БОРБАТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ

ВИЗАНТИЯ (ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА X –

СРЕДАТА НА XII ВЕК)

В края на X век на Балканския полуостров настъпват промени. Византия преодолява вътрешнополитическата си криза, както и арабската заплаха и постепенно се стабилизира. Това и дава възможност да засили своя дипломатически и политически натиск срещу северната си съседка – България. Наследникът на Симеон – Петър (927-968) се жени за внучката на Роман Лакапин – Мария. Сключеният династически брак има за цел уреждането на взаимоотношенията и мира между двете страни. По силата на сключения договор (927г.) българите се отказват от завоюваните след 912г. територии. Границата между България и Византия се установява според договора от 904г.: на юг от Странджа планина, около Воден (дн. Едеса, Гърция) и цяла Албания с изключение на Драчката област, и на юг достига на 20 км. северно от Солун. Византийците се задължават да изплащат ежегоден данък на България и признават титлата цар на българския владетел и самостоятелна българска църква, начело с патриарх. С договора от 927г. се издига авторитета на Петър.

Царят си поставя за цел да води мирни отношения с Византия. В стремежа си да прилича на Омуртаг (814-831), Петър подписва 30 годишен мирен договор. Царица Мария, обаче, умира твърде рано. Вторият брак на Петър дава повод на Империята да се отметне от сключения договор. Синовете на Петър – Борис и Роман са изпратени в Цариград, като заложници за мира между България и Византия.

Благоприятни за политиката на Византия се оказват и вътрешните противоречия, възникнали в двореца по вина на братята на Петър – Боян и Иван. Те предизвикват бунтове и размирици в Югозападните краища и разклащат устоите на българската държава.

През 969г. Петър умира, а на престола се възкачва неговия първороден син Борис II (969-971).

С новия цар Византия сключва договор, по силата на който се задължава да му оказва помощ във войната срещу русите, които още от времето на Петър извършват нападения над северните български земи. Едновременно с това византийската дипломация, с щедри подаръци и обещания, скланя руския княз Светослав да нападне отново България. Така се стига до сключването на договор между киевския княз Светослав и новия византийски император Йоан Цимисхи (969-976г.). През 969г. русите нападат българските земи на североизток. Те успяват да завладеят 80 крепости в Добруджа и голяма част в Мизия. Превзет е и силно укрепения, с важно стратегическо значение, град Дръстър.

Спасителният път за България, според Борис II, е молба за помощ от Византия, но мнозинството от боилите е за съюз с русите, насочен срещу византийците. След сключването на такъв съюз, през 970г., български и руски войски, под предводителството на Светослав, нахлуват в Северна и Източна Тракия, достигайки чак до Одрин. Съюзническите войски, обаче, са разбити от византийците и принудени да се оттеглят на север от Стара планина. Междувременно Йоан Цимисхи подкупва печенегите, които нападат столицата на киевска Русия. Научавайки, че столицата му е в опасност, Светослав се връща за да я защити от чуждите нашественици. Тогава византийците започват да настъпват в българските земи и достигат до столицата Велики Преслав – април 971г. На 5 април същата година успяват да превземат града, храбро отбраняван от българи и малък отряд руси. Йоан Цимисхи пленява Борис II и брат му Роман. Двамата са откарани в Цариград като пленници, а град Преслав е преименуван на името на името на византийския император Йоанопопол. Верен на сключения съюз с българите, след освобождаването на столицата си, Светослав тръгва отново към България, но по пътя, в земите на днешна Румъния, е убит от засада.

Останали без цар и без военна подкрепа българите са сериозно разколебани. В 971г. цяла Източна Тракия (до завоя на река Тунджа) Северна България, до поречието на река Янтра, падат под византийска власт.

