Възникнала в края на VII в., върху територии, отвоювани от Византия, славяно-българската общност за кратко време се утвърждава като европейска държава и значим военно-политически фактор на Балканите. В края на VIII в. и началото на IX в., България става притегателен център за южните славяни. След възхода й в началото на VIII в., през втората половина на века тя изпада в тежка вътрешнополитическа криза, предизвикана от противоречия между славянската и прабългарската аристокрация за политическа хегемония и участие във властта. От друга страна се задълбочава близо половинвековната борба мeжду отделни прабългарски родове за престола.

Още първооснователят на Българската държава – Аспарух /681-701 г./ си поставя за цел утвърждаването на Българското ханство на Долни Дунав и разширяване границите му на север към Карпатите и Днестър и на юг за присъединяване на нови славянски племена.

Тези тенденции във външната политика са продължени от наследника му – хан Тервел /701-718/721/. Предполага се, че той е син на Аспарух, тъй като според ”Именник на българските ханове” принадлежи към прабългарския род Дуло. Външнополитическата активност на новия владетел се обяснява със задълбочилата се криза във Византия и експанзията на Арабския халифат към Балканите.

През 695г. във Византия е извършен преврат, който води до детронирането на император Юстиниан II Ринотмет /685-695;705-711/. След 10-годишно заточение в Херсон, на Кримския полуостров, той успява да се освободи и през 705г., на път към Константинопол, минава през българските земи за да измоли от хан Тервел помощ за връщане на престола. Императорът обещава щедри дарове в замяна, така че пред хана се очертава възможност за териториално разширение на Българската държава. През пролетта на 705г. Юстиниан II тръгва към Константинопол със съюзническа българска войска. Императорът прониква в столицата без бой и успява да си върне короната. В знак на благодарност удостоява българския владетел с титлата “кесар”, която е втора по значение след императорската. Подробности около това събитие дава византийският лексикон “Свидас” /Х в./. Юстиниан II преотстъпва и областта Загоре в Източна Тракия, разположена между днешните градове Сливен, Ямбол и Айтос. Това е първото териториално разширение на Българското ханство южно от Стара планина и първата придобита по мирен път земя. Тази област е от изключителна важност, тъй като, от една страна, тя има стопанско значение, поради плодородието на почвите, а от друга - заема стратегическо положение, защото от там минава най-прекият път от Плиска до Константинопол.

През 708г. мирът между България и Византия е нарушен с предприетия от император Юстиниан II поход за възвръщане на областта Загоре. Византийски войски навлизат в Тракия, а флотата дебаркира в Анхиало /дн.Поморие/,където след завързалото се сражение византийците са разгромени и Загоре остава в българските предели.

През 711г., след военен преврат, Юстиниан II отново е детрониран и забравил за битката при Анхиало, повторно търси помощ от Тервел. Този път българският владетел изпраща едва 3000-ен отряд с известно закъснение. С това предопределя окончателното детрониране на императора. По този начин Тервел дава да се разбере, че военната намеса на българите във вътрешните работи на Византия, ще влияе върху съдбата на трона. Същата година и през 712г. тервеловите войски

достигат Константинопол като демонстративни походи към столицата на императора-узурпатор на трона – Филипик Вардан /711-714/.

През 716г. българо-византийските отношения са заздравени от подписания между хан Тервел и император Теодосий III /715-717/ мирен договор, съдържащ четири клаузи. Първата уточнява южната българска граница, която достига до крепостта Милеоне /дн.Ябълково, Хасковско/, р.Марица и Странджа и включва областта Загоре, а втората – потвърждава годишния данък, който Византия се задължава да изплаща на Българското ханство. Император Теодосий III настоява на третата клауза, която предвижда връщане на политически бегълци и оказване на военна помощ, в случай на заплаха от трета страна. Важно място в договора заема четвъртата клауза, която урежда търговските взаимоотношения между двете страни. Тя уточнява условията за взаимно изгодна търговия със стоки, снабдени със специален държавен печат. По своя характер това е първата в Европа търговска спогодба. Подписаният мирен договор е дотолкова значим за българските владетели, че до падането на България под византийска власт, те се опитват да сключват

договори, повтарящи неговите клаузи.

