Търновската крепост. Оглавил голяма войска, той се насочва по пътя от Боруй през Пловдив към Средец, където се налага да разквартирува армията си поради настъпването на зимата.

През пролетта на 1187 г. Исак II Ангел преминава през проходите на Етрополския Балкан, навлиза в Северна България и обсажда важната крепост Ловеч, която брани подстъпите към Търново. След тримесечна безуспешна обсада императорът започва преговори с въстаниците. Сключен е договор, който според някои историци е примирие, а според други - Ловешкият мир е юридическо начало на Втората българска държава, утвърждаващо независимостта й. Като гарант за мира в Константинопол е изпратен най-малкия от братята Асеневци-Иваница (Калоян), а Асен и Петър управляват в двувластие в периода 1188-1190.

Успехът на въстанието от 1185 г. се дължи на масовия му характер. Макар и организирано и ръководено от боляри-феодали, недоволни от византийската политика, неговият успех се дължи главно на народа от земите между Дунав и Стара планина, който е движещата му сила. Широката подкрепа на народа позволява на Асеневци да организират значителна войска, за която не без значение бил съюзът с куманската конница. Опитни във военното дело и в подготовката на въоръжени отряди, те проявяват ловкост и съобразителност в своите действия и съумяват да използват добре слабостите на врага. Политическото разкъсване и намалените финансови и военни възможности на Византия в края на XII в. също са причина за успеха на въстанието. Асеневци били изправени пред една разпокъсана държава, разяждана от вътрешни борби, чиито сили вече не достигали за борба с многобройните й врагове. Сведения за въстанието на Асен и Петър дават Никита Хониат, Георги Акрополит и Георги Пахимер.

С подписването на Ловешкия договор монахът Василий е избран за архиепископ на възстановената Българска държава. Той от своя страна коронясва Асен за цар на българите. Така се установява двувластие, като реалната власт е в ръцете на Асен (1190-1196), а Петър запазва царската си титла, но управлява само собствените си владения около гр. Преслав, по-късно наречени Петрова хора (земя) или Малка Скития. Основни цели на Асеневци са обединението на българските земи от Мизия, Тракия и Македония и признанието на царските им титли, тъй като самопровъзгласяването им няма юридическа стойност без признанието на някоя външна сила. Удобен случай за потвърждаването на царските им титли се представя през 1189 г.

През есента на 1188 г., в Нюрнберг, между представители на германския и византийския император е подписан договор, който предвижда безпрепятствено преминаване на кръстоносците от Третия кръстоносен поход през балканските земи и обезпечаването им с храни, подслон и фураж до влизането им в Мала Азия.

Въпреки предварително уговорените условия , навлизането на кръстоносците е съпроводено от безчинства и грабежи, които срещат упорития отпор на местното българско население. Това довежда до охлаждане на отношенията между Византия и кръстоносците, от което се възползват Асен и Петър. Когато Фридрих Барбароса достига Ниш през 1189 г., сръбския жупан Стефан Неман и Асеневци изпращат пратеници, които да му предложат военна помощ срещу Византия, като в замяна той признае царските им титли. Германският император отказва, тъй като балканските владетели изглеждат като бунтовници срещу властта на законния им господар, а и преценява, че няма интерес от евентуален конфликт с Византия. Ето защо през март 1190 г. отношенията с Исак Ангел са изгладени и той осигурява кораби, които прехвърлят кръстоносците на малоазийския бряг.

След изтеглянето на войските на Фридрих Барбароса, византийският император предприема наказателен поход срещу българите. С голяма войска той преминава Източна Стара планина и през пролетта на 1190 г. се насочва към Търново, с надеждата да порази ядрото на своите противници. Според Никита Хониат, той намерил тамошните укрепления и градчета много по-добре защитени отколкото през 1186 г. Въпреки това Исак Ангел предприема обсада на града, която е вдигната след като мним дезертьор разпространява мълвата, че от север идват кумани в помощ на Търново. При изтеглянето си към Тракия византийските войски попадат на предварително подготвена засада в Тревненския проход. Там те претърпяват съкрушително поражение и императорът едва успява да се спаси.

