ПОЛИТИЧЕСКИ И ДУХОВЕН ПОДЕМ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК. БЪЛГАРИЯ ПРИ КНЯЗ БОРИС I – (852-889)

До управлението на Борис ( 852 – 889 ) България се превръща в една от най-големите и значими във военнополитическо отношение държави. Независимо от това, тя не е възприемана като равнопоставена от нейните могъщи съседи Франската империя (по-късно Немското кралство) и Византия. Причината за тяхната пренебрежителност е факта, че България е страна на “езичници и варвари”, а споменатите две държави са представители на християнския свят. За да се приобщи към семейството на християнските народи и тяхната култура, за да получи международно признание и авторитет, на Българската държава е необходимо да приеме християнството. Тази религия е нужна и за консолидиране на славяни и прабългари в една народност. Еднаквата религиозна принадлежност на различните народностни групи би допринесла и за утвърждаването на централизираното управление в средновековна България. Различните религии, съществуващи до този момент, водят до известни противоречия между славяни и прабългари.

С изкачването си на престола, хан Борис ( 852 – 889 ) осъзнава тази обстановка и определя насоките на своята вътрешна и външна политика за издигане на политическия авторитет на България. Вниманието му е насочено към двата християнски центъра – Рим и Константинопол, но той се колебае откъде да приеме новата вяра. Първоначално Борис се ориентира към възникналата около 830 година в Централна Европа славянска държава Великоморавия, която приема християнството от съседна католическа страна. В резултат на този акт, Великоморавия попада под силното влияние на Франската империя. За неговото неутрализиране тя прави опити за сближаване с друга славянска държава – България. Те са неуспешни, защото се изявяват хегемонистични претенции, относно първото място, което да заеме по-силната славянска държава. За да се противопостави на Великоморавия, българският владетел сключва договор с Немското Кралство – 852 година. Неговите клаузи предвиждат приемането на християнството от българите по католически образец. Ориентирането на Борис към Западната църква, означава, че за Византия са преградени пътищата да търси разширяване на политическото си влияние в Българската държава чрез християнството.

След сключването на този договор, Византия започва опити за съюзяване с Великоморавия срещу България. Целта е да бъдат принудени българите да приемат новата вяра по Източноправославен образец. По силата на сключения съюз се предвижда Великоморавия да неутрализира влиянието на Немското Кралство. Там, през 862 г., като мисионери са изпратени Кирил и Методий, които да проповядват на славянски език християнската вяра.

В същото време Византийската Империя насочва своя дипломатически натиск срещу България. Използвайки неблагоприятните природни условия, те започват война със своите северни съседи. Изненадан от бързото развитие на събитията, Борис се принуждава да започне преговори с победителите, които завършват със сключването на “дълбокия” мир между българи и византийци.

Въпреки успешната война, Византия се съгласява на териториални отстъпки. Българският владетел присъединява отново към България областта Загоре. В замяна на това Император Михаил III поставя едно-единствено условие : българите да приемат християнството от Константинополската църква.Мирният договор от 863 г. става конкретната причина за приемането на новата вяра. Тя има последователи дори сред ханското семейство. Омуртаговият син Енровата е християнин, сестрата на Борис също приема тази вяра. В началото на 864 г. в Плиска пристигат византийски духовници, които покръстват хан Борис заедно с цялото му семейство и приближените му боляри. Сам византийският император става кръстник на българския владетел, като Борис приема християнското име Михаил. Езическата титла “хан” се заменя със славянската “княз”. Фактът, че Борис приема християнството тайно свидетелства, че той е решен на крайно непопулярна стъпка. Така преценяват действията му онези кръгове от българското общество, които остават верни на старите езически богове. Скоро те се обявяват открито срещу княза. Опозицията има привърженици както сред аристокрацията, така и сред народа. За българите Христос е чужд бог, богът на вечните противници – византийците – следователно натрапник в българските земи. Броженията постепенно се засилват и през 865 г. Борис се изправя пред бунт : всичките 10 комитата (области) се обявяват в защита на старите богове. Князът успява да разгроми бунтовниците със силата на войската. Избити са 52-мата ръководители – прабългарски боляри, а останалите участници остават ненаказани. По време на бунта е избита и една част от византийското духовенство. Вътрешните затруднения налагат извода, че пътят на християнството в българските земи ще бъде труден и небезпрепятстван, че езическите вярвания трябва да се преодоляват постепенно. Те показват и малко прибързаното покръстване, с оглед на евентуално недоволство. Въпреки това процесът на християнизация не спира и през периода 864 – 866 г. се налага в българските земи.