През 717г., осланяйки се на мирния договор, император Лъв III /717-741/ се обръща за помощ към Тервел за да спаси Константинопол, който е обсаден по суша и море от арабите. Ханът изпраща войски, които нападат в гръб арабите и избиват, според Теофан, над 22000 от тях. Тервел подпомага отслабващата Византийска империя, защото осъзнава, че арабите са по-голяма потенциална заплаха и иска да запази отслабващата Империя като буфер между тях и Българското ханство. В резултат на българската победа над арабите е преграден пътят им към Балканите и Централна Европа.

Смъртта на Тервел отприщва политическа криза и поставя началото на продължителна междуособна война /721-768/. С края на управлението на последния представител на рода Дуло – хан Севар /738-753/ - започва борба за овладяване на престола между най-влиятелните родове на боилската аристокрация – Вокил и Угаин. Засилва се недоволството на славянските князе срещу недопускането им във висшите етажи на властта. Повече от десетилетие следва честа смяна на владетели /Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган/. В резултат на това , външната политика на България заема колеблив курс, който оформя две групировки в държавата. Едната е антивизантийска и е за безкомпромисна политика спрямо Империята и продължаване на войната срещу нея. Другата е провизантийска и е за отстъпки в името на мира и добросъседството. В българското общество превес има антивизантийската групировка, тъй като тя е подкрепяна не само от представители на прабългарската аристокрация, но и от влизащите в пределите на ханството славянски племена. В това отношение особено се отличава князът на племето севери - Славун.

Възползвайки се от нестабилната вътрешно-политическа обстановка в Българското ханство, император Константин V Копроним /741-775/ предприема серия от походи в периода 755-757г. Двете причини, които стоят в основата на българо-византийския конфликт са : гравитацията на славянските племена от Тракия и Македония към съплеменниците им в Мизия и териториалното разширение на България южно от Стара планина, което заплашва византийския контрол върху стратегически важния път Константинопол – Филипопол – Сердика към

Централна Европа.

Кризата постепенно е преодоляна, когато престолът е зает от Телериг /768-777/. Чрез ловки дипломатически ходове, той успява да неутрализира провизантийските елементи сред аристокрацията.

През 774г. хан Телериг се насочва към Македония с 12000-на войска, за да присъедини берзитите. С този ход е продължена външнополитическата линия на ханството, наложена от основателя му хан Аспарух – приобщаване и консолидиране на славяните за борба срещу Византия и за укрепването на Българската държава. Константин V е предизвестен за плановете на Телериг и изпраща 80000-на армия, която отблъсква българите. След неуспеха ханът разбира, че в двореца има хора, които осведомяват императора за плановете му. През същата 774 г. ханът изпраща на Константин V т.н. “лъжливо писмо”, в което го уверява, че се чувства несигурен на българския престол и търси съдействието му за бягство, като за целта иска списък на провизантийски настроени боляри. Императорът се доверява на намеренията на хана, защото не веднъж по време на кризата в България , хановете търсят помощта му. Получил списъка от византийския император, ханът унищожава провизантийски настроените боили в двореца и по този начин допринася за укрепване на устоите на централната власт.

През 777г. с нова сила избухват споровете за престола. Хан Телериг се чувства застрашен и по ирония на съдбата търси съдействието на Лъв IV /775-780/ за да избяга във Византия. Императорът му дава убежище и го удостоява с титлата патриций.

След оттеглянето му, българският трон е зает от хан Кардам /777-802/. По негово време вътрешните междуособици стихват окончателно и се активизира българската външна политика по отношение на славянските племена в Македония.

През 789г. българска войска прониква по долината на р.Струма и разбива стануващия там византийски гарнизон. В отговор на това Константин VI /780-802/ започва укрепване на крепостта Маркели /дн.Карнобат/,готвейки се за военни действия срещу България. През 792г. византийците претърпяват поражение. Същата година е подписан мирен договор, който урежда отношенията между двете страни и задължава Византия да плаща ежегоден данък на Българското ханство. През 796г. отново има конфликт между двете държави, породен от отказа на Константин VI да плаща данък. Той завършва с подновяването на договора от 792г.

Във вътрешната си политика хан Кардам поставя началото на централизация във властта, като допуска славяни до управлението.

След династическата криза и постепенното укрепване на централната власт при хановете Телериг и Кардам, престолът е зает от хан Крум /802-814/.