След тази победа Асеневци разгръщат бойните действия на широк фронт, обхващащ района между долината на р. Струма и Странджа. Те успяват да освободят градовете Варна и Анхиало. През 1191 г. организират набези в областта на Пловдив, подкрепени от кумански отряди, но срещат упоритата съпротива на специално изпратения от Константинопол военачалник. През 1193 г. Средец отново става българско владение. На следващата година при Аркадиопол (дн. Люлебургаз) голяма византийска войска, под командването на Алексий Гид и Василий Ватаци, претърпява тежко поражение.

Разтревожен от военните си неуспехи, Исак Ангел започва подготовката на контраудар, като за целта влиза в преговори с маджарите. Той не успява да завърши начинанието си, тъй като става жертва на преврат, извършен от собствения му брат, който се възкачва на престола под името Алексий III Ангел. Той прави неуспешни опити да прекрати войната с Асеневци, с цел да закрепи положението си. През лятото на 1195 г. българска армия, командвана от Асен навлиза дълбоко по долината на Р.Струма и разбива един византийски отряд в околностите на Сяр. Това води до освобождаването на редица селища в областта, измежду които Струмица и Мелник. Същата година (1195) във воина с маджарите, които очевидно действали в съюз с Византия, българите освобождават и присъединяват към териториите си областите около Видин, Белград и Браничево.

Междувременно, докато Асеневци постигат военни успехи, в страната назрява недоволство на болярската аристокрация от провежданата политика на централизация. През 1196 г. по време на поход във Византия, цар Асен става жертва на дворцов преврат, оглавен от роднината му - болярина Иванко, който завзема престола. Той не успява да се задържи на власт, поради енергичната намеса на Петър. Иванко намира убежище във Византия, където е награден с Пловдивската област, но по-късно се обявява за самостоятелен владетел. Само една година след заемането на престола (1197 г.) Петър също става жертва на заговор, подготвен от недоволни боляри.

Делото на първите Асеневци е продължено от най-малкия им брат - Иваница, известен в българската история като Калоян (1197-1207). Това прозвище той получил като заложник във Византия, където бил наричан добрия, мъдрия Йоан. Основна цел на управлението му става възобновяване могъществото на Българската държава в старите й граници, както и издигане на международния й авторитет.

В началото на управлението си Калоян се въздържа от конфликти с Византия, от една страна поради отцепническите прояви на българските боляри, които дестабилизират вътрешнополитическата обстановка в България, а от друга - поради стремежа си да привлече на своя страна отделилите се от империята феодали. Един от тях е Иванко, който възползвайки се от нестабилната обстановка на Византия и недоволството на местното население отцепва подопечната му Пловдивска област и присъединява към нея обширни територии от Родопската област, Източна Македония и от средното течение на р.Арда до устието на р. Места. По същото време от константинополската власт се отделя и Добромир Хриз. Той завзема Средна и Северна Македония и се установява като самостоятелен владетел в силната крепост Просек, разположена на р. Вардар. Цар Калоян се възползва умело от обстоятелствата и организира силна антивизантийска коалиция, в която влизат Иванко, Добромир Хриз и отцепилия се византийски управител на Родопската област (с център Смолян) Йоан Спиридонаки.

Първите сражения са между византийците и войските на Иванко, който първоначално има успех и нанася голямо поражение на императорската армия през 1198 г. при крепостта Баткун (в Северните Родопи). Накрая, обаче, е пленен с измама, а през 1200 г. крепостите му в Родопската област са присъединени към Византия. Калоян не се обезкуражава от неговия неуспех и продължава военните действия в Тракия. В съюз със силни кумански отряди, той завзема важната крепост Констанция (дн. Костенец), а през 1201 г. след тридневен щурм на Великден отново присъединява Варна, като с това ликвидира последния опорен пункт на Византия в Северна България.