Земите на запад от тази линия (те са повече от 2/3 от българската територия) остават свободни. В т.нар. “трети дял” от българското царство, с център Охрид, властва комит Никола и комитопулите (неговите синове) си поставят за цел укрепването на останалите свободни земи и възстановяването на България, като освободят частта, намираща се под византийска власт. След неговата смърт управлението на западните българските земи остава в ръцете на четиримата му сина: комитопулите Арон, Самуил, Давид и Мойсей. Последните двама не вземат участие в политическия живот, защото загиват по време на битки през 976г. Арон е заподозрян в заговорничество с византийците и в опит да заграби властта. По заповед на Самуил той е убит заедно с цялото му семейство. Остава единствено жив неговия син Иван Владислав, за който се застъпва Самуиловия наследник Гаврил Радомир. Самуил става едноличен управител на западните български земи. Целта му е възстановяването целостта на България.

По същото време, като използват размириците във Византия, цар Борис II и брат му Роман бягат от пленничеството си в Цариград. Преоблечени като пастири те се отправят към България. На границата Борис II е убит по погрешка от българската страна, а Роман успява да се добере до Охрид, където е провъзгласен за български цар (976-991). Роман носи короната на българския цар, но реално управлява Самуил.

За кратко време българските войски постигат значителни успехи във възобновените военни действия. Новият византийски император, Василий II, потегля на поход срещу Средец. На 17 август 986г. в прохода Траянови врата се срещат българските войски, водени от Самуил, с византийска войска. Голямото сражение е и първото поражение на византийския император. Пленени са не само най-близките му саратници, но и шатрата и хазната му. В резултат на победата Василий II е принуден да отстъпи завладените от Йоан Цимисхи източни български земи. Българската държава се възстановява в истинските й граници.

През лятото на 986г. Самуил продължава своя поход в Епир, дори превзема град Лариса. Прави опити и за ново териториално разширение за сметка на Византия. Няколко години след тази битка той започва настъпление срещу земите Солун, Тракия и Македония. През 989г. падат важните крепости Верея и Сервия. Българските успехи на юг принуждават Василий II да усили солунската войска и да назначи за неин управител Григорий Таронит. Целта му е да възпре българското нашествие. През 991г., при един от поредните походи на Василий II, цар Роман е пленен и отведен в Цариград, където по-късно умира. Самуил е провъзгласен за български цар и управлява до 1014г. През 995г. Самуил превзема крепостта Драч, като укрепва позициите на държавата си на Адриатическо море. На следващата година се насочва към Солун, пред чиито стени разбива Григорий Таронит. Българите подлагат на опустошение Тесалия, Беотия, Атика и през Коринсткия провлак достигат Пелопонес.

За възпиране на българската експанзия, която заплашва балканските владения на Империята, са взети сериозни мерки. Известния пълководец Никифор е назначен за управител на целия запад на Византия (Балканския полуостров). С дадената му голяма войска се отправя към Солун, за да продължи борбата срещу българите. Той посреща оттеглящата се от победоносен поход войска близо до Термопилите, край бреговете на р.Сперхей (есента на 996г.) и напада внезапно разположените на стан българи. Самуил, неговия син и племенник (Иван Владислав) успяват да се спасят с бягство. Това е първото Самуилово поражение във войните, водени срещу Византия.

Необходимостта да продължат борбата с арабите в Сирия принуждава византийците да сключат временно примирие с България. Затишието е използвано от Самуил, който нанася удар срещу разпокъсаните сръбски племена. Походът му в сръбските земи 997-998г. води до завладяване на голяма част от адриатическото крайбрежие и на сръбските княжества Босна и Рашка. По същото време се водят военни действия срещу маджарите за освобождаването на Сремската област. Конфликтът завършва със сключване на мирен договор между двете страни, скрепен с династичен брак. Българският престолонаследник Гаврил Радомир се жени за една от дъщерите на маджарския крал.

След като постига значителни успехи срещу арабите, император Василий II съсредоточава цялата си армия на Балканския полуостров. Целта му е да ликвидира окончателно българската държава. През пролетта на 1001г. той предприема поход срещу Филипопол и Средец. По същото време друга византийска войска се насочва към североизточна България и завладява Велики Преслав, Преславец, Плиска и Дръстър.

Самият император насочва своите усилия към завладяването на южните български покрайнини. Превзети са Верея, Колидрон и Севервия, отбранявани от воеводите Добромир, Димитър Тихон, Никулица. След това е възобновена византийската управа над Тесалия и е обсадена крепостта Воден, упорито съпротивяваща се под предводителството на Драгшан.