Началото на Крумовото управление съвпада с възраждането на Франкската държава. През 800г., на Коледа, римският папа коронясва Карл Велики за “император на римляните”. Франкската империя, наричана още Римска империя, обхваща земите, заключени между р.Ебро в Испания на запад и земите по средното течение на р.Дунав на изток. През 803г. франките разбиват Аварския хаганат и присъединяват голяма част от земите му. Две години по-късно /805г./ хан Крум организира поход към Долна Панония и Трансилвания и присъединява източните територии на хаганата, като по този начин към България са включени славянските племена по Средния Дунав – абодрити, браничевци и тимочани. Българската граница на запад достига до р.Тиса, а на изток продължава по хребета на Карпатите. Хан Крум не запазва остатъците от Аварския хаганат като буфер между България и Франкската империя, която е хегемон в Западна и Централна Европа, но за сметка на това присъединява територии с важно стратегическо и стопанско значение. През новите земи преминава пътя към Централна Европа, също така те имат богати залежи на железни руди и каменна сол, която е високо ценена през тази епоха.

Събитията на северозапад разбунтуват славяните във Византийската империя, които имат желание да се присъединят към Българското ханство. През 807г. хан Крум предприема поход по долината на р.Струма, нанася поражение на византийския гарнизон и присъединява племената сагудати и струмяни. По този начин българските земи се вклиняват във византийска територия, като прекъсват важни пътища и съобщителни връзки. През 809г. хан Крум предприема поход към Сердика, наричана от славяните Средец. Той завзема града, който има важно стратегическо положение и прекъсва окончателно връзките на Византийската империя с Македония и Централна Европа.

В отговор на българските походи, през 811г., Никифор I започва подготовката на голяма кампания срещу “варварския народ”. Осъзнавайки опасността, хан Крум предлага мир, но среща категоричния отказ на императорa. Никифор I се отправя към Плиска, като по пътя разбива два български гарнизона. Византийските войски превземат столицата и я опожаряват. Хан Крум отново предлага мир, но получава повторен отказ. Тогава той реорганизира войските си, свиква славянските племена, дори и тези от новоприсъединените земи и обсажда старопланинските проходи. Усетил раздвижването на българите, императорът решава да се завърне в Константинопол, без да освобождава Сердика, както е запланувано първоначално.

На 26.07.811г. в прохода Верегава/дн.Върбишки/ византийските войски са напълно разбити. Никифор I е пленен, а византийският престолонаследник Ставракий е тежко ранен и не след дълго умира в Константинопол.

Престолът е зает от зет му Михаил I Рангаве /811-813/. Хан Крум прави опит да сключи мир с Византия, но при условията на договора от 716г. Предложението му е отхвърлено и войната продължава на широк фронт – от Югоизточна Тракия до долината на р.Струма. През 812г. е превзет Девелт, което кара жителите на по-малките селища да ги напускат, за да търсят убежище в здраво укрепените крепости. Същата година Крум завзема и важния крайморски център Месемврия, където са пленени 36 медни сиона за изстрелване на прочутия “гръцки огън” – оръжие, пaзено в дълбока тайна от византийците. На 22.06.813г. ханът печели битката, водена при крепостта Версиникия /Югозападна Тракия/, докато в Одрин е разположен гарнизон под командването на брат му.

След византийското поражение при Версиникия, тронът е зает от Лъв V Арменец /813-820/, който се стреми да укрепи Константинопол в очакване на Крумовите войски. На 17 юли с.г. българските войски са пред “Златните врати”, а ханът в качеството си на върховен жрец извършва езически жертвоприношения и прави предложение за мирни преговори. На срещата между Крум и Лъв V за уточняване на условията на мира, е устроена засада на българския хан, който по чудо успява да се спаси. Провалът на преговорите от византийска страна е наказан с разоряване на цялата област между Константинопол и Одрин. По заповед на Крум са унищожени храмове и манастири,а населението на обсадения Одрин е преселено в Отвъддунавска България.

След завръщането си в Плиска, ханът започва приготовления за атака срещу византийската столица с мечтата да завземе Константинопол. В хода на подготовката на 13.04.814г. хан Крум умира. Със смъртта на хана щурмът на Константинопол се отлага, но Византия е отстранена като заплаха за близо един век.