По същото време започва подготовката на IV Кръстоносен поход (1202 г.). Френски, фламандски и германски рицари се събират във Венеция, от където с флот да бъдат прехвърлени в Йерусалим. Те обаче нападат и разграбват адриатическия гр. Зара. Рицарите обещават подкрепа на законния византийски престолонаследник Алексий Ангел, който бил хвърлен в тъмница заедно с баща си Исак II Ангел. Действията на кръстоносците допълнително дестабилизират империята.

При това положение, в началото на 1202 г. е сключен мирен договор между Калоян и Алексий III, който признава териториалните придобивки на българите след 1195 г. Цяла Северна България заедно с черноморските градове е напълно освободена, а областите на Видин, Белград и Браничево, както и Македонските владения на Хриз са присъединени към България. Така в началото на XIII в. тя придобива границите си отпреди византийската експанзия. Наскоро след уреждането на отношенията с империята, България е въвлечена във война с маджарите. В съюз със сърбите тогавашния им крал Емерих нахлува на югоизток и окупира областите около Белград, Браничево и Ниш, като обявява Калоян за незаконен владетел. Още на следващата година (1203) българо-кумански отряди отблъскват маджарите от окупираните територии.

Калоян се оказва не само опитен пълководец, но и ловък дипломат. Преди започването на войната с маджарите, той повежда преговори с Римската църква и изразява желание да признае върховенството й, като в замяна папата потвърди царската му титла. Инициативата за тези преговори идва от страна на папа Инокентий III, който се стреми да установи влиянието си на Балканския полуостров. Той изпраща писмо до Калоян с предложение да се присъедини към католическата църква. Първоначално българският владетел се отнася със скептицизъм към него, но по-късно осъзнава, че признанието на Римската църква, която след отслабването на Византия става единствената авторитетна инстанция. е важно за териториалното и политическо укрепване на България. Съюзът с Рим би създал на Калоян съюзник срещу Византия и опора срещу маджарите. Подписването на уния с Рим има политическо значение и се налага от нуждите на момента.

През 1204 г. войски от кръстоносци обсаждат Константинопол. Тогава, според един от историографите на похода - Робер дьо Клари, Калоян предложил военна помощ от 100000-на армия, като в замяна искал признание на царската му титла. Латинските барони отхвърлят предложението, независимо, че по това време българският владетел провежда усилени преговори с папата. На 13.IV.1204 г. Константинопол е превзет, а Византия - разпокъсана. В столицата и близката околност е създадена Латинската империя на Балдуин I Фландърски. По Беломорието възниква Солунското кралство на Бонифаций Монфератски, който се обявява за васал на латинския император. В Мала Азия още, от времето на III Кръстоносен поход, е създадено Йерусалимско кралство на Жан дьо Бриен. Също в Мала Азия, но по-късно, възниква Никейска държава на Теодор I Ласкарис, с център гр. Никея. При настъпилите промени, Армения и Грузия се освобождават от византийско владичество и образуват Трапезундска държава под властта на царица Тамара. В Епир се оттеглят Комнините и обособяват Епирско деспотство, оглавявано от Михаил Комнин.

В периода 1202-1204 г. Калоян и Инокентий III си разменят значителна по обем кореспонденция, която е от важно юридическо значение. Едва на 25.Х.1204 г. в Търново пристига кардинал Лъв, който на 8.XI. връчва на Калоян корона, скиптър и знаме, като го признава за самостоятелен владетел. От страна на папата това означава признаване на кралска титла, но българите го приемат като възобновяване на царската титла. Търновският архиепископ Василий е провъзгласен за "примас" на българската църква, което се възприема в столицата като патриаршески сан. С подписването на унията България формално преминава в лоното на католицизма, но практически запазва православното си вероизповедание. Тази дипломатическа победа на българския владетел е равностойна по значение на извоюваното някога от княз Борис признание на Българската църква.