С цел да откъсне напълно Източна България от нейния политически център, през лятото на 1002г. Василий II се насочва към стратегически важната крепост Бдин (дн.Видин), която подлага на продължителна обсада дори и с помощта на византийската флота, прочута с използването на “гръцкия огън”.

Самуил отговаря с нападането на Източна Тракия, достигайки до Одрин. Византийците не се поддават на тактическата уловка и след осем месечна обсада, благодарение на предателството на местния епископ, превземат Бдин. След това се спускат на юг по р.Морава и в околностите на Скопие разгромяват стануващата тук българска войска начело със Самуил (пролетта на 1003г.). Опитът им да превземат отбранявания от воеводата Кракра гр. Перник не дава резултат.

В такава обстановка в българския царски двор настъпва разкол. Самуил, престолонаследникът Гаврил Радомир и група боляри отстояват решението да се воюва срещу Византия за независимостта на държавата, а патриархът и група боляри около царицата-византийка оформят постепенно провизантийско крило. Загубата на Адриатическата твърдина Драч и поражението на Самуиловата войска в битката при Крета (1009г.) са тежки удари срещу българската военна мощ.

През 1009-1013г. Василий II е ангажиран със защитата на византийските владения в Южна Италия и едновременно прекратява военните действия срещу България. Това дава възможност на българите да изградят множество укрепителни съоръжения, които да възпрат новите настъпления към вътрешността на страната. В края на 1014г. Императорът отново потегля с голяма войска на поход. На 29 юли 1014г., съсредоточената в клисурата край село Ключ българска войска е нападната в гръб от обходилия Беласица византийски отряд. Цар Самуил и Гаврил Радомир едва успяват да избягат от обкръжението. Пленена е 15-хилядна българска армия. По заповед на Василий II на пленниците са избодени очите, като на всеки сто души е оставен един с по едно око, за да ги води. Ослепените войници са изпратени при Самуил. При вида на трагичното шествие той получава сърдечен удар и след два дни – на 6 октомври същата година умира. На 15 октомври 1014г. За български цар е коронясан неговия син – Гаврил Радомир – (1014-1015г.). Пръв негов помощник и съветник става кавхан Дометиан.

След тези събития Василий II незабавно предприема нова офанзива срещу България. Византийците нападат Битоля, превземат Прилеп, Щит, Острово и Воден. В същото време тяхната дипломация успява да задълбочи разкола в редовете на българската аристокрация.

Иван Владислав заема българския престол (1015-1018г.). Със специално пратеничество новият цар заявява пред византийския император своята готовност за подчинение. През късната есен на 1015 г. Василий II завзема столицата Охрид, но непревзето остава укреплението, където се намират царските дворци. Византийският ариергард, оставен да пази проходите между Битоля и Охрид, е унищожен от българския воевода Ивац. Това принуждава императора незабавно да се оттегли от България. В същото време Иван Владислав предприема възстановителни работи на много български крепости.

През пролетта на 1017г. Василий II, след като наема и руски дружини, отново навлиза в българските територии. За да се противопостави на нашествениците, воеводата Кракра започва преговори за съюз с печенегите, осуетени от византийската дипломация. В битката при Сетина (есента на 1017г.) Василий II нанася поражение на войската, предвождана лично от Иван Владислав. Вместо да воюва за прогонването на византийските нашественици, българския цар, през месец февруари 1018г., обсажда адриатическата крепост Драч и пред нейните стени е убит.

След неговата смърт ясно се разграничават и противопоставят двете български аристократични групировки. Начело на първата, която е съгласна на пълна и незабавна капитулация пред Византия, стоят съпругата на Иван Владислав – царица Мария, патриарх Давид и ичиргубоилът Богдан. Групировката, която се обявява за водене на борбата докрай, е възглавена от престолонаследникът Прусиан и воеводите Ивац и Никулица.Представителите на първата групировка възпрепятстват Прусиан да заеме законно полагащия му се български престол.