Наред с външнополитическите успехи, хан Крум води забележителна вътрешна политика. Той е първият законодател в българската история, като сведения за издадените от него закони се откриват във византийския лексикон “Свидас” /X в./. Според някои историци, със законите се цели защита на гражданската и частна собственост и закрепостяване на селячеството. Други смятат, че те са опит за защита на бедните. Чрез създаването на законите, ханът се превръща във върховен законодател и допринася за консолидирането на славянския и прабългарски етнос. Крумовите закони са насочени към създаване на строги обществени порядки и имат социален характер и са показател за дълбоко разслоение в българското общество. Хан Крум има заслуги и в реорганизирането на държавноуправленския апарат, което се налага в името на държавната стабилност. Според Хамбарлийския надпис началото на държавната реформа е поставено през 812-813г. с присъединяването на Тракия. Новоприсъединените земи са разделени на области, ръководени от военно-административни управители, назначавани от хана. По този начин е премахната автономията на славянските князе и племенната раздробеност и се засилва централизацията на държавната власт. Започналото при хан Кардам славянско проникване във властта продължава и при хан Крум. След битката при Верегава, той осъзнава значението на многобройното славянско население за бъдещето на държавата и започва да издига по върховете на властта представители на славянската аристокрация.

Наследникът на хан Крум-Омуртаг /814-831/ отхвърля мирните предложения на Лъв V, вероятно поради неприемливи условия. В решителното сражение, което се води при крепостта Бурдизо, българите търпят поражение. Неуспехът принуждава хан Омуртаг да сключи т.нар. “дълбок мир” с Византия. 30-годишният мир е необходим, както за България за да възстанови пораженията от многобройните войни, така и за империята, която отново е подложена на арабски натиск. Част от клаузите на мирния договор са записани на Сюлейманкьойския надпис. На първо място се установява границата между двете държави, която започва от крепостта Девелт и достигайки до р.Хеброс /Марица/ се прехвърля по източния рид на Родопите, т.е. България отстъпва част от завоеванията си в Източна Тракия, но запазва областта Загоре. Друга клауза от договора гарантира равноправие на славянското население, което остава в отстъпените на Византия земи и уточнява условията за размяна на пленници.

През 820г. на византийския престол се възкачва Михаил II Балба /820-829/, с когото мирния договор е подновен, т.е. императорът потвърждава добрите си намерения. В отговор на това, през 823г. хан Омуртаг го подпомага при потушаване на селско въстание под предводителството на Тома Славянина, който обсадил Константинопол с желанието да узурпира трона. След уреждането на отношенията с Византия, хан Омуртаг съсредоточава вниманието си към североизточната граница, където имало раздвижване на хазарите. През 824г. той изпраща войски, които след проведените бойни действия, установяват границата на р.Днепър.

Пограничните проблеми са най-големи на северозапад, тъй като племената, присъединени след разгрома на Аварския хаганат /абодрити, браничевци и тимочани/ се отцепват през 818г. от България и се присъединяват към Франкската империя. Причината се крие в административните реформи, които продължили и при хан Омуртаг. Те ограничавали автономията на славянските князе с цел централизация на ханската власт. Това предизвиква тяхното недоволство и желанието им да се присъединят към Франкската империя, в чиито предели да бъдат автономни. Хан Омуртаг предприема мерки през 824г. До 826г. той изпраща две делегации до император Людовик Благочестиви /814-840/, който обаче не дава конкретен отговор по проблема. Неуспешният опит да се уреди по мирен път възникналия конфликт, води до избухването на продължителна българо-франкска война /824-831/. През 827г. български кораби навлизат по р.Драва в Долна Панония и успяват да върнат под българска власт териториите на отцепилите се славянски племена. През 829г. българската войска предприема поход на северозапад, като прогонва местните славянски князе и на тяхно място ханът назначава български управители.

Омуртаг води успешна вътрешна политика. Той продължава делото на Крум за осъществяване на военно-административна реформа, целяща централизиране на държавната власт и премахване на разделението между славяни и прабългари. Хан Омуртаг отнема автономията на славянските князе и променя системата на саракта. Той изцяло премахва племенния принцип и разделя държавата на военно-административни области. Те се наричат комитати и са оглавявани от т.нар. комити или комес, които са пряко назначени от хана.

Столицата Плиска и околността получават статут на вътрешна област, управлявана от т.нар. “хранени хора на хана”, а останалите длъжности се заемат от “вътрешни” и “външни” боили. Най-близки помощници на хана са кавханът и ичургубоилът,като важна роля играе и Съвета на боилите,който се свиква при решаването на важни държавни въпроси. Хан Омуртаг провежда активна политика за интегрирането на славяните в държавата, като ги назначава на ръководни длъжности във властта. Това води до съществуването не само на родова, а и на т.нар. послужебна аристокрация.

Хан Омуртаг остава в историята и със строителната си дейност, като основоположник на материалната култура на IX в. С името му се свързва възстановяването на опожарената от византийците Плиска, в която археолози сочат като забележителни постройки Омуртаговия дворец , езическото капище, обществени сгради и др. От хански аул столицата се превръща в укрепен град с добре оформен план.