Последиците от приемането на новата религия могат да се разделят на вътрешнополитически и външнополитически. Към първите се отнася възможността на славяни и прабългари да се обединят и в религиозно отношение – да се представят пред еднакви нравствени норми ; титлата на владетеля, е княжеска и се признава от всичките християнски управници. Не трябва да се пренебрегва и създадената възможност за изграждане на единна българска култура, на основата на християнската религия. Външнополитическите последици водят до международното признание на България – държава на християнски народи. На нея се гледа като на равнопоставена и започва процеса на нейното приобщаване към културата на Средновековна Европа.

Опасността за България след покръстването е голяма, защото страната е залята от голям брой византийски духовници, които не се ръководят от християнския си дълг. По – скоро те представляват бъдещо византийско проникване в България. В самото начало покръстването се превръща в първостепенен политически проблем за българския владетел, който насочва своето внимание към решаване въпроса за организиране на българската църква. Княз Борис се обръща към Константинополския патриарх Фотий с молба да му разясни по какъв начин може да организира независима църква. Отговорът не закъснява, но Фотий премълчава решението на въпроса как да се организира българската църква. Прозира увереността му, че българската църква трябва да бъде подчинена на Константинополската Патрияршия, като си запазва всичките права за духовен подем и администратиране на новопокръстения народ. Това означава, че княз Борис трябва да се откаже от мечтата си за самостоятелна българска църква, начело с архиепископ българин.

За Борис съперничеството между Римската курия и Константинополската Патриаршия не представлява никаква тайна – независимо от демонстративните различия, всичко се свежда до стремежа им за вселенско господство. По това време между двете църкви съществува открит конфликт. През 863 г. съборът на римските епископи анатемосва Фотий и го обявява за низвергнат от патриаршеския престол. Византия предприема ответни действия, които имат за цел да преградят папското влияние в Югоизточна Европа. Отчитайки тези противоречия, княз Борис решава да постави българския църковен въпрос за разглеждане пред всеобщия съд на християнската църква. Целта му е да извоюва българската църковна независимост.

В края на 866 г. в Рим пристига българска делегация, изпратена от княза. Те засвидетелстват пред папата Борисовата преданост към римския престол. В същото време делегацията носи дълъг списък от въпроси, които князът отправя към папа Николай I. Те носят същия смисъл, както отправените към Константинополския патриарх Фотий.

Междувременно Борис изпраща друго пратеничество до Людовик Немски, като настоява да му бъдат изпратени епископи и свещеници. В този случай Борис действа съгласно със своето двойно подсигуряване, т.е. своевременно полага грижи за политическа закрила от Немското Кралство, тъй като Византия няма да остави без отговор дипломатическата му инициатива. Папа Николай I отговаря на въпросите на българския княз. Неговите 106 отговори на общо 115 въпроса, представляват пълна противоположност на отговорите на патриарх Фотий. В дипломатичен стил Николай I се старае да даде обстоен и конкретен отговор на всяко питане, с ясно съзнание, че българският владетел се нуждае преди всичко от ръководство за практическо действие.

Максимализмът на княз Борис, който иска собствен патриарх, противоречи изцяло на теорията за вселенското господство, към което стриктно се придържа римският престол. Така Николай I съзнателно не подхваща тази тема, а се старае да убеди българския владетел, че предаността му към Римската курия ще бъде възнаградена по достойнство. Дори подхвърля, че архиепископския сан, който някога ще получи българския първосвещеник е равен за него на патриаршеска титла. За уреждането на този въпрос, уверява папата, е необходимо време, което Николай I смята да използва за утвърждаване на своето влияние в българската държава.

Отговорите на папата са връчени на българските пратеници към средата на ноември 866 г. По обратния път пратеничеството се придружава от двама епископи и голям брой папски мисионери. След пристигането им в България те започват повторно покръстване на народа, но този път по католически образец. Това принуждава византийските мисионери да напуснат страната.

Безуспешното завръщане на византийските свещеници е посрещнато с гняв от патриарх Форий. В началото на 867 г. той изпраща енциклика до източните патриарси, в което обвинява Рим, че чрез измама и интриги е откъснал българите от чистите догми на непорочната християнска вяра. В края на септември същата година приключва работата си църковния събор, на който служителите на римската църква са охулени като “еретици” и “антихристи”, а папа Николай I е анатемосан. Така конфликтът между двете църкви стига критичната си точка. Той се дължи до голяма степен на умелите действия на княз Борис I, който успява да разпали дипломатическия двубой между Изтока и Запада.

Българският владетел продължава да търси пътища за разрешаването на българския църковен въпрос. Между папските нунции в България изпъква личността на епископ Формоза. През втората половина на 867 г. Борис изпраща в Рим ново пратеничество. От името на своя господар то настоява епископ Формоза да бъде ръкоположен за архиепископ на цяла България. Отказът на папа Николай I представлява голяма политическа грешка, която има съдбоносни последици за римското влияние в страната. Борис разбира, че папата преследва в България политика, коренно различна от неговите желания и ще продължи да отстранява всяка кандидатура, съдействаща на българите да се сдобият със самостоятелна църква.