През март 1018г. император Василий II, предприема своя последен поход за завладяването на България. В Сяр доброволно се предават Кракра Пернишки, управителите на 35 крепости и воеводата на крепостта Струмица. Пред самата Струмица патриархът и ичиргу-боилът му връчват писмо от царицата, с което тя предава българското царство на византийския император. В Охрид Василий II е посрещнат тържествено от царицата и болярите, които доброволно му предават царските дворци и намиращите се в тях съкровища.

Престолонаследникът Прусиан заедно с двамата си братя Алусиан и Арон се оттегля в планината Томор (в Албания), за да продължи борбата срещу завоевателите. По-късно той се поддава на императорските увещания и се предава. Предължава да се съпротивлява воеводата Ивац, но по време на преговори с византийски пратеник, е ослепен. Принуден е да се предаде и воеводата Никулица. Последният защитник на българската независимост е управителя на крепостта Срем-Сермон, убит в първите месеци на 1019г.

Окончателното завладяване на България от Византия е край на нейната държавна независимост. В нея византийците налагат своята военноадминистративна система, постепенно изземват от българското духовенство върховното управление на българската църква, изменят данъчната система. Систематично и по различни начини са унищожавани представителите на българската аристокрация, или са приобщавани към византийския патрициат. Обикновеният народ страда най-силно от новите, непоносими за него данъци.

Българските земи се превръщат в периферни на Империята. В тях византийците налагат своята военноадминистративна организация – теми. Земите между Дунав и Стара планина са включени в темата Паристрион (Подунавие) с първоначален център Велики Преслав, а след това – Дръстър. Югозападните български предели (дн. Македония) са включени в тема България, с първоначален център Скопие по-късно Средец. Северозападните подунавски области (Белградската, Браничевска и Сремска) са обособени като самостоятелна единица, наречена Тема на придунавските градове, със средище Срем. Земите на север от Дунавската делта образуват тема Западно междуречие. Териториите на юг от Стара планина са включени във вече съществуващите византийски теми Македония, Тракия, Стримон, Солун и др. Българското черноморие и Родопската са обособени в последствие като отделни темни единици с различни наименования.

Българската книжовност и паметниците на материалната култура са подложени на унищожение. Самостоятелната българска патриаршия е понижена в автокефална Охридска архиепископия, чието управление минава в ръцете на византийското духовенство. То заема висшите и дори някои от нисшите църковни длъжности. Богослужението започва да се извършва на гръцки език. Това крие реална опасност от асимилация.

Положението на българския народ се утежнява и от икономическите нововъведения. Промяната на основните натурални данъци в стоково парични е страшна за българите, защото византийското стопанство е по-напреднало в посока на стоково-паричното стопанство. В България то има предимно натурално-разменен характер. Във Византия са разпространени паричните плащания, а българите не разполагат с пари. С налагането на византийската данъчна система се въвеждат два нови данъка: синон и прония.

Синонът е данък, свързан с издръжката на войската, настанена в дадено селище. Населението е длъжно да издържа войниците. Разквартируването на една военна част може да разори напълно селяните, защото тя изземва дрехите и храната им. Пронията в някаква степен дава възможност на българските бивши боляри да се домогнат до византийската аристокрация, като станат пронияри – служители във византийската конница. За това те не получават пари, но получават правото да събират данъците в дадена област. Най-често това са бившите им родови имения.

Към бедите, причинявани от византийската власт се прибавят и чуждите нашествия в българските земи. През XI век Източна България е опустошавана непрекъснато от печенеги, узи, кумани, а Югозападна от норманите. През нейните земи преминават и участниците в I-вия и II-рия кръстоносни походи – 1096г. и 1147г. През 1095-97г. в град Клермон френския папа Урбан II поставя началото на кръстоносните походи за освобождението на Ерусалим. Кръстоносците нападат и опустошават българските селища, които се намират на линията Ниш – Белград – София – Пловдив – Цариград, за да се снабдят с храна. Византийската държава се оказва безсилна да организира защитата на българите срещу чуждите нашествия.

През 167 годишното византийско владичество българския народ изпитва товара на чуждата власт: загубва своята държавност, църковна независимост и достиженията на своята култура. В същото време не се постига покоряването и асимилирането му. Доказателство за това са многобройните бунтове и въстания против византийското владичество.