Изключителна популярност по това време придобиват каменните мемориални надписи, които представляват първите домашни извори. Измежду най-известните са Сюлейманкьойският, Търновският, Чаталарският надпис. По инициатива на хана са построени много крепости / на р.Тича, на дунавски остров, разположен срещу Дръстър/, капища, мостове, каменни колони с надписи.

Съществен дял във вътрешната политика на хан Омуртаг заема отношението към християните, които са подложени на гонения. Тази реакция се дължи не на религиозна нетърпимост, а на убеждението, че християнството представлява заплаха за целостта и независимостта на България. В него ханът вижда проводник на византийското културно и политическо влияние. Заплаха представляват дори византийските пленници, изселени в Отвъддунавска България, които живеят в компактни групи, проповядват християнството и се управляват от собствен вожд. Следователно антихристиянската политика на Омуртаг цели отслабване на византийския елемент в страната. Според много извори, ханът е бил ревностен защитник на езическата религия и не пропуска да изтъкне могъществото на бог Тангра.

Именно християнските убеждения на най-големия син на Омуртаг Енравата /Воин/ стават причина за лишаването му от престола. Вторият син Звиница умира твърде млад и единственият легитимен претендент за властта остава Маламир /831-836/ - най-малкият от тримата синове на Омуртаг. Възкачвайки се на престола той е все още малолетен и поради това управлява с помощта на кавхан Исбул, който продължава започнатата строителна дейност и прокарва водопровод в Плиска. Като цяло вътрешната политика на хан Маламир се характеризира с радикални мерки, които предприема срещу християните, дори осъжда на смърт брат си Енравата, заради християнските му убеждения.

През 836г. византийците нарушават сключения от хан Омуртаг 30-годишен мир и навлизат в българските земи. Те са отблъснати, след което българската войска, под командването на Маламир и кавхан Исбул, предприема контранастъпление в Северна и Източна Тракия. Опустошени са околностите на Одрин и Бурдизо. Заета във войни с арабите в Мала Азия и на остров Сицилия, Византийската империя не успява да противостои на българския натиск. Не след дълго хан Маламир завладява Филипопол, който е с важно стратегическо значение за овладяването на Родопската област и се явява пункт в пътя към Централна Европа. Предполага се, че при завладяването на Филипопол българските войски са подпомогнати от славянските племена в Родопите.

Управлението на Маламир е прекъснато същата 836г. с ранната му смърт. Тъй като той не оставя наследници, престолът е зает от неговия племенник/ син на Звиница / Пресиан/836-852/, който първоначално също управлява с помощта на кавхан Исбул. Продължителното му властване е изпълнено с бележити събития, за които обаче сведенията са оскъдни.

Подтиквани от Българската държава, през 837г. Теофил моли за помощ българите, като междувременно, с цел да отвлече вниманието им от Македония, разбунтува византийските преселници в Отвъддунавските земи, които по-късно византийският флот прехвърля отново в империята. Тези действия на императора стават причина хан Пресиан да изпрати голяма войска под командването на кавхан Избул към Беломорието. Завземането на античния град Филипи /до дн. гр. Кавала/ от българите води до пълното прекъсване на връзките между Константинопол и Солун. В последствие българската войска се отправя към Солун и покорява Македонските земи, достигащи до Албания. Междувременно е присъединена и областта на Западните Родопи, населявана от славянското племе смоляни.

С включването на славянските племена от Македония в ханството, неговите граници достигат до Охридското и Преспанското езеро, което е в разрез с интересите на Византия. През 839г. хан Пресиан предприема поход срещу сръбските племена. В периода 839-842г. се води първата българо-сръбска война, която най-вероятно е подбудена от византийската дипломация, тъй като преди това отношенията между двата народа са добросъседски.Войната довежда до известна промяна на границите.

В края на първата половина на IX в. Българската държава се простира от Карпатите до Странджа и Западните Родопи и от Черно море до Адриатическо море. В периода VIII в. - първата половина на IX в. България утвърждава международния си авторитет на третата политическа сила в Европа след Византия и Франкската империя. Продължава етническото обединяване на славяните от българската група в Мизия, Тракия и Македония, което е стъпка към формирането на българската народност. България се превръща в типична средновековна централизирана монархия с добре изграден военно-административен апарат и силна ханска власт.