Смъртта на папа Николай I ( средата на 867 г. ) не променя нещата, тъи като новият папа Адриан II е личен противник на Формоза. Той изпраща до Борис делегация, начело с двама епископи. Формоза е отзован. Заедно с него в Рим пристига нова българска делегация, която от името на българският владетел иска Адриан II да ръкоположи за български архиепископ дякон Мартин, препоръчан от Формоза. Папата отказва да удовлетвори това искане, а за България е изпратен специален папски представител. Тези действия показват намеренията на Рим да превърне българската църква в послушен изпълнител на папската воля. Борис връща папския пратеник, но това не променя плановете на Адриан II.

Действията на папата разсейват окончателно илюзиите на българския владетел. В същото време, от византийската столица пристигат настойчиви призиви за възстановяване на църковните отношения, т.е. Константинополската църква търси пътища за възстановяване на влиянието си в българската държава. Точно това предвижда още в самото начало дипломатическата инициатива на княз Борис. Новите предложения на Византия се свързват с възцаряването на император Василий ( 867 – 886 ) и с отстраняването на Фотий от патриаршеския престол. Новият византийски император поема инициатива за преодоляване на конфликта между Рим и Константинопол. В края на 868 г. във византийската столица се свиква Църковен Събор, който трябва да възстанови единството на църквата. На този Събор папските прелати празнуват своята победа и Фотий отново е анатемосан. За тях появата на българската делегация представлява пълна изненада. За това те на могат да се противопоставят на решението взето през 02.870 г. българската църква да получи разрешение да се обособи като самоуправляваща се ( автокефална ) архиепископия под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Начело е църковен глава със сан архиепископ, който трябва да бъде византиец.

За пръв път архиепископ е избран Йосиф I. Българската църква е на едно стъпало по – ниско спрямо Константинополската патриаршия, но на този етап това не е от съществено значение.

Напразни остават опитите на Адриан II, а в последствие и на Йоан VIII да върнат българите в лоното на Римската църква. Княз Борис действа с присъщата му последователност и нито за миг не се поддава на увещанията. Все пак той не прекратява отношенията си с папската курия, които са му необходими за политически натиск срещу Византия. В богослужението, ритуала и църковните обреди българската църква ползва изцяло византийската практика. Властта на светския владетел доминира над църквата. С приобщаването на България към християнството започва масово строителство на църкви и манастири, в които в последствие се развива значима просветна дейност и се създават множество книжовни средища. На ред с това, българската църква се управлява от византийски духовник, проповедта от амвона звучи на гръцки, т.е. гръцкият език се превръща постепенно в официален за българската държава. Съзнавайки опасността от асимилиране на българите, княз Борис обръща своя поглед към създадената през 855 г. славянска азбука от братята Кирил и Методий.

Те се раждат и израстват в Солун, в първите десетилетия на IX в. Баща им, Лъв, е пълномощник на солунския военен управител – една висока за времето си служба, майка им е славянка. Докато Методий е на военноадминистративна служба и е назначен за управител на една славянска област, Кирил получава блестящо образование в прочутата Магнаурска школа в Константинопол. Тук той проявява своите дарби и привлича от рано управителите на византийските управници. Двамата братя се оттеглят в манастира “Полихрон” в планината Олимп, където работят върху създаването на славянската азбука. Тя е завършена окончателно през 855 г. В последствие, с помощта на тесен кръг ученици, двамата братя превеждат част от богослужебните книги от гръцки на славянски език, като за основа ползват говора на солунските славяни.

Когато през 862 г. в Константинопол пристигат пратениците на великоморавският княз Ростислав, за да искат помощ срещу немската културна и църковна експанзия, изборът на империята пада върху двамата братя, чиито книжовни занимания по славянски език са вече добре известни. Още на следната, 863 година, Кирил и Методий заминават за Великоморавия. В тяхната мисия се съчетават действията на политически дейци и славянски просветители. В последна сметка дейността им е в полза на славянската просвета и книжовността надделява. Тук те изграждат самостоятелна славянска църква и училища, обучават ученици и увеличават обема на славянската книжнина чрез нови преводи. Същевременно са принудени да водят непрекъсната борба срещу немското и римското духовенство, срещу триезическата догма, според която християнското богослужение може да се извършва на три “свещени” езика: гръцки, латински и еврейски. Кирил умира на 14.02.869 г. в Рим и е тържествено погребан в църквата “Св. Климент”. След неговата смърт, Методий и учениците му продължават започнатото дело и просвета сред среднодунавските славяни. По молба на княза на панонските славяни, Коцел, папа Адриан II ръкополага Методий за епископ на Панония. Това не се нрави на местните немски епископи. В резултат на техните обвинения Методий е осъден и заточен в продължение на повече от две години в манастира Елваген ( в дн. Германия ). За да защити престижа на Римската църква и да укрепи нейното влияние сред славяните, новият папа Йоан VIII нарежда да освободят Методий и го провъзгласява за архиепископ на Великоморавия. Неговата дейност се свързва с нов разцвет на славянската писменост и книжнина, с организирането на самостоятелна моравска църква и с пълното налагане в нея на богослужение на славянски език. Същевременно Методий разширява разпространението на християнството сред славяните, като покровителства славянското население, живеещо на река Висла. Всичко това настройва още по силно немското духовенство срещу Методий и неговите ученици. То успява, чрез интриги, да спечели на своя страна, както великоморавският княз Светополк, така и Римската църква. Борбата се води с голяма настойчивост. Тя се превръща в жестока разпра, веднага след смъртта на Методий ( 6.04.885 ).