При новосъздадената обстановка, Калоян счита за благоразумно да установи добросъседски отношения с латинците и изпраща писмо до Балдуин Фландърски с предложение за мир. Императорът го отхвърля и дори предявява неоснователни териториални претенции към България, под предлог, че земите й принадлежали на бившата Византийска империя.

При това развитие на събитията, естествен съюзник на Калоян стават самите византийци, които подемат борба срещу латинската окупация. През 1205 г. е подписан българо-византийски съюз за съвместни действия срещу империята на Балдуин Фландърски.

През пролетта на 1205 г. избухва византийски бунт с център Димотика. Въстават редица градове в Тракия, измежду които и Одрин. В съгласие с договора, Калоян идва на помощ на въстаниците, а за потушаването на бунта пристига самият латински император, съпровождан от венецианския дож Енрико Дандоло и от граф Луи дьо Блоа. На 14.IV.1205 г., под стените на Одрин се води кръвопролитно сражение, в което Калоян, използвайки стари военни хитрости, увлича тежковъоръжените кръстоносни войски в блатиста местност и с помощта на кумански наемници им нанася тежко поражение. В боя пада убит граф дьо Блоа, а император Балдуин е пленен и по-късно умира в Търново.

След битката при Одрин Калоян завзема Сяр и безрезултатно обсажда Солун. След това българските войски навлизат дълбоко в Македония и освобождават редица градове като Вер, Мъглен, Скопие и др. По това време византийските аристократи се отмятат от съюза си с Калоян, защото не желаят да преминат под негова власт. В отговор на измяната Калоян превзема Пловдив с помощта на богомили и павликяни и извършва нечувани жестокости спрямо изменниците. Това му спечелва прозвището Скило-Иоан (Кучето Йоан), но той предпочита да се нарича Ромеоубиец. Българският цар завзема силната крепост Димотика, като нарежда да отбият водите на р.Марица, за да се прекъсне водоснабдяването на града и жителите му се предадат сами.

Новият латински император Анри (1206-1216) в отговор на Калояновите набези, нахлува през лятото на 1206 г. по долината на р.Арда и напада последователно крепостите Крън (близо до дн. Асеновград), Верея (дн. Стара Загора) и Айтос.

През 1207 г., България сключва договор с Никейската империя за съвместна атака срещу Константинопол. В изпълнение на поетото задължение български войски навлизат в Южна Тракия и обсаждат Одрин, а кумански отряд достига до латинската столица. След продължителен престой пред стените на града, Калоян снема обсадата, тъй като научава, че през есента на 1206 г. Бонифаций е убит от български отряд в Родопите, а земите му, с изключение на столицата - Солун, са присъединени към България.

През октомври 1207 г. Калоян предприема обсада на Солун. Подобно на братята си, обаче, става жертва на дворцова интрига. Увлечен в борбата срещу външните врагове на България, той не успява напълно да ликвидира болярската опозиция. В основата на заговора стои царевият племенник Борил.

Борил (1207-1218) организира гонения срещу привържениците на Асеневци, като законните наследници на трона - Асен и Александър (синове на Асен I) са отведени от верни боляри първоначално пои куманите, а по-късно в Галичкото руско княжество. Двама племенници на Калоян - Алексий Слав и севастократор Стрез се обособяват като независими владетели. Първият - заема Пиринска и Родопска област с център Цепина, а другият образува самостоятелно княжество в Средна Македония, със столица Просек.

През 10-годишното си управление с енергичната си и далновидна дейност, с качествата си на пълководец и дипломат Калоян не само продължава делото на Асеневци за освобождаване на българския народ и българските земи, но и успява да наложи централизираната монархия над сепаратизма на отделни боляри и да постигне трайно държавно обединение. Цар Калоян успява да наложи България като първостепенна военнополитическа сила в Европейския югоизток и да извоюва международното й признание както в Източна, така и в Западна Европа. Обвързването на държавата и църквата с папския Рим при крайно усложнена обстановка на Балканите и очевидния възход на папската институция, показва търсенията на цар Калоян за достойно място на България в историята на европейския континент.