Методий остава за свой приемник на архиепископския престол най-добрия измежду 200 ученици Горазд. Римският папа обявява неговото ръкополагане за незаконно. По папска повеля славянския език е изхвърлен от богослужението, а духовенството, което принадлежи към кръга на Методиевите ученици – отстранено от църквите. Наклеветени, че готвят бунт срещу княз Светополк, по-младите измежду методиевите ученици са продадени в робство и отведени във Венеция. Най-приближените ученици ( Горазд, Наум, Климент, Лаврентий, Ангеларий и др. ) са прогонени извън пределите на Великоморавия. Те достигат до Белград. Оттам българските управници, знаейки за желанието на Борис да се запознае със славянски духовници, ги изпраща в Плиска.

Приемането в България на Кирило-Методиевите ученици през 886 г. става възможно благодарение идеята на княза за създаването на български духовен език, който да се противопостави на гръцкия език. В Плиска Климент, Наум и Ангеларий са посрещнати с голяма почит. През същата 886 г. от Константинопол в България пристигат и продадените във Венеция Методиевите ученици.

В хода на техните продължителни разговори с българския княз и приближените му боляри се оформя планът за създаване на две основни средища за църковна и за просветно-книжовна дейност – едното в областта Кутмичевица ( в Македония ), с центрове Девол и Охрид, а другото – в Североизточна България, с център Плиска.

В областта Кутмичевица отива Климент.

Той приобщава към християнството онези местни жители, които все още се придържат към езичеството. Основните усилия на Климент са насочени към подготовка на български църковен клир и неговото обучение на славянска грамотност и книжовност, за извършване богослужението на български език. Във всяка енория той има 300 ученика, а за 7 години в цялата област обучава 3500 духовници. Устройва отделни училища в 3 главни града на областта (Охрид, Девол и Главиница). Климент непрекъснато обикаля, учи, проповядва. Той създава кръг от добре подготвени ученици, които го подпомагат в неговата църковна и просветна книжовна дейност.

Климент Охридски се занимава и с книжовна дейност. Нейн резултат са голям брой слова и поучения за отделни църковни празници и светци, предназначени да обслужват църковното богослужение и християнската култура.

Център на дейността на Климент става основаният в Охрид манастир “Св. Панталеймон”. Със съдействието и щедрата подкрепа на Борис I, Климент построява и други две църкви в този град, едната от които по-късно е превърната в архиепископска катедрала.

През 893 г. Климент Охридски е ръкоположен за архиепископ на областтаДрагувития (около Солун) и Великия (Западните Родопи). Той става църковен екзархийски надзорник на т. нар. “трети дял на българското царство”.

Епископ Климент Охридски умира на 27.07.916 г.и е погребан в църквата на основаният от него манастир в Охрид.

За дейността на другия пряк ученик на Кирил и Методий – Наум – в столицата Плиска и в североизточните краища на българската държава са запазени оскъдни сведения. Той извършва преди всичко църковно-проповедническа дейност. Заедно с това съдейства за изграждане на църковна организация и за налагане на славянския език в богослужението. С дейната подкрепа на Борис I, Наум превръща Плиска в книжовно средище. Той ръководи преписването и размножаването на основните богослужебни книги. Под неговото наблюдение и напътствие работят такива изтъкнати книжовници като Константин Преславски, Йоан Екзарх и др.

Просветителската, проповедническата, църковната, организационната и религиозна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България има изключително важно значение за духовното и културно развитие на държавата. Тя формира началото на славянския характер и същността на старобългарската книжнина и етническа общност. От България славянската книжнина и писменост получава своето разпространение и в други славянски държави – Сърбия, Киевска Рус, Влашко, Босна и Херцеговина.

В резултат на далновидната външнополитическа мисия и грижи за културното развитие на България по време на управлението на Борис I, се създават благоприятни условия за развитие и утвърждаване на българската народност.